И по третата виж това:

есе
тема:какво определя чувството за липса?
Прехвърляйки страница по страница живота си пред мен изплуват незабравими мигове и хора и сякаш този момент нещо прободе сърцето ми. Да именно за онази болка говоря, която се е загнездила и като, че ли никога няма да ме остави. Тя взима силите ми, въздуха ми, вече дори не чувствам нищо, само това безпощадно свирепо обсебващо ме чувство в мен продължаваше да живее, да се засилва докато не ме погълна цялата във водовъртежа си. Как исках да се освободя, да избягам, да не мисля да бъда онова безгрижно дете, непознаващо смърта и не знаещо, нищо за нея, исках просто да върна старото си аз. Но не можех, наистена не мога да се върна, да залича грешките, спомените, хората. Усетих как тръпки преминават през цялото ми тяло и като купчина руини се свлякоха на земята, болката ме завладя изцяло и аз не можех да и се противопоставя. Исках да крещя,да се боря, да се овободя от нея. Болеше ме, о колко мъка беше понесло сърцето ми! Изпитвах неописуема тъга, спомняйки си за мен, но за истинското ми аз, когато бях друга, когато живеех истински. Малко по малко губех себе си,когато хората в живота ми постепенно си отиваха без дори да кажат сбогом. Бяха ми отнети без да знам защо, вече ги нямаше. Нямаше я любовта и подкрепата им. Чувствах се все по самотна от всякога и болката преминаваща като нож в сърцето ми се засилваше когато пред мен изплуват всички хубави незабравими спомени. Чувствах се като зрител на собствения си живот, можех само да стоя и да наблюдавам как кинолентата се завърта и ме връща назад и всеки следващ момент се връща във все по далечно и недостъпно време. Ето сега мога да си призная, че всичко това ми липсва: животът ми, хората, хубавите моменти. Имах нужда от тях, трябваха ми, но най-вече имах нужда от тяхната помощ, за да се преборя с тази така безмилостна болка, с ужаса, които ме беше обсебил, с липсата.