Тия теми ги даваш на някакви мацки, признай си честно


"Светът за това е неизмерима загаДка, защото смъртта постоянно ни следи"

Нашият живот протича с много преживявания, усещания, нови знания. Ние сме потопени в ежедневието си и се отдаваме на интересите си. Обичаме да пишем, да четем, да се отдаваме на хобито си, да общуваме, или нещо друго. Това е нормалният човешки свят, в който се чувстваме сигурни и уверени в себе си. За съжаление животът ни все някога ще има край, колкото и да не можем да го повярваме (макар че го знаем). Смъртта може да обезсмисли живота ни, а може и да даде много отговори. Всъщност аз интерпретирам тази мисъл в определен аспект: мисълта за смъртта ни прави уникални, прави ни ЛИЧНОСТИ. Ние в ежедневието сме нормални хора, но не сме истински личности, защото не осъзнаваме своята крайност. Нашата ограниченост, мисълта за смъртта- ето това е, което може да ни накара да израстнем духовно. Кой човек не би заживял по-различно след някое чудодейно оцеляване или спасяване на живота му? Кой човек би предпочел да заживее както преди, да губи време в отдаване на забавления или на хобита, или пък на работа, ако е преживяал нещо наистина разтърсващо? Мисълта за смъртта ни кара да се ужасяваме, но тя ни прави ИСТИНСКИ. Само тогава ние сме самите себе си, само тогава правим всичко възможно да не си пилеем времето. Аз разбирам това като правене на добро, помагане на другите, отдаване на благородни каузи- човек трябва да остави нещо хубаво след себе си, за да знае в послендия си миг, че е направил НЕЩО. Защото, има ли смисъл да се забавляваме, да трупаме пари и почести, ако все някога ще умрем (тук оставям настрана вярата в Рая)? Не! Ние трябва да търсим пътя към хармонията със себе си и с другите, за да знаем, че е имало защо да живеем. Ето в този смисъл постоянното присъствие на смъртта прави живота ни интересен. Разбира се, има и други възможни значения- например това, че не знаем какво следва след смъртта и точно в това се крие загадката на света. Ако знаехме със сигурност, ние щяхме да можем да с създадем определени норми на поведение- ако има Бог и Раяй, да се държим съгласно религиозния морал, ако пък няма- щяхме да се отклоняваме от религиозния морал, но щяхме да си създадем друг тип морал, примерно такъв, който да ни кара да усещаме живота си СМИСЛЕН. Аз все пак смятам, че първата интерпретация е по-правилна- ние започваме да живеем истински само тогава, когато осъзнаем реалността на смъртта. Тогава животът става различен- вече не изпитваме досада, скука, сигурност, всичко става интересно и изключително важно за нас. Всеки миг е ценен, всяко добро дело е важно, целият свят е изпълнен със смисъл.