Старост

Прах ядем от въздуха -
захапали гладни риби;
сеем жито на разруха
помитаме сламени колиби.
Прах ядем, а се оказва - кал
и плюем с ядосани очи.
Сетне плачем за дарена жал
и къщи дяламе в трески.

А сме стари, стари, стари.
Всяка бръчка е живот
релси еднакви,
греещи в различни гари.
И всяка брънка е хомот
в чакане сред калта
краят на крака горди
слънцето някак да завари.

Ром пия в пет часа
тръстика, забита во сърцето.
Сън сънувам сетне във съня
а времето блести заето.
После стъпките в сняг деля
и една сред друга ги оставям.
Колиба - от кална прах градя
млад младостта в гроб заравям.

И без драма кротко
сред плетки и нищета аз търся.
Денят започва новата намотка
и някъде
някога
някакси
стар и безличен
нея няма с кал да омърся.