Едно дете рисуваше елха,
но не със четка, не с молив, а... с пръстче,
На стъкло, под сива стреха,
а до елхата... имаше кръстче!
- Боже, когато ти се роди
и теб ли те бяха оставили?!...
Душата, като мой'та боли ли те
когато са те забравяли?!...
Тук е студено, но... нищо!
Това е... защото е зима!
Няма в "Дома" ни огнище,
но... и това ще отмине.
Града е красив - украсен,
светят лампи навсякъде,
днес е... твой - рожденият ден,
където родил си се някъде...
Коледа - празник красив,
хората днес болки заравят,
Боже, а... дали си щастлив,
те в твоето име го правят?...
И... Сплете детето ръчички,
вдигна очи към стрехата:
Моля те, искам само цветни боички
с тях... да рисувам елхата...


СЛУЧАЙНА СРЕЩА

С теб сме отново в едно кафене,
след толкова много години.
На маса си с твои приятелки две,
на моята - двама приятели има.

След погледи бързи, пламват искри.
Спомени бавно нахлуват... Боли ме!
Запалваш цигара... Виждам сълзи...
В лютивият дим аз намирам причина.

Говорят ми нещо, не слушам уви...
Поклащам глава солидарно.
В мисли целувам пак твойте очи
и твойто лице лъчезарно.

Далече в годините скитаме тъжно.
Разбирам го някак без думи.
От минали мигове спомени жънем,
топящи леда по между ни.

Дори не разбрах как останал съм сам.
Кафето студено преглъщам.
И ти си самотна на масата там
и твойто кафе май е същото.

Прегръщам те с поглед, усмихваш се леко.
Неспиращи думи в мълчание.
Излезем ли, пак ще сме нейде далеко
грижовни към свойто страдание.

Тръгвам си вече. Не подавам ръка.
За сбогом оглеждам те цялата.
Ти също надигаш се бавно - едва,
в последният миг на раздялата.