Есенни птици в недрата намират спасение

Имах време
но сякаш бе отдавна.
Щастливо време, да,
пещерата със спомените
към него грее стара, давна.

В сърце ми
болка горестна тупти
а в душата - стръв за мъст.
Грифони и змии...
кога небесата наляха облаци
и загубих под краката всяка пръст?

Имах време,
ала всъщност нямам нищо.
Оголена вяра и замръкнал меч.
Ленена торба - бреме,
мрак, огрял ме мътен свише
и светлина, която е безкрай далеч.

Аз вече нямам стъпки
сянката ми само тягостна остана
прорязващо цинична, мъртвородена.
Покриват я черно-сиви кръпки
едно лице изтерзано - жива рана
вътрешна личност, до огън разярена.

Аз вече нямам стъпки,
нямам ориентири,
смърт само чакам,
за да се усмихна сетне
на тази, която вечно сънувам.