Монолози

[PIF]

Отдавна бе замлъкнала китарата. Опъвах само болните й струни. И пях онази песен, старата, за всяка дума преболяла по между ни. Не исках думи.Само малко обич. Затягащо доверие във дланите. Поиска сума.Няколко тревоги. И сипа сол дълбоко в раните ми. Поиска слънце.Аз ти дадох много. От дъжда те пазих и от вятъра. Мъничко зрънце в хиляда тревоги покълна.Получи тогава топли обятия. Венча ме за проплакала надежда. И искаше да ти родя доверие. Но трудно се зачеват рожби. От три капки вяра.Няма спасение. Отдавна са се скъсали и струните. Нарязах пръстите си, за да ги завържа. Преболяха.Заедно със думите. Които в сухото ми гърло стържат. Отдавна бе замлъкнала китарата. И няма птици.Няма гласове. Аз съм вече стара, много стара. Звуците й ги отвяха ветровете.

--------------------------
--------------------------

Горчиш ми на разсъмване. Като чаша застояло вино. Сълзиш в очите и болиш в сърцето ми, като лош, непреглътнат спомен. Гори по кожата ми желанието да съм твоя и белязваш съдбата ми с тежката ръка на копнежа. Горчиш ми на мръкване. Почерняш най-светлите ми мечти и ги пленяваш в замъка на ревност. Горчиш ми, като сок от грейпфрут минаващ по небцето на езика ми. Горчиш ми на разсъмване.

[Vivid]

Монологът на Мариус Куркински...

„Защо те обичам толкова много, а ти толкова малко мене? Като човешка сълза във вълната, като обло камъче в планината, като път до пропастта, като вулкан, като огъня на Номадите, като църква до Бога - обичам те толкова много, а ти толкова малко мене...
Като затворник през лятото, аз съм твоят затворник през лятото, като иконата на святото, ти си моята икона на святото, там където свършват зад ъгъла всички религии започваш ти – защо те обичам толкова много? Ти си черешовите небеса, взрив на нарциси, алабастров дъжд, канелен пясък, крясък на шарена птица, очите на бъдещо момче - препълнени с блясък и ухание. Ти си светлината, която прави сянка, аз съм само стената, където сенките играят, светлината и стената, а между тях живите и останалите. Светлината и стената, а между тях живите и останалите. Ти си нова надежда за вечно обичане, ти си прекрасното и необяснимо привличане между непознати ангели в залива на „утре”. Аз съм обичта обикновената, ти си величието на една малка мечта, ти си надолу по реката, надолу по реката, зеленото петно в градината на Дявола, надолу по реката. Защо те обичам толкова много, като книжна лодка с написаното на нея стихотворение, отиващо към нетлението, като зрънце Слънце към затъмнението? Като дъжд в реката, като длъжник пред олтара, като шепа пръст на земята, като жълта пчела в небесата, като кал в ръката на Господ и изгубен ключ сред нещата, без смисъл и толкова просто, като малко момиче, като халка от верига, не ти ли стига, толкова много да те обичам, а ти мене толкова малко?! Не ти ли стига да те обичам? Като сън преди вечност и молба без колене, толкова много да те обичам, а ти толкова малко мене...”