Робувам. Не вярвам вече. Почти не мечтая. Скучна, нееуфроична и смачакана, падам захвърлена. Изпоната от безразличие. Изядена от хелиевите гласове, смеещи се високо. Прескчам ги, пак ме надвикват. Загубена кауза търся във всичкото себе си. А то почти избледняло, прозрачно мълчи. Мъртвешки бяла шептя си, че мога, а някак замлъквам.
Едва вдишвам, а още по-малко издишвам. Пълня се, пълня се, пълня се....Кога ли ще избухна? Нека е по-скоро, Господи, нека е по-скоро...
А до тогава пак ще робувам......