Откликнали мечти

Разпилях се на кристална
прах като от счупено
със трясък огледало...

Защо съм счупена от тебе - не разбрах?
Събрах се, залепих се, преболявах...

Изметох чувствата, натрапчивото бреме,
с метла от бяс, в изстинал, хладен миг!
Бяха пазени за теб - за неродено време...
Треперещите спомени убих.

Отпуснах се родилно-съживена
от моя непреглътнат и убиващ плач...
От себе си потърсих опрощение,
че бях на мислите сподавени палач.

Не е любов, когато те изпива,
която със жарава те гаси!
Любовта е -
въгленчета полуживи
в откликнали мечти да прероди.


Неизпълнено

Отново неприето позвъняване,
ненабирано изобщо преди това.
Безкрайна шумотевица на падане
в невидим и бездънен водопад...

На думи неизказани, немислени,
обливащи се в на спомена кръвта,
поизбледняващ, но сякаш истински,
обличащ в рамката на фалша мисълта.

Отново резервираното обръщение
„Здравей, просто.. исках да споделя...”
и следва дълго многозначно многоточие,
отразяващо тягостна мълчавина...

И после крайно безразличие
на чутата позната глухота...
на думите, заключени дълбоко в
долината на заедността ...


Разбита стъклена мечта

Апатия отново, безумие и вечна самота,
това е белега на хода на реалността.
Обичаш, грешиш, разбира се, пълна заблуда е това,
защото няма чувства истински в смъртта,
с която през агонията достигаш дълбоко дъното
на разбитата на парченца стъклена мечта.

Мечта да бъдеш с някого, обичан при това,
а ето истината – реално безразличие и суета,
желание да промениш уж към добро съдбата си,
да намериш обич и дори да не чувстваш самота,
а в крайна сметка живееш си със заблудите
и тъй, до края на живота ти, за теб света..

Вървиш по път, обсипан с остри бодящи стъкълца
на разбитата парченце по парченце твоя мечта,
която смяташ, че ще има свое реално покритие
някога, далече, в реалната ти стъклена мечта,
а тя беше цяла, блестяща, уж нечуплива досега
и ето сбъдването й: агонизираща до болка е сега...


Измислици

Правих си отново фалшиви илюзии,
че имаше някога и има някой до мен..
Дори вярвах на своите глупости
да не съм сама в света ми студен.

Сега се усмихвам отново на себе си,
на своята истински глупава страна.
Дори си позволих да стопя стените си
и да ги захвърля някъде във вечността

Чувствам се смешно и жалко сега,
колко наивна всъщност съм била
да вярвам в една пълна презумпция,
че имало любов дори във вечността.

В главата ми чувам всичките измислици,
които си измислих съвсем разумно сама
да виждам изобщо някакво по – светло бъдеще,
различно от досегашната ми непроменлива самота.

И чудя се колко смешно изглежда в очите на другите,
тези, които определят уж някаква там измислена светлина.
Виждам всъщност колко съм жалка в огледалото,
което наричам своя собствено изградена съдба.

Усещам, че се затварям в своята лудница,
в която трябваше да си стоя и да не излизам досега.
И все пак знаех какво ме очаква – безкрайна война,
която отново загубих, както винаги губя своята борба

Знаех, че не трябва да си правя фалшиви илюзии,
отново сбърках и ще си търпя последиците от това.
И ще вярвам все още несъзнателно сляпо на своите глупости
докато не получа поредния жесток шамар на „моята съдба”


---------------------------------------неизвестни автори.

пп: толкова са красиви <3