Светлината го дразни.
Не я копнее.
Заплюва небето,
нахално надзъртащо през прозореца му.
Всичко случило се е спомен,
от вятър издухан,
от дъждовете измит,
костелива ръка протегнал -
реже гърлото му като с нож.


Зад прозореца му -
свят без мирис и без вкус,
като побесняла улична кучка,
истината хапеща лицето му,
тъпчеща го с краката си.
Да убие спомена му...
Да го остави без корени...
... в него.


Без небе е.
Без път е.
Безчувствен е.
Очакване само...
За някой, който за него
ще разцъфти като цвете.
Да го полее...със сълзи!