Фотография

Стоях си изоставен и проблемен.
Мълчах си, както зная да мълча.
И гледах, както мога да не гледам.
Личеше си, че просто не лича.

Привикнал съм от навик безпощаден
да чезна в ежедневен негатив,
където подозирам, горд и хладен,
че лед и топлина са мой статив.

Но кой ме е заснел такъв – незнаен,
потънал и полунепроявен,
такъв самотно-тъмен, лошо краен?
Навярно ежедневието в мен!

Николай Колев

-------------------------------------

Нежно

колебая се,
преди да се обадя -
може би даже няколко дена,
не защото
няма да те открия,
не защото
няма да ме очакваш,
а защото:

ще звънне.
ще поговорим
за умората,
за парите,
за музиката,
за това, че си липсваме -
между другото -
но на мен ще ми се мълчи

а на теб няма
да ти се говори
и ще поискаш
да ме изтеглиш по жицата,
с дъх да ме съблечеш
и да ме гледаш,
сякаш ме виждаш
за първи път.

а на мен ми се иска да ми пееш…

затова се колебая,
преди да се обадя,
по цяла седмица -
защото:
ще кажем:
обичам те много.
и аз.
и ще затворим.

и от звука
ще ни заболи сърцето

… и

поговорихме
за умората,
за парите и
за музиката
без отклонение от сценария
помълчахме
толкова си ми близък,
че не знам
дали изричаме думи
или си чуваме мислите
поговорихме,
че се стопля
и можеш да ме разходиш
по улицата,
на която открихме,
че се познаваме от поне
20 000 години
(200 000 ти се сториха много)
и после се целувахме
под една улична лампа,
бях се изправила на пръсти,
хваната здраво за задния джоб на дънките ти
тази улица
като приют
под небето
винаги ще намери начин
да ни събира,
когато се разпилеем
мартеница ли каза,
че ще ми купиш?
извинявай,
хайде
да помълчим още малко
по телефона

трябва да ме има някъде,
щом ме чакаш

Бояна Петкова

-------------------------------

По-сама от преди

По-сама от преди
към себе си крача.
И това, че съм жива,
че съм жива ли значи?
По-богата от утре
и по-бедна от вчера,
закъсняла усмивка
си постлах за вечеря.
След измислен завой –
смях, затичан над бездна –
драматичен герой
в комедийна пиеса!
Без начало и край,
/а то обич ли значи?…/
По-сама от преди
пак към себе си крача.

---------------------------------------

Отдалечаване на въздуха



Отзвъняваше лятото с бавни лилави камбани -
звук след звук от невидими църкви
и вървяхме из дългия град запотени, замаяни,
нито живи, ни мъртви.

Бяхме гладни, по прашната улица страшно кънтеше
предвечерния въздух, заблъскан от тебе,
и се спряхме на моста и право насреща ни
се задаваше погребение.

Те се точеха с празни лица, свити в трескава жега,
преминаваха, после изчезваха тихо в завоя
и оставахме ние, и дишахме сухо и стегнато,
непознати отново.

А небето пилееше точни чугунени удари
върху нас, върху нашите евтини ереси
и стояхме объркани там, уморени от чудото,
неповярвали в него и в себе си

Георги Рупчев