Първо да кажа, че се опитвам да пиша от твърде скоро и съм доста НЕ навътре в нещата, приемам всякаква критика

Хората бледи като сенки,
бродят глухи, слепи
тъжни са, без превземки,
страдат заради неща нелепи.

Всеки е потънал в собствен свят,
без изход, без врата,
живеят в сивотата на своя град,
удавени в силата на мисълта.

Знаят, че това е тяхната съдба,
знаят, че няма да го променят,
обречени на мрак и тъга,
но пак с последен зов за помощ, те крещят.


Според мен е някак банално, но тва ми хрумна просто.