Виж дали това за Потомка ще ти свърши някаква работа. Кратко е, но можеш да го "доукрасиш" и да се получи нещо...

Родът,семейството,традиция та,са най-важните неща,които човек научава още с раждането си и които му дават усещането за принадлежност към определени хора,определена земя,определен личен свят.
В стихосбирката на поетесата Елисавета Багряна,озаглавена “Вечната и святата”,има няколко творби,в които тя въплащава именно търсенето на личността си,на корените,от които идва българското й самочувствие.Вместо жената,покорна и посветена единствено на дома и семейството,в стихотворенията “Зов”,”Вик”,”Потомка”,п ед читателя се изправя лирическата героиняна Багряна,която се взира в себе си,в своя вътрешен свят и търси измененията на характера си.Тя иска да опознае себе си,за да разбере “стихиите”,които бушуват в кръвта й.И ги открива!За да разбере настоящето,трябва да се върне в миналото – там чертите на племето ще дадат отговор на въпроса:Коя съм аз?
Героинята на багряна е жена,в която “бие древна,скитническа,непокор на кръв”.Силна е тази кръв,щом се е предавала през поколенията,като е пренесла волността,свободолюбието,у поритостта на българката.
Да се чувства носителка на родовия корен,подхранван от прародителската кръв – такава е героинята в “Потомка”.С особена гордаст тя говори за онова,което се е случило някога,преди стотици години:
Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен,светъл хан.
Непокорната прабългарка е изменила на рода и религията си,за да последва любимия.Така е смесила буйната сила на тъмното и светлото,в дено цяло.
Нали ние,днешните българи ,носим в себе си онова силно начало,което ни е дало смесването на два толкова различни народи.Може би на това дължим упорството и умението да оцеляваме през вековни изпитания.
Силата на родовата кръв!За Багряна тя е резултат от “греха ни пръв”,но може ли да се каже кое е греховно и кое праведно?
От тази буйна кръв лирическата героиня е наследила любовта към “необхватните с око поля”,тя обича да гледа ”конски бяг” и да се наслаждава на своя “волен глас,по вятъра разлян”.И това е прекрасно като живота,като свободата,като любовта!Следователно,от родория корен носим у себе си онова неповторима,което другите народи не притежават.Затова тъй гордо и с такава любов поетесата заявява:
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице земя.
От цялата творба блика заразяващ устрем,жизнелюбие и синовна привързаност към всичко родно.В мелодията и съдържанието на това стихотворение всеки българин открива нещо свое,близко,съкровенно-то е завладяващата сила но радовия корен.

Също и това...

ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА - „ПОТОМКА”
ГЛАСЪТ НА ОСВОБОДЕНАТА БЪЛГАРСКА ЖЕНА
Поезията на Елисавета Багряна е ярко художествено въплъщение на порасналото самосъзнание и самочув¬ствие наличността, характеризиращо 20-те години на XX век. Проникновено и въл¬нуващо поетесата разкрива образа на „вечната и свята” българска жена, която не приема тесните рамки на еснафския до¬машен бит. Тя е личност с многообразен и сложен живот.
Гласът на освободената от догми и пред¬разсъдъци българска жена силно, властно и жизнеутвърждаващо звучи в стихотворе¬нието „Потомка”. Багряна разкрива виталността на женската природа, обвързваща в едно цяло минало, настояще и бъдеще, като следва пулса на „непокорната” си кръв.
Заглавието на стихотворението поставя идейния акцент върху родовите корени, но първата строфа е антитезисна на тази идея: „Няма прародителски портрети, ни фамилна книга в моя род и не знам аз техните завети, техните лица, души, живот. ”
Знаците на историческата родова памет са визирани от Багряна като унищожена диря на времето в липсващите „прароди¬телски портрети", „фамилна родова книга” и „завети”. Лирическата героиня със своя¬та интуитивност, чувствителност и темперамент преодолява тази празнота на памет¬та, вслушвайки се в гласа на древната, скит¬ническа и непокорната своя кръв, отпра¬щащ я далеч назад във времето, чак до пър¬вородния Евин грях:
Но усещам, в мене бие древна, скитническа, непокорна кръв. Тя от сън ме буди нощем гневно, тя ме води към греха ми пръв.
Този гневен глас на вечността провокира непознаващата граници жизненост на Баг¬ряна, а мотивът за скитничеството - израз на волност и жизнелюбие, естествено се налага като лайтмотив в цялото й творчест¬во. В стихотворението „Потомка” той е обвързан и с идеята за историческа памет и приемственост между поколенията. Ето за¬що споменът за прабаба тъмноока в „сви¬лени шалвари и тюрбан”, дръзнала да спо¬дели чрез бягство любовта си с чуждестра¬нен светъл хан, не е изненадващ. Той е ес¬тествена връзка между настоящето на изповяданото от лирическата героиня и не¬говото поетично изживяване в образите от миналото, закодирали тази виталност.Деликатността на предположението, из¬разено чрез недоизказаното „може би”, е част от духовната противоречивост на по¬етесата. За нея гласът на освободената ви¬талност е силно усетено и осъзнато личностно извисяване. Това е естественият повик надуха.
Конският тропот, кънтял из крайдунав¬ските равнини, и вятърът, като съучастник в бягството на влюбените, са онези кос¬мически знаци за благословия, които Баг¬ряна улавя със свръхчувствителните си се¬тива. Именно затова в нея се разгаря обич към „необхватните с око поля”, към „кон¬ски бяг под плясъка на бича”, към „волен глас, по вятъра разлян”.
Последната строфа е самопреценката на Багряна, отново деликатно заявена: „Може би съм грешна и коварна, може би сред път ще се сломя... ”
Поетесата е категорична във вътрешната си убеденост, че е част от майката земя, на която се врича клетвено. Това извисява духа й над житейските неизбежни неудачи и слива човешкия й свят с космическия ри¬тъм не само на родната земя, но и на цяла¬та Вселена: „... аз съм само щерка твоя вярна, моя кръвна майчице - земя. ”
Гласът на свободната българска жена, звучащ в стихотворението „Потомка”, по¬ражда размисли за изключителната сила на „вечната и свята” жена, чиято свещена ми¬сия е съхраняване на живота и неговата кра¬сота.