Цитирай Първоначално написано от MartyParty
Напомня ми за "Малки жени",когато Джо даваше разказите и на вестника ,който ги публикуваше и те я караха да пише още и още,защото на хората им ставаше интересно.
Хах... интересно сравнение, наистина. Но ако няма интерес, който да заинтригува и да кара читателите да трепнат в очакване какво следва нататък, то тогава магията на писането изчезва... Та затова не пускам всичко наведнъж, а давам малко по-малко, за да видя има ли интерес сред тези, които го четат.

Тааа ето ви е още. Приятно четене.

6.
В този объркан ден, в тази тайнствена гора, едно малко момиченце беше седнало до един поток. Потопила крака в прозрачната и разхлаждаща вода, Ани движеше в нея малко клонче сякаш рисуваше нещо с вълшебна четка. За миг спря и се обърна към необикновенната лисица, която беше седнала до нея и я наблюдаваше с някакво загадъчно любопитство. Пронизващите й жълтеникави очи следяха всяко едно движение на луничавото дете. За миг, Ани дори почувства, че тези очи, проникват в самата й душа и разкриват и най-малката подробност криеща се в нея... всяка една мисъл, всеки един спомен... Но тя много бързо се отърси от тези си мисли и продължи да гледа животното седящо кротко до нея, което преди не по-малко от половин час, беше я изплашило до смърт.
- Знаеш ли...? - Заговори Ани като продължаваше да гледа и изучава оранжевата лисица. - Ужасно много приличаш на Фокси! Тя е най-добрата ми приятелка и я имам от самото си раждане. Знае всичко за мен... Но... за жалост, мисля, че повече няма да я видя. - продължаваше разказа си тя, като сведе лицето си към земята и сълза с кристална чистота падна от очите й. Последва миг на тишина. Лисицата продължаваше да наблюдава Ани със същото това изражение, с което я гледаше още от самото начало.
- Мислиш ли, че наистина бих те изоставила, малка ми принцесо? - чу се глас, толкова звънлив и същевременно с толкова изискано звучене. Глас, който сякаш отекна в гората и накара всички животни, птици и влечуги да се заслушат в него. Ани с нетипично за нея уплашено изражение започна да се оглежда наоколо... Нима този глас звучеше само в съзннието й? Толкова реален? Толкова звучен?
- Не знаех как ще реагираш в този момент принцесо. - отново с човешки глас заговори лисицата. - Но не можех да продължавам да те наблюдавам в това състояние. Да тъгуваш за нещо, което е до самата теб. Ани стоеше вцепенена гледайки животното, което продължаваше да мърда устните си, под които се показваха бели и идеално подредени, остри зъби.
- Та нима това е възможно? Но... ти беше играчка! - Продължаваше уплашено Ани.
- Има още много неща, които трябва да разбереш. Но за целта трябва да ме последваш. Тази гора не е толкова безопасна както си мислиш... вече не. - Хайде! Времето ни е малко, а опасностите - много. - Завърши Фокси, като с лек скок направен сякаш без усилие премина над потока и застана на другата страна чакайки Ани, която все още не можеше да се опомни от случилото се. Повторно подвикване от страна на говорещата лисица малко стресна Ани, защото тя сякаш беше изпаднала в транс. Реши, че за момента явно няма време да размишлява над всичко това и забързана започна да следва вече бягащата лисица. Времето се беше изяснило и слънцето грееше високо над тях и над огромната гора. Нежните лъчи сякаш галеха всичко, включително и тях. Рижавите вълнисти къдрици на луничавото момиче подскачаха весело и огрявани от слънцето добиваха невероятен блясък. Странно... пътят и се виждаше така познат. Бяха подминали дъб, досущ като този близо до къщата й. Помнеше го добре, защото преди 1 година, докато се катереше по дебелите му клони преследвайки една катеричка, тя беше паднала и си бе счупила ръката. "Нима е възможно да се прибирам у дома..?" - Помисли си Ани, като тази мисъл я накара да си спомни колко й липсваха родителите й и мисълта, че може би се завръща у дома я караше да се усмихва и да ускори крачка като малко по-малко настигаше другарката си, която я прекара през цялата гора. През целия път до тук те не бяха говорили... И докато вървеше, Ани започна да обмисля всичко, което се бе случило днес. Как се бе озовала в тази така позната гора, как беше изгубила както книгата, така и любимата си играчка... Но пък се беше появила тази лисица. Животно, което говореше с човешка реч. Дори и в най-смелите си фантазии, Ани не си представяше нещо подобно. Чувство на страх и на огромно любопитство я облада. Какво ли щеше да последва сега? Толкова въпроси и объркани мисли се лутаха в главата й, че тя си мислеше, че ще полудее. Изведнъж всичките й тези мисли бяха прекъснати от лисицата, която се беше спряла пред нея.
- Пристигнахме! Точно зад тези дървета ще откриеш мястото, което ще отговори на всичките ти въпроси и всичко ще ти се изясни, принцесо моя. - Говореше лисицата, като едва забележима усмивка се появи на оранжевата й муцуна. Ани се огледа. Продължи през дърветата следвана от Фокси. И изведнъж, тя се озова на мястото, на което беше израстнала. Същият двор, същите дървета... но каква изненада последва, след като на мястото на бялата, двуетажна къща, в която Ани беше израстнала се издигаше нещо друго... Нещо величествено, далеч по-различно от това, което тя бе гледала 9 години, нещо, което я накара да разбере, че явно наистина не се намира на това свое познато място...
И така бе в действителност. Ани се бе озовала в свят, в който вълшебствата и магията контролираха всичко, свят, който бе далеч от нейният - реалният. Какво щеше да се случи с нея от тук нататък, ще разберем, ако отворим сърцата си, видим това, което вижда тя и последваме лисицата и луничавото момиче в приключението, което се очертаваше да бъде опасно, интересно и най-важното - вълшебно!