Е, когато се стигне до обсъждане, решаваме нещата. Аз предлагам нещо, той също, мислим и така...Трудното е просто да се проведе този разговор. Все още смятам, че сме на различни етапи просто. Аз завърших магистратура и животът ме притиска да работя, да се развивам. Той е последна година в бакалавърска степен и тези мои мисли и проблеми при него ще дойдат едва, когато приключи напълно образованието си. Поне това е моето мнение. Той иска да завърши и магистратура, преди да се оженим и най-вече преди да имаме деца. Това са още 2 години-време, което и мен ме устройва добре, но пък аз не се знае дали точно тогава ще искам. Изобщо имаме някакво разминаване чисто във времето. Той просто пропусна 2 години от образованието си. Да, работи и следва, но на 4-часов работен ден, сезонно, по обекти и не и работата, за която учи. Изобщо...Не знам кога точно ще си паснем и във времето. И не знам дали пак ще се разминем.

Сексита, и аз искам всичко сега и ръчкам непрекъснато. Но съм супер упорито животно и не се отказвам докато не вземем решение. Просто не мога да търпя и той много добре знае как отвътре ме ядат проблемите. Друг е въпросът, че решението все е-няма къде, нямаме пари нямаме работа, нямаме еди какво си. Искаме, но все нямаме нещо си. А на мен ми се ще да вярвам, че ако го искаме много силно, ще правим всичко възможно. Не мисля, че правим всичко по силите си, за да изпълним мечтите си. И двамата. И двамата не сме склонни да се лишим от нещата, с които сме свикнали (чисто материални), да правим компромиси и най-вече се страхуваме от отговорът на въпросът-ами ако не се получи? Не мога да отрека подобен страх. Не,че ми е добре да живеем все по този начин, но ме е страх и от неизвестното. Поне перспективите са ни да живеем в жилище на родителите ми и ако нещата не са получат, не аз ще трябва да си събирам парцалите

И все пак се плаша и си задавам хиляди ами ако...А и с присъщия си песимизъм, все за това мисля...