Състрадание и съпричастие в цикъла „Зимни вечери”

Увод:

Поетичният цикъл "Зимни вечери" , считан с основание от литературната критика за поема, е въздействаща лирична творба наситена с много болка и съчувствие, страдание и зов за човешка милост.Творбата е изградена основно върху съпричасността на твореца, изразяваща онова, което преживява и съпреживява самия той. Съдбата на лирическите персонажи е пряко зависима от социалното устройство и от живота в големия град.

Теза:

В творбата ясно се открояват картините на живота в крайните градски квартали - живот сравним само с ада. Заради ниския си социален статус, хиляди хора са заставени да живеят без сигурна работа, хляб и дом. На тях градът предлага само своето жестоко и безчувствено към мъката им лице. Тяхната съдба се откроява като изречена присъда - без вина у набедените виновници, но и без право на обжалване.

Изложение:

В първата част на поемата , чрез метафората "черна гробница", лирическият "Аз" ни насочва към към присъствието на зловещата сянка на смъртта в този свят трайно белязан от скръбта. Епитетите "пуст" и "мрачен" внушават невъзможността да се забележи някаква следа от жизненост в това пространство. Всичко е замръзнало и статично. Глъхнещите сгради със своите "жълти стъклени очи", оскрежените дървета и жици, създават впечатление за призрачност, изоставеност и представата за свят, в който човека е излишен. Образът на луната също е обрисуван със знака на скръбта. Градския облик е изграден от отделни детайли безпогрешно характеризиращи мизерията, противоположна за достойното човешко съществуване. Драматизмът е бедното предградие е последица от социалната принадлежност на човека, лишен от правото на труд и възможност за оцеляване. Определението "безхлебен" е израз на печалния резултат от несполуката в живота на бащата. Безпомощен и отчаян от еднообразното ежедневие, той стига до мисълта, че живота му е "непотребен". Тази социална безпреспективност се превръща в човешка трагедия, чиито жертви са жената и децата. Основните мотиви на тази житейска драма са : жестокостта, страданието и вечната безпомощност.
"Децата пищят и се молят,
а вънка, привела глава,
сред своята скръб и неволя
жена проридава едва"
В този дом липсват уюта и топлината , а градът ги лишава от смисъл и опора в живота. По един естествен и неповторим начин лирическият "Аз" насочва поглед към вечерния здрач, пристиснал в своята тягостна прегръдка смълчаните хижи. Доминиращият образ на мъглата е въведен като знак и символ в лирическото пространство в творбата. Животът на хората в тази част на големия град задушава всички техни пориви и надежди за спасение. Мъглата присъства навсякъде.
"А на вън мъглата гъста тегне,
влачи своя плащ злокобно сив..."
Позицията на наблюдател и описващ дава възможността лирическият герой да се слее с персонажите в творбата и неговите думи да звучат като изблик на зов за човешка милост . Всепоглъщащата мъгла е еднозначна с живота на онези, които са притиснати от жестокостта на света. Към тях Смирненски се обръща с дълбоко съпричастие и непринудена човешка близост, изразени явно и открито чрез насителният израз :
"Братя мои,бедни мои братя-
пленници на орис вечна зла-
ледно тегне и души мъглата-
на живота сивата мъгла..."
Ден след ден коварният град отнема силите и надеждите на страдалците.:
"В уморения мрак
като копия златни пламтят светлини и се губят по белия сняг"
Всичко се поглъща от хаоса, скръбта и студа. Сякаш единствената възможна светлина е тази на свещите запалени край ковчега на младото момиче.Смъртта е господарка на безпомощните бедни хора обитаващи бедните хижи. Мизерията бележи със знака на смъртта хората от крайните градски квартали. Тя не е пощадила младия живот и плачът на майката е единственият протест срещу безкрайното зло. Молитвата отправена от малкото дете е обречена на провал .
"... пред мъничък иконостас
детенце дрипаво се моли..."
В последната част от творбата персонажите, които Смирненски "рисува" са бедните деца. Към тях автора се обръща с огромно съчувствие. Те са най-невинните жертви на дехуманизирания свят. Участта на двете деца "чувалчета снели от гръб", "стоят... и треперят" е като тежък упрек срещу истинските виновници за съдбата на неоправданите хора. Скръбта в очите на бедните деца е символ за незаслуженото им страдание. Мотивът за обвинението към безмилостното лице на града е изпълнено с чувство за обреченост на всички мечти, устреми и пориви въплатени в образа на снежинките.
"А бликат сребристи,
снежинки преплитат,
блестят кат кристал,
и в локвите стават на кал".

Заключение:

Поезията на Хр. Смирненски дава израз на човешката ценностна система. В цялата творба се усеща мъката и мизерията, несправедливата съдба на онеправданите страдалци. Поетът разбира нуждата от промяна и се извисява чрез своят поглед напред в бъдещето. Това е единствената причина Смирненски да се откроява от своите събратя по участ, на които той горещо и явно съчувства.