От "Болки на душата"
Татко, татенце, толкова е хубаво да стоя тук в твоя грозен, претрупан, разхвърлян кабинет. Толкова е хубаво да седим тук сред зимния здрач и да чуваме тиктакането на твоите часовници. И ти пушиш старата си лула и всичко мирише, точно както когато бях малка. Ние много говорихме един с друг, когато бях дете, нали? Водехме сериозни разговори, нали? Имам предвид за Смъртта, за Живота, за Любовта и за Бог. Мисля, че ние чисто и просто говорехем за действителността, въпреки че нито ти, нито пък аз бяхме съвсем наясно, какво точно се разбираше под действителност.
Как ли всичко се обърка така? Аз говоря непрекъснато, а хората мълчат или се отдръпват. Не, няма да се оплаквам. Нямам никакво основание да окайвам съдбата си. Трудността произтича естествено от това, че аз живея в един вакум, който запълвам с мечти и фантазии. Можеш ли да си представиш, татко, пиша стихове, написала съм почти хиляда стихотворения през изминалите шест години, но това не помага. Аз пиша ли пиша, ала никой не ги чете. Напротив, напротив, ти ги четеш, татко, винаги си толкова любезен.
Понякога ми се струва, че приближаам точката на разпадане. Знаеш ли, татко, мисля, че в мен се помещават необикновени сили, почти ще ме разкъсат. Често си мисля така, ала същевременно осъзнавам, че съм глупава, суетна и самонадеяна. Какво ли толкова бих могла да извърша, какви забележителни сили си въобразявам, че притежавам?
Спиш ли, татко ? Дремни си малко, имаш право.
Татко, татенце, сега ще ида при мама. Поспи си.