Трябва ми есе на тема ,,Носталгията"

[mooojojojo]

Трябва ми есе на тема "Носталгията"! Благодаря предварително!

[TEARS]

Винаги има ден, във които горите разтварят дебрите си и разкриват невиждани съкровища! Дълбоки тайни на природата - недостъпни и от никои неразбрани. И тогава усещам, че съм част от този скрит и мълчалив свят. В този ден мога да погледна навсякъде, дори и в нереални граници!
Стоя във центъра на най-красивото кътче на света! Но някак си не мога да му се любувам. За мен оградата от планини е моят затвор, а редиците вековни борове - пазачи, недаващи да дишам, пиещи от мойта свобода. Мога да видя слънцето, но топлината му не стига до мен. Всякаш това не е слънцето, което познавам, което видях, когато за първи път отворих очи! Всякаш вятърът, който прави боровете да "говорят" страшно, не е моят вятър, който ме "прегърна" за добре дошла на този свят!
Небето е огромно, като страшна бездна, а облаците са безкрайни "пътища" и никой не води към никъде!
И дори и никога да не пада нощта, мракът обгръща всичко наоколо, пронизва и мен! Искам да избягам!!! Не намирам път! И всякаш времето е спряло! Стича се като гъст черен нектар и залива животът ми! Полита всичко и остава само неприязън.....

[TEARS]

Обхвана ме носталгия по детството. Докато четях следобяд "Разцветът на Джийн Броуди" от Мюриъл Спарк и слушах монотонната песен на дъжда, който падаше в този сив, мрачен ден. Прииска ми се да се върна в детството - години назад. Да се прибера вкъщи на топло и да чуя най-интересната приказка на света.

Странно, но може би още в детските ми години представите ми за домашен уют са се свързвали с представите, създадени от приказките - топло домашно огнище, в което весело бумти огън, баба, която разказва приказка, а навън вятърът свири в оголелите клони на дърветата и някак си е много тъмно и страшно. И сякаш тогава приказката оживява и ти си един от героите, който се бори срещу тъмните сили на злото, помага на страдащите и всички много го обичат.

Времето и мястото, където съм родена, никога не са ми позволили да го изживея, но винаги ми се е струвало много красиво и романтично, много топло и задушевно. Представяла съм си, че съм в малка селска хижа. В огнището се извиват пламъците на огъня, щурчето пее зад огнището, навън се извива снежна виелица, сякаш всички зли сили са си дали среща в нощта и се бият, а ти си вътре на топло и се пренасяш в чудния свят на приказките.

Чувствували ли сте го някога? Искало ли ви се е да се върнете в детските години и веднъж, поне веднъж да го изживеете. Несъмнено всеки някога го е искал.

Навън е тъмно. Дъждът вали, вали и не спира. Чувствува се идването на есента. Чувствува се по окапалите листа на дърветата, по безлюдните улици. Точно в този миг безкрайно искам да съм дете и някой тихо да ме води за ръка по дебрите на приказното царство. Как да го нарека - завладяла ме е носталгия по детството, по нещо чисто, истинско, изпълнено с вяра и с мечти, много смели мечти, но безвъзвратно загубено, невъзвратимо...