Енигмата

Погледна навън.

Сградите бяха празни и мрачни, но не толкова, колкото обитателите им. „Пергамент върху остатъци от разпиляна душа, това са те..." помисли си с горчивина. Дори когато слънцето ги осветяваше, мрачината в тях надделяваше и тъмната й гама сякаш разяждаше фигурите.

Вътре в него беше същото. Усещаше постоянната борба между глътка живот и воля за самоубийство – всеки миг бе като лост, който е задвижен от двете сили. Разумът възпираше едната, разумът тласкаше другата. Сякаш постоянно балансираше между две остриета и всеки път те го драскаха заплашително, но го заставяха да остане в средата. Мразеше го, но се чувстваше празен без него. Обичаше го, но го опустошаваше и го възпираше. Абсолютно винаги.

Защо беше така?

Защото беше човек? Може би. Хората винаги са си били неустойчиви същества, беше чувал. Разумът е дар и проклятие едновременно – мед, примесен с отрова, която обаче е с притъпен привкус и действие. А мухите...идеха винаги.

Погледна крадешком към ъгъла. Светлината се пречупваше там, сякаш погледната през многоъгълен призматичен кристал. Ако човек се вгледаше, щеше да види, че светлината е странна – искряща в гамата от чисто бяло, през леко сивкавеещо, до димящо сиво, ала прикрито умело.

„Ще дойде миг, в който Сърцевината ще се разтвори и ще разбереш тайните, за които жадуваш. Пази Ключът и чакай деня. Сам ще усетиш."

Така беше казал навлечения с тъмна роба непознат, който беше срещнал пред входа на сградата, в която живееше. Всичко изглеждаше ужасяващо глупаво и със сигурност щеше да помисли закачуления за ненормалник – един от многото, поразени от лудостта на човечеството, но знаеше за какво говори. Все пак животът отдавна бе изгубил смисъла си като живот, дори като търсене. Механичният, рутинизиран процес беше смазал механизмите си в друга посока – жажда за узнаване на Тайните, изгарящо желание, заслепяващо всичко друго.

Тих съсък го изтръгна от мислите му. Кристалът беше потъмнял и сякаш пушеше, но не с онова димящо сиво. Дълбоко в себе си, той кротко се усмихна – знакът не го бе хвърлил в еуфория, въпреки дългото чакане. Тихо, с плахи, ала уверени стъпки се запъти през потъмнялата стая – дупка в един бетонен кошер – към Ключа. С кроткост в сърцето и притаена, невинна жажда в очите докосна вече почернелия кристал. Не обърна внимание на лекото парене – кристалът леко изпука и се отвори. Още миг. Още част от секундата; още един живот. Вечност.

****

"Ново самоубийство потресе жителите на мегаполиса по обяд днес. В апартамента си в брутално състояние бе открит 25-годишният младеж Закриел. Съседите на самоубилия се са в шок – определят го като кротък и съвестен гражданин и съсед. Причините все още са неизяснени, както и оръжието, с което е извършено самоубийството. Ръцете на младежа са изподрани, като са засегнати вените. В областта на врата също се наблюдават наранявания, засегнали ключови артерии. Най-странното е, че зениците на младежа са неестествено разширени, сякаш е видял нещо ужасяващо. Разследванията ще продължат, обявиха от полицията."