Ilikeliljon, и целите теми изчитай, това стихотворение е вече споделено по тези страници.

Той беше първият, който ме обвини във
Без доказателства, дори донейде с мъка, ала някои
Естествено, в градче такова, затънтено посред
Времето тегне неподвижно, само понякога
Хората тук живеят в паяжини, в мудни
Навярно имат и сърце, но щом се разприказват, става
В какво ли ме е обвинил, та ние само
Не е възможно да е просто мъст, не след онази
Дали пък пълнолунието нея нощ, когато ме отведе чак
Да хапеш от любов изобщо не е странно, ако има
Изстенах, да, в един момент дори успях
Не сме обсъждали, изглеждаше ми горд от
Те винаги изглеждат горди, щом застенем, ала после
Дали пък неговият спомен от ненавист не е
Понеже нощем се обичахме тогава, и повече, отколкото
На лунна светлина, преплетени на плажа, ухаещи на
Да, може да съм го ухапала, да хапеш от любов изобщо не е
Никога нищо не ми казваше, само внимаваше да
Аз пазвата си парфюмирах с билките, които майка
А той, с радостен дъх тютюнев във брадата, така
Нито веднъж не заваля надолу към реката, но се е случвало
Шал в черно и бяло, слагаше ми го полека, както
Наричахме се с имена на мили твари и дървета, дето хвърлят
Нямаха край тогавашните безметежни начала на
Да, може да съм го ухапала, докато вбит във мене ме е
Винаги в даден миг се сливаха и гласовете ни, когато
Да беше траяло до края на коравите зелени небеса над мойте
Защо, щом двамата прегърнати придържахме света, та да не
Додето една нощ, незабравима като гвоздей във устата, не усетих
О, светна му луната във лицето, безплодна ласка по кожа, която
Защо се олюля, защо се сгърчи тялото му, сякаш изведнъж
- Добре ли си? Палтото наметни си, момент да те
Видях го втресен, в страх и помрачение, но той щом ме погледна
Ръцете ми неспирно го тъчаха, във търсене на пулс, на топъл ритъм
До сутринта бях вярна сянка и надявах се отново
На следната луна обаче се докоснахме и аз разбрах
А той трепереше от бяс и ризата додолу ми разкъса, сякаш
Помогнах, бях му куче, близах бича, чаках да
Престорих се в плача и във вика, сякаш плътта му още
Не съм го хапала тогава, но стенах, молих, за да му
Повярва някак, независимо от всичко, стана с усмивката от оня първи
Но на сбогуване се спъна и обърна, и зърнах му гримасата, и
Самичка у дома зачаках, свита на земята, да ме
Първият, който ме бе набедил, бе
Да, може да съм го ухапала, да хапеш от любов изобщо не е
Сега си знам, че щом настъпи утрото, когато
Не ще му стигне смелост факлата да ми опре о
Друг ще го стори вместо него, той от къщи
Прозорецът притворен към площада, дето
До свършека прозореца ще гледам, за да мога
До свършек ще го хапя, да хапеш от любов изобщо не е

“Кладата, дето изгаря тази”
Хулио Кортасар