Слънцето огрява и най-тъмните страни
Душата, лицето, огряти са дори ,
Когато срещнеш слънце, далеч по-сияйно от бремето ти,
се чудиш огрява ли те или те руши.
Във клетка неизбежна попадаш и тъжиш.
Лъчите те изгарят , мъката стои,
Заседнала в душата , тя с лек плач ехти.
Проронваш сълзи , небето тъжи,
но слънцето не вижда твоят залязващ ден
които води до мрак неразрушим.