Извинете, вие ненормални ли сте? Говоря за тези, които казват " О, не ми говори такива простотии" и така нататъка. На момичето много му се е насъбрало, има нужда просто да си излее душата, да сподели всичко. Надявам се поне да й е олекнало, след като е написала всичко това. Животът не е справедлив. Никога няма да бъде. За това мразя, като някай ми каже да вярвам в Бог. Бог явно е накакъв извратеняк, който има свои любимци и си ги защитава само тях, а на другите им ебе майките. Може да е фен на чалгата, знам ли...


Искрено съжалявам за това, което ти се е случило. Но наистина, от самоубийство няма смисъл. Ти не си кифла, не си тъпа лигла, ще стане човек от теб. В крайна сметка всичко ще се нареди както трябва, щом си изтърпяла нещата до тук, ще можеш да ги търпиш още. Трябва да ги търпиш още. Защото животът понякога е много по-труден от смъртта. Тя е трудна само няколко мига. Първо стархът, когато погледнеш надолу и видиш колко много разстояние има между теб и земята/водата. Или пък страхът, когато тръгваш да изваждаш ножчето от шкафа. И след това ти е гадно още кракто време, докато наискаш острието във вените си. Или пък ти е същевременно приятно, когато усещаш, че политаш надолу въпреки че знаеш, че след по-малко от 5 секунди вече ще си на парчета. А дори и да е по-сложно, колко време ще ти е гадно? 10 минути максимум? Даже не ми се вярва да има толкова. Докато да живееш в този свят, толкова несправедлив, толкова гаден и отвратителен и все пак да продължаваш да вървиш напред въпреки цялата противност към всичко, което те заобикаля...това е 100000 пъти по-трудно от мигновенната смърт. Бъди силна, имай вяра, защото ако Бог не е справедлив, то не знам какво е, но винаги става така, че накрая всичко се нарежда. Поне аз вярвам в това. На мен също са ми се случвали много лоши неща, за които сега няма да пиша, защото това си е твоята тема. Но за разлика от теб моите проблеми не бяха само в училището, бяха и в семейството. И все още са, разбира се. Това баща ти да те удари толкова силно, че да спука тъпанчето ти и почти да оглушееш си е сериозна работа, не мислиш ли? : )) И след това да се налага да ходиш на операция и да усещаш как някакви метални клещи влизат толкова надълбоко в ухото ти, сякаш ще пробият мозъка ти. Сякаш металните клещи се забиват като дебели игли в едната страна на главата ти и ти причиняват толкова силна болка, че просто не можеш да възспреш писъците, измъкващи се от устата ти. Не можеш да спреш и сълзите, стичащи се от очите ти, нито пък мислите в този момент " Боже мой, какво съм направила, та да се налага да търпя всичко това?! " И сега ми се налага да живея с този човек и всеки ден да го гледам как се е излегнал на дивана в хола и как ме нарича " миличка" и едва ли не насила ме кара да го прегръщам и целувам по бузата. И си мисли, че го обичам. Но аз никога няма да забравя онази вечер, незамисимо колко дълго време е минало.

Животът си е гаден, но пък аз съм си такава, че винаги мисля, че има надежда. Ще сменяш местата си на живеене, обстановките, хората, всичко ще се променя. И е само въпрос на време да намериш някой, който ще те разбира и ще те обича такава, каквато си. Защото ти наистина заслужаваш обич и уважение и то много повече, отколкото повечето лигли, които незнайно как получават тези две неща. Имай вяра, не навсякъде хората са такива. Ако бяхме от един град със сигурност бих искала да се запознаем, хора като теб определено не се срещат често. Тааа общо взето това е. Само не се отказвай, от живота има смисъл, аз самата още не съм го намерила, но знам, че го има. И нека и аз, и ти, и всички останали хора на планетата продължаваме да го търсим. Успех!