Разказ, написан от всички нас! :)

[stefity]

Ок, ясно, че се събужда, макар, че на мен изобщо не ми се нрави.Но тази жена за кво е там? Няма нищо общо. Идва някаква си в съня, после я среща в автобуса. Това да не ви е Дежа ву? Мразя я тази жена и няма да пиша по разказа, ако тя е там!

Извинявам се на автора който е измислил жената, но на мен не ми харесва!

Не искам точно ти да не пишеш... смисъл... ако така се откажат всички ще е много тъпо, наистина.... не това беше целта на темата ми... добре.... съгласни ли сме всички, че със събуждането може да се продължи, но тая жена не се връзва изобщо..? Нека поспрем малко и изясним кое ще е най-добре и тогава нека продължим защото да почнем да се отказваме не е вариант, все пак не пише един човек, а няколко и е ясно, че ще има различия Наистина според мен сюжетът е добър, развива се интересно за сега и нека не спираме, само защото някаква появяваща се от нищото жена не ни е харесала.

[SweetDead]

Поне кажете къв жанр е цялата работа..... и много ясно, че всеки ще пише каквото иска. Съгласна съм с Sham. Нали уж е разказ, написан от всички нас....

[stefity]

Ами... жанра... така като гледам още не се знае май Може би ако се продължи писането ще разберем накъде отиват нещата... засега на фантастика ми прилича ама

[ANTIHUMAN]

Нека да е фантастично криминале!

Приемам всичко, нямам претенции, само махнете жената в бяло! :P

[stefity]

Ей! Хора! ... Туко що... гледах филма "Knowing" ... И знаете ли кое ми направи впечатление... тези от вас, които са го гледали, ще се досетят, но за тези, които не са ще обясня Значи... става въпрос за една капсула на времето в която след много години един човек открива лист, с множество числа изписани на него.... а тези числа, са именно дадите на бедствията, които ще се случат в бъдеще... написах всичко това, по повод на нашите числа в този разказ трябва да се измисли наистина нещо интересно с тях айде да махаме жената казвам аз и да се съсредоточим на писмото с тия числа

[stefity]

Ок... значи се разбрахме да няма жена в бяло както казах в предния си пост... нека се заемем с тези числа, защото наистина се получава интересно... поствам отново всичко, което сме написали.

Беше сутрин. Слънцето отдавна бе изгряло, и макар да бях на работа аз все още спях в положение, което изглеждаше меко казано смешно. Бях смачкала на кълбо пухената си синя завивка и бях легнала върху една от меките си възглавници... Спях като дете. Винаги по корем или пък на кълбо. Спалнята ми беше огромна, но ми се струваше, че пак успявам да я заема по някакъв начин. Слънчевите лъчи лесно проникваха през дантелената завеса. Макар да спях, аз усещах топлината им. Нежното докосване на лъчите ми напомняше нещо така близко, но все пак така далеч... Изведнъж в тази така прекрасна утрин, в която исках единствено да остана на леглото си разбрах, че в живота ми няма смисъл... бях на 28, неомъжена, без сериозен приятел, с работа, която мразех от дъното на душата си, с хубав и голям апартамен, но въпреки това, ужасно самотно място за една жена. Трябваше ми промяна - Да! Но всички мои мисли изчезнаха в мига, в който телефонът ми извъня. Беше алармата... Трябваше да ставам, защото бях на работа. Облякох първото нещо,което намерих в гардероба и се запътих към офиса. Поредният скучен работен ден, в който трябваше да търпя ужасния си шеф. Да работиш като адвокат може би е възможност, на която малко хора биха устояли. Но в моя случай това си беше деветият кръг на ада.Но нещо не беше същото този път. Защо бях единственият човек на улицата? И не само, през целия път до кантората не видях жива душа... Нещо не беше наред и странно, болезнено усещане се настани в стомаха ми. Сънувам ли? Докато стоях пред вратата на кантората продължавах да се оглеждам наоколо... Какво за бога се беше случило..? Държах ключовете с които трябваше да отворя, но бях като вцепенена... не се обръщах към вратата, а продължавах да гледам все така безлюдните улици. Беше ме страх, че ако вляза в кантората, няма да има никой. Избих тези си мисли и с трепереща ръка завъртях ключа и открехнах бавно дървената врата, която водеше именно до офиса ми... стана както и предполагах, нямаше никой! Хвана ме параноята като всяка жена, но се замислих, че днес няма да има кой да ми вика на главата, а и шефа нямаше да ми прави онези негови ,,намеци'' за секс. Глупав е. Работя от много време там, а така и не разбра, че няма да му пусна, не съм такава. Дори и да бях точно с него, никога. Запътих се към бутилката с минерална вода, да си налея една чаша и без това треперех цялата. Реших, че ще е най-добре да се успокоя и да намеря логично обяснение за всичко това. В момента, това мое изречение звучеше толкова идиотски... та каква логика можеше да се намери във всичко това. Отпих жадно от чашата със студена вода, явно с надеждата, че тя ще размие всички тези объркани мисли в главата ми. Отпуснах се на удобния и мек стол, зад огромното и затрупано до горе бюро, което беше пълно с всякакви дела, с които трябваше да се заема днес, но явно съдбата ми беше отредила други планове... Загледах се в цялата неразбория, която беше на бюрото ми и нещо, което не мисля, че трябваше да е там грабна вниманието ми... Червен пощенски плик с надпис "Соня". Понечих да го взема, но инстинктивно върнах ръката си. Моето име е, започнах да разсъждавам, значи писмото е за мен, но защо пликът е червен. Кой, за Бога, би изпратил нещо сериозно в червен плик? Или точно обратното? Не се поколебах нито миг повече, грабнах пакета, огледах с поглед за ножица, не намерих, разкъсах писмото със зъби:

42.694375,23.325863
12:00...

Стоях неподвижно. Повтарях си наум числата отново и отново... На белият лист хартия нямаше нищо друго, което да ми помогне да разбера значението на тези цифри. За миг през главата ми изникна идеята, че някой може да си е направил шега с мен, но каква беше тази зловеща шега? С пронизващ звук телефонът иззвъня и наруши тази така мъчителна тишина, която започваше да ме докарва до лудост. Не бях свикнала да е тихо около мен, а и как да е тихо около човек, който живееше в този така голям и шумен град като София... Телефонът продължаваше да звъни. Оставих писмото на бюрото и се отправих към него с мисълта, че най-накрая ще получа обяснение за всичко това...

[ANTIHUMAN]

Обяснението не го получих по телефона, както го бях запланувала. Тъкмо стигнах до него и той спря да звъни. Ако това беше шега, просто исках да свърши по-бързо и някой приятел или колега да каже: ,,Изненада! Уплаши ли се?'' и аз да го напсувам по моя си начин. Уви не стана това което исках, но днеска нищо не ми върви. Погледнах числата отново:

42.694375,23.325863
12:00...

Колкото и да се бях съсредоточила в тях невиждах обяснение в написаните цифри, а още по-малко в часа. Ако това е игра на някой луд или някой маниак, явно е намерил най-подходящата пионка, в моето лице. Дали защото се психирвах твърде лесно или защото принципно съм леко отнесена, почти непростимо за един човек на моята длъжност . . . но аз, имах чар. Нещо за което мнозина колежки, че и . . . колеги ми завиждаха, толкова явно, че и като ме поздравяват ми го казват чрез погледите си или фалшивите усмивки. Но определено мъжете бяха по-големи кучки от жените в това се убедих.
Но тук чара определено нямаше да ми помогне. Най-големия проблем се оказа, че нямам контакт с този шегаджия (или поне още се надявам да е шегаджия) иначе щях да си пусна пипалата като всяка жена. Не знаех дали е мъж, жена или онези луди тинейджъри които правиха номера на всеки. Поколението в България растеше много по-бързо, но не на разум, а на всевъзможни простотии.
Почнах да се въртя около телефона, чаках да звънне някой познат, а не от онези тайнствени гласове и да кажат: ,,Соня знам, че си в офиса. Виждам те!'' и да стана шизофреничка. Много лесно се стряскам, страхлива личност съм. Понякога се чудя, защо имам такава важна и опасна професия? Болни родителски амбиции, т.е. те са на майка ми с която и до сега не се разбираме. Няма го това отношение родител-дете.
Майка ме записа в Икономиката след 8 клас, иначе исках да уча в Туризма, както и баща ми искаше аз да избера къде да уча. Тя не позволи. Баща ми беше мъж под чехъл. Не успя да види завършването ми, почина от инфаркт. И как няма да почине, след като имаше такъв Цербер до себе си. Добър човек беше, но никога не мислише за себе си, а за мен. Аз съм единственото дете в семейството ми, а и съм момиче и татко наистина ме гледаше като принцеса. Въпреки това не бях капризно дете. Нито пък тинейджърка която да създаваше проблеми, но не бях и някой разбрана. Кажех ли нещо моето ще е и още е така.
Не можех да изляза от офиса дори, а какво остава за сградата. Нямаше никой навън, а не знаех кой ме преследва. Не знаех дали беше в сградата?

[stefity]

Хммм... Много добре написано от ANTIHUMAN Обачеее.... доста съм затруднена сега какво да напиша Спря на такова място, че сега ми е трудно да измисля нещо. Няма да ме има и 3 дни сега... и няма да мога да се включвам в писането... Разчитам на вас да не оставите темата Айде чао от мене и дано историята продължи

[hardball]

Гадни чиклити...

[MartyParty]

Наистина бях запонала да се паникьосвам
"Тук трябваше да се намеси някакво логично обяснение."-мислех си."Например...Земетресение е станало ,докато съм спяла и не съм го усетила,а хората са били евакуирани и никой не се е сетил да ме събуди.Или има проблем с някой от блоковете на АЕЦ.Толкова много държави ни имат зъб...бомбандировка...не,аз не спя толкова дълбоко.Това са абсолютни глупости.Ще включа радиото."
-Гвжшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшшш шш.
-Естествено!Мамка му!
След броени минути се успокоих.Приех, че тези числа значат нещо.Дата,място,код,спестов на сметка.Нищо не знаех,в нищо не бях сигурна.Имах чувството,че презцелия си живот само съм си мислела,че знам нещо.Когато човек остарее,най-вероятно му минават такива мисли през съзнението.И какво е животът,ако не една игра на мисли в главата ти?
Поне телефонът работеше.Което ме навеждаше на мисълта,че тъй като доставчикът на интернет и телефон е един и същ,мога да проверя числата в интернет.Това би направил всеки модерен човек,макар и компютърът да не беше любимото ми поле за изява.Чичко Гугъл...
Оказа се,че това са географските координати на място.Място в София,край което бях играла толкова дълго като малка.Едно от най-приятните кътчета на града,притежаващо своя собствена енергия.Театърът "Иван Вазов"...

[stefity]

Много малко развитие... Довечера ако съм тук ще седна да напиша нещо... че не искам да замира всичко.

[funky921]

.. Дълго мислих и реших че трябва да отида на площада на който бях прекарала много голяма част от живота си. Отидох точно в 12 часа на площада. Докато размишлявах забелязах един добре изглеждащ мъж горе-долу на моите години стоеше точно пред театъра и се оглеждаше обезпокоено и разтревожено някой. Той ме погледна и се взря в мен. Аз също го загледах. Гледахме се около две минути. Лицето му ми беше много познато. След дълга пауза от мълчание той ми се усмихна, приближи се и ми пита:
- Соня, това ти ли си?
- Да.
- Не ме ли помниш? Аз съм Николай.
- Николай ти ли си? Немога да повярвам!
Това беше Николай. Най-добрият ми приятел от детството. С него играхме на този площад от сутрин до вечер. Междудругото той си падаше по мен.

Това е от мен. Съжалявам, ако има грешки, но съм с Виста и ми е трудно да свикна.

[funky921]

Някой няма ли да продължи

[zvezdichkaaa]

^^^
-Забелязваш ли нещо странно-подханах аз
Отчаяно исках да не ме помисли за луда,но нима самото положение не бе прекалено абсурдно."Сънувам ли,трябва да сънувам,така ще е!"-все си мислех аз.
-Дали забрелязвам нещо странно?Като например,че от сутринта не съм срещнал жив човек по улиците на София ли?-отговори малко изнервено той.
-Всъщност невероятно е,че се срещнахме,мислех че съм сам...
-Невероятно,найстина-отърнах аз
-Е имаш ли някакви предположения какво по дяволите става?-подхили се той
Замислих се дали да му покажа писмото,но какъв избор всъщност имах.Как иначе се бях добрала до тук?Подадох му плика,а той погледна числата,после погледа му се спря върху мен самата
-Какво значат тези числа?И как се озова тук?
-Това са координатите на площада-отвърнах аз-А ти защо си тук?
Усетих колебание в гласа му.След известно време на чудене той ми отговори несигурно,че сънувал мястото и след като в града нямало жива душа решил да дойде дотук.Странно,но не му повярвах.Имах чувството,че ме лъже дали не беше замесен в цялата тази история?....

[funky921]

[ANTIHUMAN]

funky921 кофти продължение и край от твоя страна!
Благодарение на теб, разказчето стана с много шаблони и безинтересно!
Извинявай, но трябваше да има някаква загадка! Били се видели?!

Как той й има адреса? От къде знае, че е жива?


Отговори ми на тези въпроси и ще съм ти благодарен!
Извинявай за високия тон, но се ядосах леко! ь

[stefity]

И аз се ядосах... Тъкмо щях да пиша, и видях, че те вече са ме изпреварили... А и се ядосвам, че никой друг от тези, които писаха в началото не пише сега..

[funky921]

..

[stefity]

^
Е вместо да го триеш, не можеш ли да отговориш на въпроса му.

[funky921]

намерил й е адреса в книга с адреси на причтелите си примерно.. знаел е че е жива щото познава врачка която му е казала че е жива ..

[funky921]

така ще можете ли да продължите

[stefity]

намерил й е адреса в книга с адреси на причтелите си примерно.. знаел е че е жива щото познава врачка която му е казала че е жива ..

втф..... Знаел, че е жива, защото познавал врачка, която му казала, че е жива.... Човек ти чуваш ли се....

[funky921]

казах го на базик ама ти чвно не разбра както и да е.. тва е тема в която си написала всеки да напише всеки има собствено виждане на нещата.. един може да го мисли по един начин друг по друг начин.. аз немога да ти чета мислите за да разбера как да го напиша.. пиша си го както искам щото си казала всички да пишат.. като искаш да е със загадка и т.н. наяпиши го само ти и ще е точно каквото искаш..

[stefity]

Историиката се прееба тотално обаче...

[funky921]