Поезия

[PIF]

Ти знаеш как се къса цвете
Без теб да те боли, без то да страда.
И как се хваща пеперуда,
заради чувството, когато ще я пуснеш.
Звездите как се предизвикват-
закривайки очи със длани.
Щурецът как се подиграва,
за да запее приказно в съня ти.
И въздухът, и лудостта са твои
и няма как да си ги поделим.
Прости ми! Аз едва ли някога
ще мога да направя лястовица...


------------------------------


Мога само да не те забравя.
Всеки път да те изпращам,
да си тръгвам, без да се обръщам,
знаейки, че няма да избягаш.

Да прескачам локвите, защото все вали.
И да приемам сивотата като даденост.
Да вдигам непосилните мъгли,
да дишам по-улегнало от всякога.

Ти няма ли веднъж
преди да съм заспала
да дойдеш и да седнеш до леглото ми
и всичко да ми кажеш? Да опиташ...
Аз няма да те гледам във очите.

Понеже нямаш чистотата на детската радост,
за да се осмелиш да можеш да обичаш
ще ти трябва глупостта на вярващ в пролетта,
или безочието на лъжец безумен,
или самотата на усмивка, бродеща в света на сълзите,
или пък безразсъдството на горда капка кръв,
намерила смъртта си вън от вените.

Но ако носиш нещо от това у себе си,
безсмислено е да обичаш -
за всяка претендираща целувка
ще ти трябва нечовешка сила.


--------------------------------------Светла Стаменова

[Dumb]

Шандор Петьофи

Лудият

Защо, вий, хора ме безпокоите?!

Махнете се ! Аз бързам, бързам, страшно съм зает !

Плета камшик от слънчеви лъчи, да шибам гневно този подъл свят!

Да вие той, а аз да се присмея, тъй както нявга той ми се присмя !

Ха-ха-ха-ха…

В живота е така, един скърби, а друг му се присмива.

Но идва смърт и казва кротко “млък” !

И аз умрях веднъж. То бе отдавна.

Във чашата ми сипаха отрова - не други, а приятели добри.

Аз паднах мъртъв, ням и вцепенен, а те над мен притворно заридаха.

Как исках аз да скоча изведнъж! Да им отхапя носовете!

Но ”не”- си рекох. Нека им седят, нека имат носове,

Ta да миришат - когато гния да се задушават !

Ха-ха-ха-ха-ха…

А знаете ли, где трупа ми скриха ? В Африка пустинна.

Но една хиена ме подуши и изрови.

Хиена беше моят благодетел.

Поиска тя бедрото ми да схруска,

но аз и дадох моето сърце – отровена от него тя умря.

Ха-ха-ха-ха…

Човекът е такъв, на добрината със зло отплаща…

А разправят, бил той земен корен на прекрасен цвят,

разцъфнал горе в небесата. Не вярвайте ! Измама е това !

Човекът сам е цвят, но коренът му в ада черен никне…

Това научих от един мъдрец, но той бе луд. Умря от глад горкият !

Да бе обрал света !

Ха-ха-ха-ха…

А знаете ли, на човешка реч какво е песента на пъдпъдъка ?

Тя означава “бягай от жени “ !

Жените тъй изсмукват нас мъжете, както моретата реките.

И ясно е защо ! Да ги погълнат !

А женското животно е красиво, красиво, по-коварно от отрова,

която в чаша златна устните ни мами.

Аз пих от теб измамлива любов и капчица от тебе по е сладка

от пълното с отровна жад море.

А виждали ли сте морето вие, когато ураганът го люлее

и сее в него като семе смърт.

А виждали ли сте ураган, като селяк със вила от светкавици в ръка ?

Ха-ха-ха-ха…

Узрее ли плодът и пада от дървото.

И ти Земя, узря ! Пропадай ! Сгромоли се !

Не паднеш ли – до утре ще те чакам !

Тогава сам ще те пробия до средата

и сам ще те натъпча със барут

и сам ще те подпаля -

да се пръснеш на прах във тези небеса !

Ха-ха-ха-ха…

[ANTIHUMAN]

Отдавна нищо лошо не е имало...

Отдавна нищо лошо не е имало.

И вече му е време да се случи.

Да си забравя на площада името.

Да ме ухапе уличното куче.

Щурците да избягат от сезоните.

За песента им аз да оглушея.

Да се обеси птицата във клоните.

Да се обеси споменът със нея.

Да тръгнат към морето неочаквано

обречените сладководни риби.

Да закъснеят утрешните влакове.

И най-накрая

ти да си отидеш...


Показания на Кумчо Вълчо

Вината ми навярно е огромна,

но аз изпитвам гняв - а не вина.

За шапката ли питате? - не помня...

Щом казвате, червена е била...

Запомних й очите! Мили боже,

каква ти шапка, нейните очи

танцуваха по вълчата ми кожа.

А после много дълго се мълчи...

Продумахме, едва когато здрачът

узря във сламената й коса.

Тя беше нежна, да ми бе палача,

да бях умрял от нейната ръка!

Но не умрях. Строих си вълчи кули:

тя ще остане в моята гора,

лицето на луната ще затулим -

а след това ще ми роди деца...

И тъкмо бях пронизан от човечност,

когато стана да се облече.

Отиваше си! Чух я как изрече:

"Да знаеш, че си готино вълче!"

Настигнах я. Способен бях на всичко.

Дори на смърт, за да остане тук.



Изядох я, защото я обичах.

Не можех да я поделя със друг.


Седмаче

Нероденият принц, дето трябваше да го срещна —

тази сутрин избързал и се родил.

Възмъжал за секунди. И очите му вече са грешни.

И прилича на мъж, който дълго е любил и пил.

А е този, за който самодивите шепнеха нощем —

да го чакам, защото е един между всички мъже.

"Хайде, маце — ми каза — Ти защо си облечена още?

И без друго от вчера тази рокля е съвсем демоде."

— Ще ти кажа защо съм облечена, глупав глупако!

Току-що си роден. Още нямаш представа за чест.

Сто години събирах любов и наистина чаках.

Но сега ще я хвърля на първия уличен пес.

И какво, че си принц със зелени очи — много важно!

И зелените погледи само до време горят.

Честно казано, принце, хич да не беше се раждал.

Като тебе такива ги има на път и през път.

Не ме гледай така, като петъчен обед сърдито.

Много малко ми трябва — ала ти си роден под таван.

И не можеш през него със ръка да достигнеш звездите.



И синът ми отсъди, че не ставаш за великан.


Не и милост!

Вече не са същите момчета,

но и тези също пият бира...

Бях хиляда пъти Жулиета.

Само че накрая не умирах.

Милост ли? Проклятие е, Боже,

че след любовта оставаш жива.

Вързана след ласката — за ножа.

Галена след цвете — от коприва.

Жива, за да гледаш как се мята

жалката опашка на надеждата.

Дълга — за размера на земята.

Къса — във небе да се оглежда.

Милост ли? Ромео заприлича

на охранен празник, но без песни.

И какво, че още ме обичал...

Вече му е навик — по пиеса.

А на мен остават двата края,

дето все да вържа не успявам.

Милост ли? А мога ли да зная

колко още милост заслужавам?!

Ако може, друг да я получи,

друг след мен сто века да пребъде.

А на мен — дай Боже, да се случи

същото.

Обаче със присъда.

Камелия Кондова

[RiseGirl]

Не стойте край надгробният ми камък, не ридайте.
Мен там ме няма, аз не съм заспал.
Аз съм в хилядите ветрове в единна цялост.
Аз съм диамантеният блясък на снежец.
Аз съм слънцето, огряло, жито зряло.
Аз съм нежен, кротък, есенен дъждец.
Не стойте край надгробният ми камък, не ридайте.
Мен там ме няма, аз не съм умрял!



----------------------------------------------------------------Mary Frye /1932/

[PIF]

Безмислени

Занемяха им мислите.
Ослепяха от ситост,
спряха вече да търсят,
спряха вече да питат,
взеха тлъсто да трупат
и да стенат под топлото:
колко хубаво тук е,
под маста, на дълбоко,
и очите им даже
не поглеждат към пътища,
те са толкова ясни,
те са толкова бъдещи,
че не си заслужава
да свалим и ботушите,
утре пак ще е тлъсто,
утре пак ще е тънещо,
а пък ние ще трупаме,
кожи вехти над времето,
ще дерем от плътта
и ще спрат да ни вземат,
ние тук ще останем,
над земята затрупани
като хълмове празни
на къртиците глухи.
Нищо после че само
две политнали капки
от дъжда на столетия
и омраза на мравки
ще ни срине колибите,
с много кожи градени,
нищо няма да стане,
ако нещо ни вземат,
ние пак ще сме мъртви,
както бяхме тогава,
щом човека убихме
и му взехме умрялото...

-------------

ОГЛЕДАЛЕН СВЯТ

Огледален свят.
Да, този в огледалото.
Май всичко е наопаки,
и виж
създателя превърнат е
в създадено,
а ти си всъщност той
...или грешиш?
И мислите ти някак
са размазани,
дали омраза стана любовта,
и ти не знаеш.
Кой да ти покаже,
дали пък огледалото?
Стъкла!
Във пясъци
оглеждаме душите си,
а после, впепелени, се дивим,
че в пясък
се превръщат
и мечтите ни
и давейки се в пясъка,
пищим.



СТОЯН ИВ. СТОЯНОВ

хубави неща пише човека.

[Madn3s5]

Роберт Бърнс

ФИНДЛИ

- Кой хлопа в този късен час?
- Аз хлопам - каза Финдли.
- Върви си! Всички спят у нас!
- Не всички! - каза Финдли.

- Не зная как си се решил...
- Реших се - каза Финдли.
- Ти май си нещо наумил.
- Май нещо - каза Финдли.

- При тебе ако дойда вън...
- Ела де! - каза Финдли.
- Нощта ще минеме без сън.
- Ще минем! - каза Финдли.

- При мен да дойдеш, току виж...
- Да дойда? - каза Финдли.
- До утре ти ще престоиш.
- До утре! - каза Финдли.

- Веднъж да минеш моя праг...
- Да мина! - каза Финдли.
- И утре, знам, ще тропаш пак.
- Ще тропам! - каза Финдли.

- Ще ти отворя, ала чуй...
- Отваряй!... - каза Финдли.
- Ни дума някому за туй.
- Ни дума! - каза Финдли.



Приказка
Веселин Ханчев

Под дъжда, който чука невидим в листата,
двама крачим без път и сами.
Няма вик на дървар, ни пътека позната.
Само тъмният вятър шуми.

Вземам тихо ръката ти, хладна и бяла
като гълъб, спасен от дъжда.
Отстрани на косата ти свети изгряла
една малка дъждовна звезда.

Стой така, стой така. Нека тя да ни свети.
Нека тя да ни води в леса.
Може би ще намерим вълшебното цвете,
дето прави добри чудеса.

Ще му кажем тогава: "Недей ни разделя.
Равнодушни недей ни прави.
Ако искаш, вземи ни и хляб, и постеля,
топлинка само в нас остави!"...

Но в косата ти вече звездата не свети.
Мълчаливи вървим из леса.
Ах, къде да намерим вълшебното цвете,
дето прави добри чудеса?





ПИСМО
Георги Константинов

От чувства мигновени
разплакана си пак....
Не бързай ти към мене
със самолет със влак-
където и да бъдеш,
в мига на луд копнеж
решиш ли да се върнеш -
тръгни към мене пеш.

Върви по пътя бавно
и бавно успокой
желанието странно
отново да съм твой.
Върви по пътя дълго,
през дълъг трезвен ден.
Случайно кацнал гълъб
помилвай вместо мен,
целувай дъхав люлак,
изгрял пред теб в зори.
Сравнявай ме със други -
от мене
по- добри.

И ако побеждава
мечтата твойта плът;
и ако не забравиш
целта на своя път -
ще спреш пред мене мълком
в миг необикновен...
И търсила ме дълго,
ти дълго ще си с мен.

[PIF]

За изтривалките

Десет пъти сънувах все същото,
щом очите затворех едвам:
аз звънях по звънците на къщите
и говорех със хората там.

Нещо казвах им. Някакви правила.
Сякаш бях от отдел “Чистота”.
И си тръгвах, безплатно оставила
изтривалка пред всяка врата.

И подметките всички си бършеха
най-усърдно, с доволно лице.

И вървях аз. И все не се свършваха
изтривалките в мойте ръце.

Изтривалки! Изглежда безсмислено.
Ти ме галиш със лекичък смях.
И не знаеш, че беше изписано
твойто име на всяка от тях.


Валери Петров

[PIF]

Фотография

Стоях си изоставен и проблемен.
Мълчах си, както зная да мълча.
И гледах, както мога да не гледам.
Личеше си, че просто не лича.

Привикнал съм от навик безпощаден
да чезна в ежедневен негатив,
където подозирам, горд и хладен,
че лед и топлина са мой статив.

Но кой ме е заснел такъв – незнаен,
потънал и полунепроявен,
такъв самотно-тъмен, лошо краен?
Навярно ежедневието в мен!

Николай Колев

-------------------------------------

Нежно

колебая се,
преди да се обадя -
може би даже няколко дена,
не защото
няма да те открия,
не защото
няма да ме очакваш,
а защото:

ще звънне.
ще поговорим
за умората,
за парите,
за музиката,
за това, че си липсваме -
между другото -
но на мен ще ми се мълчи

а на теб няма
да ти се говори
и ще поискаш
да ме изтеглиш по жицата,
с дъх да ме съблечеш
и да ме гледаш,
сякаш ме виждаш
за първи път.

а на мен ми се иска да ми пееш…

затова се колебая,
преди да се обадя,
по цяла седмица -
защото:
ще кажем:
обичам те много.
и аз.
и ще затворим.

и от звука
ще ни заболи сърцето

… и

поговорихме
за умората,
за парите и
за музиката
без отклонение от сценария
помълчахме
толкова си ми близък,
че не знам
дали изричаме думи
или си чуваме мислите
поговорихме,
че се стопля
и можеш да ме разходиш
по улицата,
на която открихме,
че се познаваме от поне
20 000 години
(200 000 ти се сториха много)
и после се целувахме
под една улична лампа,
бях се изправила на пръсти,
хваната здраво за задния джоб на дънките ти
тази улица
като приют
под небето
винаги ще намери начин
да ни събира,
когато се разпилеем
мартеница ли каза,
че ще ми купиш?
извинявай,
хайде
да помълчим още малко
по телефона

трябва да ме има някъде,
щом ме чакаш

Бояна Петкова

-------------------------------

По-сама от преди

По-сама от преди
към себе си крача.
И това, че съм жива,
че съм жива ли значи?
По-богата от утре
и по-бедна от вчера,
закъсняла усмивка
си постлах за вечеря.
След измислен завой –
смях, затичан над бездна –
драматичен герой
в комедийна пиеса!
Без начало и край,
/а то обич ли значи?…/
По-сама от преди
пак към себе си крача.

---------------------------------------

Отдалечаване на въздуха



Отзвъняваше лятото с бавни лилави камбани -
звук след звук от невидими църкви
и вървяхме из дългия град запотени, замаяни,
нито живи, ни мъртви.

Бяхме гладни, по прашната улица страшно кънтеше
предвечерния въздух, заблъскан от тебе,
и се спряхме на моста и право насреща ни
се задаваше погребение.

Те се точеха с празни лица, свити в трескава жега,
преминаваха, после изчезваха тихо в завоя
и оставахме ние, и дишахме сухо и стегнато,
непознати отново.

А небето пилееше точни чугунени удари
върху нас, върху нашите евтини ереси
и стояхме объркани там, уморени от чудото,
неповярвали в него и в себе си

Георги Рупчев

[Dumb]

Преди играта

замижава се с едното око
надниква се в себе си във всеки ъгъл
проверява се да няма гвоздеи да няма крадци
да няма кукувичи яйца

замижава се и с другото око
кланя се
след това се скача
скача се високо високо, високо
над собствения ръст

от там се пада със собствена тежест
с дни се пада дълбоко дълбоко, дълбоко
на дъното на свойта бездна

който не се разбие на пух и прах
който цял остане и цял се изправи

той играе
––––––––––––––––� �–––––––––––––
28.
Под очните ти клепачи
Спят теменужките ти

Превръщам се цял на слънце
Над твоите страшни сънища

Отваряш ми широко
Всички прозорци на челото

Бера за теб бели
Лилии от кръвта си

Даваш зелени листи
На моето стебло от пепел
–----------------------------------------
Вървя
От едната ръка до другата
Къде си

Прегърнал бих те
Прегръщам твоето отсъствие
Целунал бих гласа ти
Чувам смеха на далечините
Устните ми лицето са разкъсали

От пресъхналите длани
Блестяща ми се появи
Искал бих да те видя
И затварям очи

Вървя
От едното слепоочие до другото
Къде си
–---------------------------------------

12.
Текат коридори мътни
От миглите ни по лицето

С люто нажежена жица
Гневът ни поръбва мислите

Наежени ножици
Около голоръките ни думи

Отровният дъжд на вечността
Лакомо ни хапе

[JoyfulCompany]

БОЛНИЯТ
Иван Радоев

Аз съм болен.От години лежа
Под прозореца плътно затворен.
На балкона пред мене-
Два реда въжа.
Крива стряха.
Коминът съборен.

Идва есен. Дъждът заваля.
Бях ли женен?
Къде е жена ми?
Къде е златарина, който изля
За нашите пръсти пръсти две кръгли измами

Аз си спомням далечни, неясни неща!
Колко смешни слова съм изричал-
за да разбера последен в света,
че никога никой не ме е обичал

Ти недей ме осъжда !
Не трябва, любима!
Аз съм болен от мисли, мастило и дим.
Не засипвай душата си с моята зима!
Аз съм завинаги неизлечим!



ФАРОПАЗАЧЪТ МНОГО ОБИЧА ПТИЦИТЕ
Жак Превер : )

Хиляди птици летят към лъчите на фара,
хиляди птици се блъскат в стъклата на фара,
хиляди птици лежат ослепени, пребити,
хиляди птици умират.
Фаропазачът не може това да понася.
Фаропазачът обича морските птици.
Фаропазачът казва: По дявола! Нека!
И светлините на фара той загасява.
А сред морето потъва някакъв кораб.
Някакъв кораб, идващ от някакъв остров.
Кораб потъва, цял натоварен със птици.
Хиляди птици, хиляди островни птици,
хиляди, хиляди мъртви, удавени птици.



ПИШЕЩИЯТ ЧОВЕК
Кристин Димитрова

Сигурна съм, че
не смяташе себе си
за малък.
Поколеба се дали
да пресече и в последния момент
хвана автобуса.
Не съм го видяла как
е успял да се изкатери
по стъпалата.
- Как се казваш ти? А?
Как се казваш? - питаха
грижовните лелки, надушили
нещо нередно.

Той не отговори.

По цялото му лице бяха изписани
сложни фигури с химикалка -
ромб с точка в средата върху едната буза
се свързваше с отсрещната вежда,
задрасквайки всичко по пътя си.

- Майка му сега ще полудее
от ужас! Ами да! Ще полудее
от ужас - тюхкаха се грижовните
лелки.

Най-вероятно
той не можеше да говори,

но цяла сутрин бе писал писма
по лицето си и тези, които наистина
се интересуваха, можеха
да прочетат:

- Няма кой да полудее от ужас
за мене.

Автобусът отвори врати за нови хора и там някъде
той изчезна.

[RiseGirl]

Довиждане - Недялко Йорданов

Довиждане. Това е впрочем краят -
невъзмутим, необичайно лек.

Аз ще те виждам и това го зная -
един човек пак среща друг човек.

Довиждане. Ще потъмнее всичко.
Морето ще зашепне с тъжен глас.

Ще излетят на две страни две птички.
Една звезда ще падне в ранен час.

Но всичко пак ще светне. И изцяло.
И пак ще мами то. И ще зове.

Но няма да е бяло и небяло,
а оцветено с всички цветове.

Морето ще престане да приказва -
то просто няма мозък и език
и птиците безцелно и напразно
ще си летят със своя птичи вик.

Те няма да обичат и да страдат,
когато скитат в синия простор.

И таз звезда, която вечер падне
ще бъде просто гаснещ метеор.

Довиждане. Не казвам още сбогом.
Един човек пак среща друг човек.

Веднъж - като съдба и със тревога,
а друг път - като зрителен обект.

[Snickers]

Евтим Евтимов

ОБИЧ ЗА ОБИЧ

Аз назаем не съм те прегръщал
и назаем не съм те мечтал,
всяка ласка под брой да ми връщаш.
Мен ми стига, че нещо съм дал.
Може днес да не дойдеш на среща
но след ден,
но след два,
но след три
да потрепне в душата ти нещо
и за мен да преминеш гори,
над които небето поклаща
обгорено от бури платно.
Може дълго писма да не пращаш,
но да сложиш две думи в едно
то за двеста писма да вълнува
и за двеста да има цена.

Може само веднъж да целуваш
ала тази целувка една
до последния дъх да гори,
до последния дъх…
и до гроба.

Стига заеми!
Стига везни!

Искам
обич за обич.

[Eclipse22]

William Blake - Auguries of Innocence

To see a world in a grain of sand
And a heaven in a wild flower,
Hold infinity in the palm of your hand
And eternity in an hour.
A robin redbreast in a cage
Puts all heaven in a rage.
A dove-house filled with doves and pigeons
Shudders hell through all its regions.
A dog starved at his master's gate
Predicts the ruin of the state.
A horse misused upon the road
Calls to heaven for human blood.
Each outcry of the hunted hare
A fibre from the brain does tear.
A skylark wounded in the wing,
A cherubim does cease to sing.
The game-cock clipped and armed for fight
Does the rising sun affright.
Every wolf's and lion's howl
Raises from hell a human soul.
The wild deer wandering here and there
Keeps the human soul from care.
The lamb misused breeds public strife,
And yet forgives the butcher's knife.
The bat that flits at close of eve
Has left the brain that won't believe.
The owl that calls upon the night
Speaks the unbeliever's fright.
He who shall hurt the little wren
Shall never be beloved by men.
He who the ox to wrath has moved
Shall never be by woman loved.
The wanton boy that kills the fly
Shall feel the spider's enmity.
He who torments the chafer's sprite
Weaves a bower in endless night.
The caterpillar on the leaf
Repeats to thee thy mother's grief.
Kill not the moth nor butterfly,
For the Last Judgment draweth nigh.
He who shall train the horse to war
Shall never pass the polar bar.
The beggar's dog and widow's cat,
Feed them, and thou wilt grow fat.
The gnat that sings his summer's song
Poison gets from Slander's tongue.
The poison of the snake and newt
Is the sweat of Envy's foot.
The poison of the honey-bee
Is the artist's jealousy.
The prince's robes and beggar's rags
Are toadstools on the miser's bags.
A truth that's told with bad intent
Beats all the lies you can invent.
It is right it should be so:
Man was made for joy and woe;
And when this we rightly know
Through the world we safely go.
Joy and woe are woven fine,
A clothing for the soul divine.
Under every grief and pine
Runs a joy with silken twine.
The babe is more than swaddling bands,
Throughout all these human lands;
Tools were made and born were hands,
Every farmer understands.
Every tear from every eye
Becomes a babe in eternity;
This is caught by females bright
And returned to its own delight.
The bleat, the bark, bellow, and roar
Are waves that beat on heaven's shore.
The babe that weeps the rod beneath
Writes Revenge! in realms of death.
The beggar's rags fluttering in air
Does to rags the heavens tear.
The soldier armed with sword and gun
Palsied strikes the summer's sun.
The poor man's farthing is worth more
Than all the gold on Afric's shore.
One mite wrung from the labourer's hands
Shall buy and sell the miser's lands,
Or if protected from on high
Does that whole nation sell and buy.
He who mocks the infant's faith
Shall be mocked in age and death.
He who shall teach the child to doubt
The rotting grave shall ne'er get out.
He who respects the infant's faith
Triumphs over hell and death.
The child's toys and the old man's reasons
Are the fruits of the two seasons.
The questioner who sits so sly
Shall never know how to reply.
He who replies to words of doubt
Doth put the light of knowledge out.
The strongest poison ever known
Came from Caesar's laurel crown.
Nought can deform the human race
Like to the armour's iron brace.
When gold and gems adorn the plough
To peaceful arts shall Envy bow.
A riddle or the cricket's cry
Is to doubt a fit reply.
The emmet's inch and eagle's mile
Make lame philosophy to smile.
He who doubts from what he sees
Will ne'er believe, do what you please.
If the sun and moon should doubt,
They'd immediately go out.
To be in a passion you good may do,
But no good if a passion is in you.
The whore and gambler, by the state
Licensed, build that nation's fate.
The harlot's cry from street to street
Shall weave old England's winding sheet.
The winner's shout, the loser's curse,
Dance before dead England's hearse.
Every night and every morn
Some to misery are born.
Every morn and every night
Some are born to sweet delight.
Some are born to sweet delight,
Some are born to endless night.
We are led to believe a lie
When we see not through the eye
Which was born in a night to perish in a night,
When the soul slept in beams of light.
God appears, and God is light
To those poor souls who dwell in night,
But does a human form display
To those who dwell in realms of day.

Някой може ли да ми намери целия превод?

[Ilikeliljon]

Пръстен

За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
за туй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час,

на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.

Веселин Ханчев.

Страшно стихотворение, макар че рядко чета поезия. Трябва повече да чета поезия

[JoyfulCompany]

Ilikeliljon, и целите теми изчитай, това стихотворение е вече споделено по тези страници.

Той беше първият, който ме обвини във
Без доказателства, дори донейде с мъка, ала някои
Естествено, в градче такова, затънтено посред
Времето тегне неподвижно, само понякога
Хората тук живеят в паяжини, в мудни
Навярно имат и сърце, но щом се разприказват, става
В какво ли ме е обвинил, та ние само
Не е възможно да е просто мъст, не след онази
Дали пък пълнолунието нея нощ, когато ме отведе чак
Да хапеш от любов изобщо не е странно, ако има
Изстенах, да, в един момент дори успях
Не сме обсъждали, изглеждаше ми горд от
Те винаги изглеждат горди, щом застенем, ала после
Дали пък неговият спомен от ненавист не е
Понеже нощем се обичахме тогава, и повече, отколкото
На лунна светлина, преплетени на плажа, ухаещи на
Да, може да съм го ухапала, да хапеш от любов изобщо не е
Никога нищо не ми казваше, само внимаваше да
Аз пазвата си парфюмирах с билките, които майка
А той, с радостен дъх тютюнев във брадата, така
Нито веднъж не заваля надолу към реката, но се е случвало
Шал в черно и бяло, слагаше ми го полека, както
Наричахме се с имена на мили твари и дървета, дето хвърлят
Нямаха край тогавашните безметежни начала на
Да, може да съм го ухапала, докато вбит във мене ме е
Винаги в даден миг се сливаха и гласовете ни, когато
Да беше траяло до края на коравите зелени небеса над мойте
Защо, щом двамата прегърнати придържахме света, та да не
Додето една нощ, незабравима като гвоздей във устата, не усетих
О, светна му луната във лицето, безплодна ласка по кожа, която
Защо се олюля, защо се сгърчи тялото му, сякаш изведнъж
- Добре ли си? Палтото наметни си, момент да те
Видях го втресен, в страх и помрачение, но той щом ме погледна
Ръцете ми неспирно го тъчаха, във търсене на пулс, на топъл ритъм
До сутринта бях вярна сянка и надявах се отново
На следната луна обаче се докоснахме и аз разбрах
А той трепереше от бяс и ризата додолу ми разкъса, сякаш
Помогнах, бях му куче, близах бича, чаках да
Престорих се в плача и във вика, сякаш плътта му още
Не съм го хапала тогава, но стенах, молих, за да му
Повярва някак, независимо от всичко, стана с усмивката от оня първи
Но на сбогуване се спъна и обърна, и зърнах му гримасата, и
Самичка у дома зачаках, свита на земята, да ме
Първият, който ме бе набедил, бе
Да, може да съм го ухапала, да хапеш от любов изобщо не е
Сега си знам, че щом настъпи утрото, когато
Не ще му стигне смелост факлата да ми опре о
Друг ще го стори вместо него, той от къщи
Прозорецът притворен към площада, дето
До свършека прозореца ще гледам, за да мога
До свършек ще го хапя, да хапеш от любов изобщо не е

“Кладата, дето изгаря тази”
Хулио Кортасар

[padnaloblak]

от Евгения Хука

в памет на дъщеря и Рая

Голямата душа е дар от Бога-
тя винаги е щедра и добра.
Към себе си взискателна и строга-
към другите е любеща сестра.

.............................................

Без нея става тесен кръгозора
и на земята чезне любовта...
Голямата душа щадете, хора!
Доброто да не чезне по света!

пп: от нейната стихосбирка "А другото е всичко суета" , нарочно не го постнах цялото.

[Margoto0]

Buddha in Glory

Center of all centers, core of cores,
almond self-enclosed, and growing sweet--
all this universe, to the furthest stars
all beyond them, is your flesh, your fruit.

Now you feel how nothing clings to you;
your vast shell reaches into endless space,
and there the rich, thick fluids rise and flow.
Illuminated in your infinite peace,

a billion stars go spinning through the night,
blazing high above your head.
But in you is the presence that
will be, when all the stars are dead.

Rainer Maria Rilke

[Dumb]

ЧЕРНОВА ЗА ПИСМО ДО ЛЮБИМИЯ

web | Нека да е лято

Отдавна подозирам принца
от приказките -
в демагогия.
Не се преструвай на единствен.
Отдавна зная, че сте много.
Поединично и погрупово
илюзиите
лягат ничком.
Сбогувам се и с тях.
От упор.
Аз мога да прежаля всичко.
Кажи, че няма вече Истина.
Не бой се.
Няма и да охна.
Отдавна не кърви неистово
сърцето,
голо като охлюв.
От любовта
ще вържа фабула.
От истините -
митология.

Аз вярвам в тях,
понеже трябва.
Обичам те,
защото мога.

Хей,
аз съм протеже на музи,
с които в тъмно съзаклятие
са най-добрите ми илюзии
за принца
и за свободата.

Миряна Башева

[Dumb]

ОТСЪСТВИЕ

Може с мен да ти е тъжно. Даже страшно.
Или просто
да е
пусто.
Мога не една и две горчиви чаши
да ти слагам
сутрин
на
закуска.

В тишината или в грамофона
нещо важно
да се
скъса;
и от други грижи, строги и законни,
за поправка
вечно
да е
късно.

Затова ме няма. Няма да ме има.
Или само
през
съня ти
тихо ще минава Някоя без име -
както аз
сънувам
Непознатия.

[Dumb]

НЕПРИМИРИМИТЕ

Много са малко.
Все пак ги има.
А пък аз точно такива харесвам -
дето ги няма.
Непримирими.
И към земята строго отвесни.
Биват прочути
и забранени.
Те са измислили дясно и ляво
и мислят
петото измерение.
Непримирими към бог и дявол.
Все са поети -
без варианти.
И политици да ги направиш,
В своите черни
служебни чанти
ще носят само лирични държави!
Обикновено
не са щастливи.
(В простия смисъл, прост като "здрасти".)

А им завиждат,
и то - красиво -
всички, които си имат щастие.
Още са малко.
Чакаме нови!
Трябва да дойдат, ако сме хора!
Ако сме дух,
материя, слово -
с божествена аудитория.

И кой ги знае
отде се взимат...
Е, пак оттам, отдето и всички.
Но и с природата
са НЕПРИМИРИМИ!
А пък аз точно такива обичам.

[MartyParty]

This Was Once a Love Poem
by Jane Hirshfield


This was once a love poem,
before its haunches thickened, its breath grew short,
before it found itself sitting,
perplexed and a little embarrassed,
on the fender of a parked car,
while many people passed by without turning their heads.

It remembers itself dressing as if for a great engagement.
It remembers choosing these shoes,
this scarf or tie.

Once, it drank beer for breakfast,
drifted its feet
in a river side by side with the feet of another.

Once it pretended shyness, then grew truly shy,
dropping its head so the hair would fall forward,
so the eyes would not be seen.

IT spoke with passion of history, of art.
It was lovely then, this poem.
Under its chin, no fold of skin softened.
Behind the knees, no pad of yellow fat.
What it knew in the morning it still believed at nightfall.
An unconjured confidence lifted its eyebrows, its cheeks.

The longing has not diminished.
Still it understands. It is time to consider a cat,
the cultivation of African violets or flowering cactus.

Yes, it decides:
Many miniature cacti, in blue and red painted pots.
When it finds itself disquieted
by the pure and unfamiliar silence of its new life,
it will touch them—one, then another—
with a single finger outstretched like a tiny flame.

[Sham]

ОТКЪС –

Откъснах най-красивата от маргаритките:
Обича ме.
Преминах към листенцата:
Не ме обича.
С всяко следващо листо все повече не ме обичаше.
Обичаше да си представя, че е маргаритка.

В знак на несъгласие откъснах времето
и проверих:
Обичала ме е, обича ме, ще ме обича…

Продължих да късам.
Късаше ми се сърцето,
но откъснах погледа си
от очите `и, отрупани със скришни погледи
и явно безразличие,
за да погледна ослепителната истина в очите:
Тя не ме обича.

Като го научих,
взех да късам дипломите си
и сричах като първокласен възрастен:
О-би-ча ме, не ме о-би-ча.


Скъсах със семейството си и приятелите си,
защото беше ред отново на:
Обича ме.

Аз исках да откъсна всичко, след което пишеше
Не ме обича, но реших, че няма смисъл –
знаех, че не ме обича,
знаех, че не я обичам.
Просто исках малко да покъсам…


-----------------
Петьов съгражданин)
познайте кой<3

[PepSsSi]

МЪРТВОТО МОМИЧЕНЦЕ

АЗ СЪМ МОМИЧЕНЦЕ. ЧУКАМ ОТРАНО.
АЗ ЧУКАМ И СПИРАМ НА ВСЯКА ВРАТА.
АЛА НЕ МОГА ПРЕД ВАС ДА ЗАСТАНА,
ЧЕ МЪРТВИТЕ НЯМАТ ЛИЦЕ ЗА СВЕТА.

ЧУЙТЕ – ВЪВ ГРАД ХИРОШИМА ЗАГИНАХ.
И ДЕСЕТ ГОДИНИ СЛЕД МОЯТА СМЪРТ
АЗ СИ ОСТАВАМ НА СЕДЕМ ГОДИНИ,
ЧЕ МЪРТВИТЕ МАЛКИ ДЕЦА НЕ РАСТАТ.

МИГ. И ОЧИТЕ МИ СТАНАХА СЛЕПИ,
КОСАТА МИ ПЛАМНА И ГРЪМ ВРЪХЛЕТЯ.
СТАНАХ НА ПЕПЕЛ – НА ШЕПИЧКА ПЕПЕЛ-
И ВЯТЪР ОТВЯ НАДАЛЕЧ ПЕПЕЛТА……

ЧУКАМ ВИ. ЧУКАМ ДА ЧУЕТЕ ВИЕ –
НЕ ИСКАМ ЗА СЕБЕ СИ НИЩИЧКО АЗ.
АЗ ИЗГОРЯХ КАТО ЛИСТЧЕ ХАРТИЯ –
НЕ МОГА СИ ВЗЕ И БОНБОНЧЕ ОТ ВАС.

ЛЕЛИЧКО, ЧИЧКО! СТОЯ ПРЕД ВРАТИТЕ
И ЧУКАМ ЗА ПОДПИС. ЩЕ ЧУКАМ ДОКРАЙ.
ЧУКАМ ДА НЯМА ДЕЧИЦА УБИТИ –
ДА МОГАТ ДА КАЗВАТ :”БОНБОНЧЕ МИ ДАЙ”.




НАЗЪМ ХИКМЕТ


(само не разбирам чукам или чакам трябва да е думата...в най-скоро време ще проверя в библиотеката)

[PIF]

Толкова дълго те търсихме... И съдбоносно.
Щастие... щастийце... Криеш се, миличко, знам.
Тъкмо те видим... Тъкмо едва те докоснем...
Тъкмо те хванем... и няма те... няма те там...

Шапка невидимка... Как ли изглеждаш тогава?
Всъщност какво си?.. Не подозирам дори...
Дълъг живот?.. И любов?.. И успехи?.. И слава?..
Много приятели?.. Много и много пари?..

Колко години... И всяка с това ни сурвака.
Земни неща... Мили боже, това ли е то?
Ах, покажи се на светло... Съвсем преди мрака.
Щастийце... Миличко... Пак ли се криеш...Защо?

Може би ти си наоколо... Без да го знаем.
Живи сме още... Изнервени... Стари... И зли...
Дай ни се... Все пак... За малко... На края... На заем...
Утре, например... Когато снегът завали...

Ето те... Идваш... Аз чувам гласчето ти звънко...
Хитрият поглед... Малката умна глава...
Двете опашки на ластик...Вратленцето тънко...
Господи, колко сме глупави... Ти си това...

Недялко Йорданов

[MartyParty]

На върха на езика ми...
Биляна Атанасова

на върха на езика ми е да го кажа –
аз съм едно отрицание
и в старанието си да ме имаш
ще изгубиш съзтезанието
по заобикалне на
враговете,
по затваряне на очи
пред истината,
по засипване с бъдеще –
и аз пак ще ти казвам „не”
и пак няма да ме виждаш

как раста под смокинята,
която сама си измислих,
и получавам откровения,

как играя в приказки,
които не ти си написала,

защото в тайните книги никъде
не намерих такава притча,
няма такова заглавие и
няма такова семе –

ще се пръснем с времето
и дори да не се намерим,
аз ще си изпека десерт
с име от пудра захар
и ще обличам тесто
за дребни коктейлни сладки,
докато ти преживяш мустаците
на собствената си мъка
на върха на езика ми е...