Здравейте.
Днес намерих малко свободно време и реших да попиша... изникна ми една идея за разказ в главата и малко по-малко се заформи нещо интересно. Пускам тук още самото начало, така, както е написано, без да съм се оптвала да го променям по някакъв начин, в суровия му вид както се казва. Та мисълта ми е, ако ви допадне, ще продължа и ще видим какво ще излезе. Критики и всякакви други мнения са добре дошли.

Вечер, обсипана с чудеса. Вечер, която тя щеше да запомни. Вечер, в която малката Ани навършваше прекрасните 9 години. Но нека се върнем на сутринта, в която тя се събуди с усмивка на уста, усмивка, разкриваща красивото й грейнало лице. Нека ви разкажа за това така щастливо малко момиченце. Ани беше във 2-ри клас, доста любознателна за възрастта си. Четеше много, даже бих казала изключително много. Но тя не четеше какви да е книги. Ани четеше приказни книги, книги обсипани с феи, вещици, рицари на бял кон, изпаднали в беда принцеси и всякакви чудати същества, които самите ние сме срещали в тези книги когато сме ги чели като малки. Но за нея това бяха нещо повече от едни книги, нещо повече от едни хартиени страници. За нея, това бяха магически книги, изпълнени с вълшебство и истина. В този момент се замислям, нима и аз не си мислех същото преди много години? Да, така беше. И съм сигурна, че ако поровите надълбоко в спомените си, ще откриете точно тези същества, които са обземали мислите ви по цял ден и са ви придружавали до сънищата ви през красивите, тихи нощи. Но нека се върнем на точно това момиченце. Момиченце с рижава, вълниста коса, дълбоки и изразителни зелени очи, чипо носле, придружено с множество малки лунички обсибващи бузите й както звездите вечер обсибват синьото небе. Тя се надигна от възглавницата със същата тази усмивка, протегна малките си ръце нагоре, сякаш се опитва да докосне тавана и се прозя по най-сладкия начин, по който може да се прозее едно дете. Стъпа на дървения под с босите си стъпала и моментално нахлузи големи пухени пантовки приличащи на малки бели зайчета. С пъргави подскоци тя отиде до бюрото си и погледна календара си. Месецът беше октомври, а с цветно кръгче беше ограден 14-тия днешен ден от месеца. Да. Днес тя ставаше на 9 години. Бързо се върна до леглото и грабна малка плюшена лисица. Ани имаше много играчки, но само тази, точно тази червеникаво-оранжева лисица й беше любима. Тя я гушна нежно в прегръдките си й и проговори.
- Добро утро Фокси! Днес е голям ден, помниш, нали? Каза тя с мекия си глас, а лисицата стоеше неподвижна в ръцете й, гледаща я със светло жълти, на пръв поглед лукави очи. А момичето продължаваше да се усмихва с тази своя невинна детска усмивка. Кимна с глава и се затича през вратата надолу по стълбите с весел вик на радост. Ето, драги читатели. В тази радостна сутрин започна всичко. Започна една магия, едно приключение, една история, която ще остане във вас дълго време, напомняща ви времето, когато бяхте деца, времето на мечтите, игрите и всичко останало, което забравяме когато станем възрастни. Но ако искате да продължите да живеете сивото си ежедневие и да вярвате в това, което виждате и докосвате, то тогава този разказ не е за вас. Затворете страницата, и всичко ще бъде забравено... Ако ли пък искате да си припомните тези така далечни неща, последвайте това малко дете, до нейният реален, магически свят и усетете магията, която той ще ви донесе.

Тааа... Това е. Сигурно има доста за оправяне, но както казах, не съм го редактирала изобщо.