Принцеските на Бевърли Хилс

[Mariela92]

еее хайде де искаме и другите частии

[Sibel1990]

еее хайде де искаме и другите частии

[pri]

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Клеар

Вече се бях пренесла на „Осттровът на изкушенията“.Гледката наистина бе изкушаваща.Това стегнато и мускулесто тяло ме викаше към себе си.Тази секси стойка сякаш разкриваше мръсните му мисли.Бавните му движения се опитваха да предизвикат интереса ми.Да...той наистина умееше да изкушава нежният пол.
Всичко в мен викаше „Давай Клеар!Отиди при него!“,но една мъничка частичка ме спираше,може би заради мисълта,че ми е брат.Точно за това неможех да го направя...неможех да предада себе си,защото оставя ли се на удоволствието то ще ме погуби.Въпреки това атски се изкушавах от гледката.Виждах го така за втори път,но сега не сънувах-Деймън стоеше с гръб пред мен чисто гол!
Чудех се какво ли ме привличаше в него.Дали тялото му –секси стегнато и мускулесто,с което събираше погледите на момичетата и завистта на момчетата;Дали гласът му-в един момент нежен и мил,а в друг секси и дрезгав,каращ всяко женско сърце да забие лудо.;Или характерът му-веднъж неуморен свалячи пълен женкар,друг път-арогантен и подъл,но същевременно мил и нежен умеещ да успокоява и разбира чувствата на другите.
Бях попаднала в океан от собствените си мисли.Ужасно много въпроси се въртяха в главата ми карайки ме да се побъркам.Десетки желания плуваха покрай мен,но никое не оставяше отговор след себе си.Нямах представа какъв избор да взема.Изборът на лошото момиче-да отида при него и да го притисна силно в обятията си.Или този на доброто-веднага да се махна от там и да изтрия случилото се от паметта си.Кой ли щеше да е по-добрият вариянт за мен?Може би този на добричкото момиченце-да избягам и да забравя.Обаче всеки избор крие рисковете си.Ако избера този има опастност Деймън да ме види,което не е добрият вариант,а дори и да не ме забележи,надали бих забравила за всичко случило се!А пък избера ли този на лошото момиче-да се поддам на изкушението,много ще загазя!Мисълта за брат и сестра заедно по този начин е отвратителна!
Бях ужасно объркана от всичките тези мисли минаващи през ума ми за част от секундата.Гледах Деймън внимателно в продължение на няколко минути докато разрошваше небрежно косите си,нежно обхождаше брадичката си с машинката за бръснене и парфюмираше цялото си тяло.Дори и само движенията,които правеше ме караха да изтръпвам цялата.Може би от страх,че ще ме види-атски неловка ситуация,или пък от онова приятно чувство,което изпитвам винаги,когато нещо или някой ме привлича.
-Докога ще стоиш там?Нямали да влезеш най-сетне?-подхвърли подсмивайки се дяволито.Погледна ме в огледалото с предизвикателен поглед,след което продължи да мие лицето си.По дяволите!През цялото време е знаел,че съм там.Как можах отново да се хвана на въдицата му?Толкова ли съм глупава,че да не се сетя,че той нарочно е оставил вратата отворена надявайки се,да се хвана.
-А-а-ъ...-нямах представа какво да му кажа.Чувствах се атцки неловко в тази ситуация.Искаше ми се да не бях влизала там...но кое по дяволите успя да привлече вниманието ми в тази стая?Момчето,което умееше да ме успокоява и изслушва ,когато имах нужда или другото ,което непрестанно ме сваляше.Може би просто подсъзнателно се бях озовала вътре.Но защо постъпи така?Какво искаше да докаже по този начин?Нима мислеше,че ще си легна с него?Този за каква ме мислеше?Аз-Клеар Хейстинг да легна със собственият си брат...НЕВЪЗМОЖНО!!!
-Какво?Езикът ли си глътна?-полюбопитства отново смеейки се вече подшушавайки лицето си.Исках веднага да се махна оттам,но нещо ме спираше.Сякаш краката ми бяха замръзнали.Нямах сили да помръдна.Какво ли не ми позволяваше да избягам?Сякаш Деймън заповядваше на собственото ми тяло.Имах чувството,че вече притежаваше живота ми,че бях подвластна само на него.Сърцето ми ускоряваше ритъма си с всяка измината секунда,а аз изтръпвах с всяко негово движение.Нямах волята да кажа нещо,още по-малко да помръдна.Просто седях безсилна на земята отново без контрол над себе си.
Няколко минути по-късно Деймън се обърна.Боже Господи...бях свидетел на нещо неописуемо!Той стоеше срещу мен чисто гол!Това бе доста конфузна ситуация...Усещах,че започвам да се изчервявам,но в този момент атски се надявах това да беше просто един ужасен сън...но за съжаление това бе действителността!
-Какво?Не ми казвай,че виждаш гол мъж за първи път!?-започна да се смее тръгвайки към мен.О,не!Какво ли бе намислил този път?Това момче наистина ме побъркваше.Обаче вместо да дойде до мен,той просто взе кърпата си,която бе закачена над главата ми и я обви около таза си прикривайки интимните си места.„Най-сетне!“-помислих си...но това нямаше да ми помогне да забравя видяното.Е,той беше прав...не за първи път виждах гол мъж,но...сега бе някак различно.
-Хайде де, промъцай нещо.-подхвърли поглеждайки ме изкусително.Започвах все повече да се обърквам.В началото,Деймън възвърна старото си лице...това на лошото момче.Сякаш се опитваше да ме привлече с голото си тяло.А сега вместо да се възползва от възможността,че съм под негова власт той просто се отдръпна.Вече нямах никаква представа какво да очаквам от него.
Тогава той излезе от банята минавайки покрай мен ужасно близо.Запъти се към гардероба си,където се забави няколко минутки.Не мога да повярвам,че не направи нищо,а просто се опитваше да изглежда недостъпен.Този човек наистина имаше доста странен характер.
-Деймън,виждал ли си Клеар?-попита го мама от коридора,защото едва чувах гласът й.Атски се уплаших да не ме види тук.Добре че беше тя,за да се осъзная.Моментално се изправих и скрих във ваната надявайки се да не забележи,че съм тук.
-Ааа...да тук е.В банята.-издаде ме Деймън.В този момент наистина ми се искаше да му разбия физиономията.Какво ли оправдание трябваше да измисля,за да ми повярва мама.
Излязох от ваната притеснено и се запътих към стаята.Погледнах Деймън злобно,а след това отидох до мама.
-Какво правеше тук миличка?Мислих,че двамата не се понасяте.-попита ме тя.Няколко секунди се чудех какво да й отговоря.Бях атски вбесена!Как можа този глупак да й каже,че съм тук.Това наистина не го очаквах от него!
-Ами...просто...му по-магах да по-чи-сти банята...-заеквах аз.Това бе най-тъпата лъжа,която някога съм казвала в живота си!!!Само се надявах мама да се хване.Преди да се преместим тук доста умеех да я лъжа...но точно в този момент незнаех какво да кажа.
-Ти?Да почистиш банята му?Та ти не чистиш твоята...а си тръгнала да оправяш тази на Деймън...-наистина май не се хвана.Ужас...ами сега?Онзи глупак просто седеше на леглото без никакво участие.Опитвах се да го накарам с поглед да ми помогне да се оттърва от това...но той просто ми се усмихваше подигравателно!По дяволите...какво да измисля сега!?-Както и да е...а исках само да ти кажа,че Доналд няма да има време за домашното ти днес,така че ако нямаш нищо против да го направиш утре или вдруги ден?!-слава Бого промени темата.
-Няма проблем мамо!А сега е време да си лягам,че...денят бе уморителен.-казах й усмихвайки се злобно на Деймън.Излязох от стаята му с достойна походка и се запътих към моята.
Чувствах се супер уморено,така че след като си облякох късата ми нощничка си легнах.Какво ли си бе помислила мама след като разбра,че подлъжквам?Дали не подозира нещо?Само се надявам да не е така,защото...доста ще загазя!Най-лошото бе,че глупавият ми брат не направи нищо.Дори не ми помогна,а направо ме издаде...толкова съм му ядосана!!Този ден не мина както очаквах...но беше вълнуващ.Може би заради случилото се в банята на Деймън,за това как без да му мигне окото ме изклюкари на мама или пък заради другото...как изобщо не му пукаше да покаже „прелестите“ си пред очите ми.
Беше прекалено рано за лягане затова малко трудничко заспах.А и заради всичките тези мисли в ума ми,заради всичко това случило се толкова бързо, дори не разбрах кога дойде вечерта.Явно бях стояла при Деймън около половин час,защото,когато си легнах бе осем.За първи път го правя...за първи път си лягам толкова рано.Но сега наистина бях ужасно изтощена!

***

Виждах го...виждах го как тича към мен...как тича по брега на морето усмихвайки се изкушително.Да...това бе той...може би момчето мечта...може би момчето,което търсех...това, което щеше да ме направи истински щастлива.Не спираше да тича към мен бавно и секси.Със супер стегнатото си тяло...тялото,което би искала да докосва всяка една жена.Да...това бе принцът от приказките.
Погледнах го в лицето... имаше най-красисвите сини очи,които някога бях виждала...имаше най-сочните устни,които някога съм искала да ме целуват...имаше най-чаровната усмивка,която някога ме е привличала така...
...Изведнъш спря и се обърна към вълните гледайки ги внимателно сякаш търсеше нещо или някой.Какво ли бе то...може би белият му кон,без който бе дошъл и оставил някъде.
Гледаше и гледаше...докато не се обърна отново.Тогава...тогава видях,че момчето,което смятах за мечтаният принц от приказките бе не кой да е друг...ами самият Деймън.В този момент се стреснах и се събудих.Дали този сън ми показваше истинското ми подсъзнание...или просто бе една заблуда,която ме преследваше навсякъде.
Леко се надигнах от леглото и оглеждайки стаята забелязах един силует леко осветен от лунната светлина,който седеше на дивана ми взирайки се право в мен.




ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Емили


Чувството за устните му до моите беше толкова нередно.Тази целувка бе голяма грешка!Аз не го харесвах по този начин.Наистина е симпатичен и добър,но точно в момента исках да съм сама.Прекалено много неща ми дойдоха на главата тези дни!Дори още не знаех какво се бе случило със Сам след купона!Не исках Даниел да разбира погрешно нещата и заради това побързах да се отдръпна от него.
-Ъм..това за...какво беше?-попитах го смутено отдръпвайки се от него.Той ме гледаше в очите толкова тъжно и притеснено,че чак ми стана жал.Не исках да го отблъсквам по този начин,но ако не разбереше още сега,че между нас нищо няма да се получи щеше да стане по-зле.Поне засега...
-Ъ...сгреших ли...в нещо?- зачуди се Даниел и пристъпи към мен,но аз отново се отдръпнах.
-Не..не...грешката не е в теб.Аз просто...-не бях сигурна как да довърша. –В момента имам много проблеми на главата...
-Аз мога да ти помогна.Ще ги решим заедно...-прекъсна ме той и отново се опита да ме докосне,но без успех.
-Та ти ме познаваш едва от вчера!-извиках му аз.-Изобщо не знаеш какви са ми проблемите!Някакъв откачен тип ми праща странни есемеси и....Тара.
-Всъщност....те познавам от повече време отколкото си мислиш.Видях те в деня,когато се прибрах от Ню Йорк.Бях отишъл да взема сестричката си и....нещо в теб...в начина по който ходеше... се държеше...как играеш с косата си...и се изчервяваш...ме накара да се влюбя.Всеки ден те наблюдавах...намерих номера ти и...-не успя да довърши,защотото аз го прекъснах викайки.
-Значи си ме следил?Ти си пращал онези есемеси!?-това беше!Аз бях до тук!Как е посмял да ме следил!И онези съобщения...Обърнах му гръб и побързах да се разкарам от тук.Това вече ми дойде в повече!Защо целия свят беше срещу мен?
-Емили...почакай!Мога да обясня всичко!Моля те!-викаше след мен Даниел,но не ми пукаше.Трябваше да се разкарам от тук.Не исках да говоря с него.
Не знам как успях да победя чувството на страх,което ме беше превзело,но някак успях бързо да се добера до колата.Ръцете ми трепереха и като по чудо успях да вкарам ключа в съединителя точно преди Даниел да отвори вратата ми.Дадох газ и видях в огледалото за задно виждане как той седеше неподвижно на паркинга.
По пътя към вкъщи чувството на страх се превърна в гняв.
Чувствах се супер неловко в тази ситуация.Даниел ме целуна!!!Това наистина не го бях очаквала.Даниел...момчето,с което се запознах едва вчера;момчето,което ме спаси от бясната Тара;красавецът,с който би излизало всяко момиче.Да...точно това момче ме целуна,но как можа...точно той да се окаже момчето с есемесите.Онзи психар ,който си мислеше ,че с тези съобщения може да ме свали,но вместо това успя просто да ме уплаши.
Първия път,когато го видях ми направи впечатление единствено с чара си...нищо повече.Познавахме се твърде от скоро и...нямах представа какъв човек е-освен,че ме плашеше.Не можех да повярвам,че това се случваше на мен.Аз,която съм ходила едва с три момчета за всичките тези седемнадесет години,а сега за по-малко от месец в живота ми се появиха двама красавци.Наистина всичко се преобърна с главата надолу.Бях на петнайсет,когато отчаяно исках приятел.Човек,на когото ще мога да разкривам чувствата си.Такъв,който ще ме опсипва с ласки и комплименти.Човека,на когото да мога да кажа... „Обичам те”.Но уви...в този момент съжалявам,че съществуват такива мерзавци.Такива,които не знаят какво да ти кажат,когато те видят.Които не са били искрени никога през живота си и които не умеят нищо друго освен да нараняват чувствата на другите.Да...такива са всички момчета!
Но защо това се случваше на мен?!Защо трябваше да се появят в живота ми точно сега?
Първо Сам-лошото момче,което ме привличаше не само със секси външния си вид,но и с характера си.Често се правеше на недостъпен,което ме караше да го харесвам още повече.А сега и Даниел-красавецът ,който умееше да сваля момичетата с поведението си и с външния си вид,но при мен е малко трудничко.Въпросът е,че го чувствах само като приятел,въпреки че сега след всичко случило се не исках да го виждам.Как смее да нарушава личното ми пространство и да ме следи!Как може да имам такъв късмет с момчетата!Не е чесно!Не мога да повярвам,че психото накрая ще се окаже Даниел.Изобщо не го очаквах,въпреки че очите му ми бяха страшно познати.Той е бил онова момче,което ме зяпаше миналата сряда в училище.
С тази скорост стигнах вкъщи за по-малко от десет минути.
Там отново беше само Джудит,а Джъстин не се мяркаше никъде.Още по-добре.Не исках да ме вижда точно сега.Как да му обясна,че приятеля му ме е следял две седмици.
Родителите ми трябваше да се приберат тази вечер с някакви колеги на тате.Реших,че ще е добре да се поразходя преди да са дошли и да помисля за всичко случило се тези дни.Последните няколко бяха ужасни.Някак след рождения ден на Клеар всичко тръгна наопаки.Тайните есемеси,Сам...който помежду другото днес не можах да видя никъде.Сякаш беше потънал в дън земя,въпреки че толкова ми трябваше в момента.Наистина имах нужда да разбера какво е станало след партито...Може би щеше да ми стане поне малко по-добре...
Качих се в стаята си и си облякох черна тениска с къс ръкав и къси панталонки.Небрежно си сплетох една плитка и се качих отново в колата.Вече беше към девет часа и нощта нахлуваше бързо.Сякаш нещо я привличаше.Сякаш нещо караше този мрак да се разпространява около нас.Да...мракът,в който се крият всичките страдания и мъка;цялата болка и жестокост;злини,болести и грижи.Това бе той!Винаги е бил сред нас...никога не ни е напускал и...няма да го стори.Едва сега разбирам,че мракът е около нас по всяко време.Той е в самите нас.

***

Пристигнах на любимото си място-едни страхотни скали намиращи се на брега.Бяха сравнително високи и гледката разкриваща се от тях беше страхотна.Луната по много красив начин огряваше океана.Вятъра беше малко по-силен тук,но това ми харесваше-някак ме ободряваше,караше ме да мисля по-добре.Виждаха се и светлините на града,но те някак сякаш бяха много,много далеч.Имах чувството,че тук времето беше спряло.Седнах на все още топлите скали и се загледах в морето.Гледах как вълните премиват скалите.Сякаш така ги пречистваха от проблемите им.Жалко ,че и в живота не е така.Искаше ми се и аз да се потопя във водата,очаквайки да изтрие проблемите ми,но уви...това беше невъзможно.И защо ли?Защото живота е една голяма борба,където трябва сам да се справяш с всичко.
Чуваха се единствено ударите на вълните в скалата.Някак толкова...оспокояващи.Бях толкова отнесена в мислите си,че дори не съм усетила,че някой е дошъл.Беше момче с тъмни дънки,черна тениска и кожено яке.Беше единствения човек от когото се нуждаех в този момент.Един човек,който можеше да ми даде някакви отговори.Сам!
Той лекичко седна до мен без да ме докосва и да казва нищо.Просто се загледа в небето.Някак дори самото му присъствие ме успокояваше.Кареше ме да се чувствам в безопасност.Защо успяваше да ми действа по този начин?Защо ми беше приятно да е тук с мен въпреки всичко?Дали не се влюбвах в него?Това щеше да е огромна грешка.Той...беше красив,защитаваше ме,но някак имах чувството,че може да ме рани повече от всеки друг в този свят,а точно сега нямах нужда от това.Мисля,че изстрадах достатъчно...
-Сам....-прекъснах тишината-Ъм...какво стана в събота след купона...когато ме прибра вкъщи?-довърших с треперещ глас.Исках да зная отговора,но сега когато беше дошъл момента се страхувах да го чуя.
-Ти нищо ли не помниш?-попита ме Сам и ме погледна със сини си очи,които изглеждаха толкова дълбоки-като дълбините на океан криейки също толкова тайни.
-Ами...последното нещо,което помня е как...бяхме на леглото и....се....събличаме-отговорих му притеснено изчервявайки се.Той ми се усмихна и леко погали бузата ми.Ръцете му бяха толкова топли и ми дейставаха също толкова успокояващо като самия него.
-Ами...спокойно...-засмя се леко.
-Значи...не сме спали?-попитах обнадеждаващо.
-Не ме прекъсвай...малката-отвърна ми той укорително,но отново ме дари с една сладка усмивчица.-Просто се целувахме и...ти помогнах да се съблечеш.-сега едва не избухна в смях.
-Какво?-попитах изненадана.Една част от мен се надяваше Сам да е постъпил по този начин,но някак много се изненадах.Това ме караше..може би..да го харесвам още повече-Всяко момче на твое място би се възползвало,но ти благодаря,че все пак не си го направил.
-Няма защо-усмихна ми се той.
Отново замълчахме и се загледахме в звездите.Някак ми олекна.Не исках да...сме го направили по този начин.Сега оставаше...само някак...да преодолея..да се поправя заради случилото се със сестрата на Тара...но това щеше да е много по-сложно от един прост разговор.
Изведнъж Сам се изправи и ми подаде ръка.
-Искаш ли да слезем долу и да поплуваме-предложи ми той.
-Ъм...сега?-до плажа се стигаше по една тясна пътечка между скалите.Досега не бях плувала в тази част на крайбрежието.Тук имаше повече скали,но иначе вълните бяха по малки,защото беше нещо като залив.
-Ооо...хайде де!Нали не те е страх?-попита ме той и се усмихна подигравателно.
-Разбира се ,че не се страхувам-отвърнах му и хванах ръката му.Той ми помогна да стана и след това внимателно тръгнахме по пътечката.В краят й трябваше да се скочи, защото беше по-високо,но Сам слезе пръв и хващайкиме за кръса ми помогна.
-Можех и сама-опитах се да звуча надуто.
-Щом казваш-каза той и ме пусна на пясъка,който още беше топъл.Ходихме бавно по брега оставяки следи след нас огрявани от лунната светлина.Изведнъж Сам спря и започна да сваля якето си...след това тениската...дънките.Правеше го плавно и...секси,че не успях са помръдна.Просто стоях и го гледах.
-С дрехите и ще плуваш?-подигра ми се той отново.
-Не...предполагам-заекнах аз.Сякаш отново трябваше да се уча да говоря..Леко свалих тениската и панталонките оставайки само по боксерки и сутиен.Сам видя,че съм готова,но не каза нищо,а просто тръгна към водата.Когато вълните вече се плискаха в краката ни той каза:
-Ще те чакам там-посочи една скала на около двадесет метра навътре в окена.Тя беше с леко кръгла форма..блестееки от лунната светлина.....

[Ahhhhh]

The Hills i OC(и Туайлайт) ви увредиха тотално...

Ми ако не ти харесва не го чети...!!!

Според мен след като си го пуснала, трябва да търпиш градивна критика без да се заяждаш с човека изразил не толкова цветущо мнение, иначе напълно съм съгласна с написаното от ZipFail. Тея блестящи на слънцето вампири и мечтата да станете богаташки синчета и дъщерички ви е обсебила до такава степен, че ... мда, по - добре да не продължавам, че ще има обидени.

[LadyDi]

Аз много време се чудех дали да пиша, но това произведение е под всякаква критика.
Едно на ръка, че темата е банална, поне е интересна за днешното поколение. И това е може би единственият плюс.
Речниковият запас е изключително беден. Да не споменаваме правопис и граматика, че и правоговор.
Писането в стил "дневник" не винаги е най-удачно, особено когато не умееш да предадеш собствените си мисли.
На моменти е направо объркващо, забъркани са хиляда герои, кой от кой по-еднакви.

[elllllly]

ощеее мн е готиноо

[Mariela92]

ощеее мн е готиноо

yep...

[Sibel1990]

На мен ми харесва не затова, че и аз искам да съм някакво богаташко момиче или пък да ползвам наркотици просто ми се струва някак интересно. Да, за граматиката мисля същото, но ми харесва фантазията на авторката и затова го следя и не ми се струва банално и някак спира на едно преплетено място и ми става интересно продължението...

Браво за това, че е измислила такава историйка и с нетърпение чакам следващите глави.

[Sibel1990]

ъмм... ще има ли някакво продължение ??

[pri]

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

Клеар

Деймън седеше на дивана взирайки се право в мен.Бе облечен само по боксерки,а лунната светлина го правеше да изглежда още по-секси.До сега никой не ми бе влиял толкова много.Това момче бе необикновено.Караше ме да се чувствам защитена и значителна,когато бях до него.Държеше се мило и сладко с мен.И някак винаги имаше силата да ме контролира.Налагаше контрол над чувствата и тялото ми.Проникваше в съзнанието ми без дори да се замисли.Но най-важното от това бе,че ме караше да се чувствам добре.Забравих за всички мъки и проблеми, които ме правеха нещастна.Той знаеше как да направи едно момиче истински щастлива.
Седеше непомръдващо гледайки ме право в очите.Сякаш проникваше в душата ми.Сякаш четеше всяка моя мисъл и ме караше да забравя за всичко освен за него.
-Деймън...какво правиш тук?-попитах го плахо отивайки до него.Как ли се бе промъкнал неусетно?И какво ли искаше от мен сега?Първо се отдръпна без дори да иска нещо от мен...а сега отново ме преследваше.
Седеше и не спираше да ме гледа с красивият си синеок поглед.Дори не се опита да отговори на въпроса ми,а просто леко ме хвана за ръката и ме придърпа към себе си.В този момент седнах в него.Беше много сладко.Седях в него без да помръдвам.Сякаш ме бе хипнотизирал.Непомръдвайк� � продължавахме да седим така,гледайки се право в очите,осветени от лунната светлина.Всичко изглеждаше така сякаш бе един необикновен сън.Сън ,който винаги съм искала да сънувам;който има силата да ме успокоява;в който мога да забравя за всички грижи.Но този път...този път не сънувах.Всичко това бе действителността.Действит� �лността ,от която винаги съм се страхувала.Да...изпитвах страх,че някой ще ни хване...че заради нас ще се обърка живота на родителите ни.Вече започвах да мисля трезво на нещата.В съзнанието ми най-сетне изплуваха разумни мисли.
-Но Д...-той ме прекъсна слагайки пръст на устните ми.Не искаше да развалям момента,който ни отнасяше в един друг свят.Свят ,в който няма проблеми;в който сълзите и мъката са непознати;където заедно ще сме едно цяло.
Очите му продължаваха да ме успокояват.Проникваха в съзнанието ми карайки ме да забравя всичко друго освен за него.Караха ме да се чувствам щастлива и...влюбена,добра и мила.Превръщаха отвратителният ми свят в приказка.Не ми позволяваха да мисля за всички заобикалящи ни злини,които могат да ни дойдат на главите;за всички нещастия сполетели целия свят.
Сложих главата си до неговата.Погледите ни не се отделиха един от друг и за секунда.Стояхме така повече от час.Гледахме се...гледахме...В един момент ръката му се озова върху крака ми.Плъзгаше се по него все по-нагоре и по-нагоре.Караше ме да изтръпвам все повече и повече.Спря се върху бедрото ми и в този миг устните му се извиха.Направиха онази негова перверзна усмивчица ,която не бях виждала върху изражението му отдавна.Продължаваше да качва ръката си все по-нагоре вече подигайки леко нощничката ми...докато не му я хванах.
-Как успяваш така да ме подлудяваш дяволче?–най-сетне чух гласа му.Бе толкова секси и дрезгав,че дори потръпваше мъничко.Каза ми че го подлудявам!Уау...за първи път ,усещах ,че думите му бяха истински.За първи път казваше нещо,в което беше сигурен и аз му вярвах.На Деймън...Точно на него вярвах!Точно на него бях готова да разкажа всичко ,което не можех на друг.На него!...момчето,което сега умееше да ме успокоява и изслушва...което ме караше да се чувствам щастлива и безгрижна...и което сега за нищо на света не би ме наранило.Това бе той...новото лице на Деймън!Лицето,което чаках да срещна толкова много време.
-Ами ...аз съм си дяволче по рождение!-усмихнах му се дяволито.Какво ли щеше да стане от сега нататък?Вече се бях оставила в ръцете му.Знаех,че бях под властта му...знаех,че каквото и да ми каже бях готова да го сторя.
Чувствах,че започвах да изпитвам нещо.Нещо,от което ме бе страх.Точно онова чувство,което уж те прави щастлив;кара те да се радваш,да летиш в облаците от любов;да...обичаш...,но то можеше да ни нарани най-много.Точно когато връзката е във вихъра си...се случва най-лошото.Това е,от което най-много се страхувам.Тогава идва времето,в което другият ще те разочарова.Времето ,в което той ще те нарани и ще си тръгне!Точно затова с Деймън... не трябва да стигаме до там!
Може би трябваше да се отдръпна сега докато още бе рано ,но...нещо не ми позволяваше.Той отново бе в съзнанието ми,контролирайки ме.
С всяка измината минута Деймън се показваше в новата си светлина,с която тепърва се запознах,но дали ако продължавах да го опознавам такъв...нямаше ли още повече да се влюбя в него?!
Събудих се от ударите на вратата в топлите му прегръдки.И двамата скочихме уплашено.Предполагам,че беше Марта,но след като се провикна разбрах,че е мама.
-Клеар,ставай,време е за училище...а след това събуди и Деймън!-каза тя.Наистина яката се стреснах от гласа й и се успокоих едва,когато чух отдалечаващите й стъпки.
С Деймън се спогледахме и той леко ме погали по ръката отново без да каже и думичка,след което тихо се изниза от стаята ми.
Побързах да се приготвя.Измих се и набързо облякох първото,което хванах от гардероба ми(някакъв обикновен бял потник и дълги панталони в същият цвят).Слязох долу,поздравих нашите и побързах да тръгна за училище.Нямах никакъв апетит,а и...някак нямах смелостта да ги погледна в очите,заради случилото се снощи.Качих се в колата и потеглих към училище.

***

Когато пристигнах дворът както винаги бе пълен,но този път покрай дъската с обявите имаше голяма еуфория.Какво ли ставаше?Може би отново организираха някакъв купон.Щом отидох до мястото с тълпата попитах първият срещнат(сладък дванадесетокласник ,за който знаех само,че е един голям женкар,в който е влюбено всяко второ момиче)за какво е цялата тази лудница.
-Не си ли чула красавице?...Става въпрос за състезание по сърф между Мат и един Джъстин,но...сигурно не го познаваш,не е от училището!-каза намигвайки ми.Останах вцепенена от думите му.Но за какво Мат и Джъстин щяха да се състезават?Не вярвам,че бе заради мен.Не беше възможно да са толкова глупави,за да се състезават заради едно момиче.
-Но ...защо?-попитах очудено.
-Ами...не опира ли всичко до момичетата бе маце?!-започна да се смее и тръгвайки си ме хвана отзад.Ужас!Голям простак!Писнало ми е от такива като него! Ядосано тръгнах по коридора търсейки Мат.Мернах го пред шкавчето му обграден от няколко момчета и побързах да отида до него.Той доста се изненада да ме види,а останалите веднага започнаха да подсвиркват и да се хилят.
-Мат,трябва да поговорим!Насаме.-казах задърпвайки го към физкултурният салон.Приятелите му не спираха да викат,което в момента изобщо не ме интересуваше!
-Какво?Какво има?-викаше по мен красавеца.Бе облечен както винаги спортно с дънки и бяла тениска.
-Ааа...защо ще се състезаваш с Джъстин?-попитах го ядосано.
-Не е твоя работа!-кресна ми Мат и побърза да излезе.
-Кажи ми!Нали не е заради мен?-попитах го викайки след него.Вече бяхме в коридора,а децата около нас ни гледаха очудено.
-Светът не се върти само около теб Клеар!Проумей го!-каза той усмихвайки се злобно,след което ме остави и отиде при приятелите си.Как може момчетата да са такива глупаци!Ами ако наистина това,което каза онзи дванадесетокласник беше вярно и...те се състезаваха заради мен?Ако това наистина бе така се радвам,че зарязах и двамата или... поне Мат!

***

По пътя за първият час,който беше физика срещнах Деймън.Запъти се към мен с подигравателната си усмивчица.За какво ли щеше да ми се присмива този път?
-Разбра ли за състезанието?-не сваляше тъпата усмивка от лицето си.Изглеждаше секси както винаги-бе облечен с черни дънки и с тъмно синя тениска,която както винаги страхотно подчертаваше хубавото му тяло.
-Да...-отвърнах му тихо.-А ти знаеш ли защо се състезават?-довърших с въпрос поглеждайки го в красивите му сини очи.
-Разбира се!Всички знаят...но явно точно ти- НЕ!!-каза ми той подигравателно вече по-близо до мен.
-Деймън...кажи ми.-казах му мило усмихвайки му се съблазнително.В този момент се отдръпнах от него.Все пак бяхме в училище и не исках някой да ни види.
-Хмм...заради теб глупаче!-отвърна ми нежно отново приближавайки се.След думите му се почувствах някак гадно,че заради мен този следобяд те щяха да се състезават.Но...какво си мислеха те?Че нима с едно състезание щяха да ме спечелят?Толкова ли са глупави?До гуша ми дойде от идиоти като тях!

***

Всички часове минаха ужасно бавно.Не мислих толкова за ученето ,колкото за Мат и Джъстин.Адски бях ядосана и нямах търпение да отида на плажа.Не исках да допускам това да се случи,защото със сигурност щеше да се стигне до сбиване.Наистина вече ми писваше от тези техни глупости.Трябваше да ги спра,защото иначе следобядът щяха да хвърчат глави!!!




ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА


Емили


Топлата вода ме успокои.Плувах уверено към скалата,където щеше да ме чака Сам.Радвам се,че тази вечер го срещнах и си изяснихме всичко,но се притеснявам,че май наистина се влюбвам в него,което щеше да е още една огромна грешка в живота ми.Още не го познавах достатъчно.Ами ако се влюбя в него и накрая и той ме нарани!?Тогава какво ще правя!?Светът ми наистина щеше да се срине!Не искам това да се случва.Исках въпреки всичко поне за миг да съм щастлива.Не заслужавах ли поне това?
Вече почти бях стигнала до скалата,а Сам вече седеше на нея.Той беше толкова...красив.Луната огряваше и очертаваше всяка перфектна извивка на тялото му.
Когато стигнах до скалата той ми помогна да се кача като нежно ме издърпа при него.Капките леко се стичаха по тялото му,което ме подлудяваше.Само при допира му кожата ми настръхна още повече.О,Боже!Наистина полудявах...!
-Май не беше добра идея да плуваме вечерта.Много ли ти е студено?-попита ме той нежно на няколко сантиметра от мен.Можех да усетя сладкия му дъх и в този момент бях забравила за всичко освен за нас-само аз и той бяхме отзначение.
-Ъм...не.-едва намерих гласа си-Спокойно.-допълних и лекичко му се усмихнах.Ох...толкова близо...той леко въздъхна и сякаш дъха му погали кожата ми.
Погледнах в очите му и се опитах да отгатна какво мислеше в момента.Дали и той ме харесваше или просто искаше да спи с мен точно като другите момчета.Но ако беше само за това щеше да го направи още на купона.Точно тогава бях най-лесна,но той все пак не го направи.
-За какво мислиш в момента?-попитах го бързо и само секунда след това вече съжалявах.Каква глупачка бях!Сега какво ли щеше да си помисли!?Сигурно щеше да се изплаши от мен.
-Ъм...познай.-каза той и ми се усмихна дяволито.
-Ами...незнам.Затова те питам.-отговорих му честно и много,много глупаво.Сякаш бях някое три годишно детенце.
-За теб,глупаче.-прошепна ми той и прокара леко ръката си по гърба ми,което ме накара да настръхна още повече.Галеше ме с леки бавни движения нагоре...надолу.-За това колко си сладка,но същевремено секси,за това как успяваш да ме караш да губя контрол над себе си и....колко много искам да те целуна в момента.
-Хъм...-казах аз и нарочно и лекичко се отдръпнах от него-Тогава какво чакаш?-попитах го този път по-уверено.
-Вече нищо.-каза той и нежно ме придърпа към себе си.Едната си ръка сложи внимателно на таза ми,а с другата леко повдигна брадичката ми.Няколко дълги секунди ме гледаше в очите сякаш можеше да види чрез тях дирекно в душата ми.Това леко ме накара да се притесня.Не обичах толкова лесно да се показвам пред хората.
Най-накрая той ме целуна -беше толкова страстно .Имах чувството,че ще се разтопя и че ако не ме държеше със сигурност щях да падна във водата.Жадно вплетох пръстите си в косата му и го придърпвах още по-близо до мен.Наистина не исках този момент да свършва.Целувахме се толкова дълго,че накрая трябваше да се отдръпнем ,за да си поемем въздох.Той се насочи с леки нежни целувки надолу по врата ми,докато аз жадно се борех за въздух.
След като дишането ми се поуспокои отново придърпах Сам към себе си и продължихме да се целуваме,но изведнъж крака ми се подхлъзна от нещо на скалата и в опит да се хвана за него само успях да го дръпна с мен.Двамата паднахме във водата със силен плясък.Бързо се показахме отново на повърхността и започнахме да се смеем.Това наистина беше много комфузно.
-Май ще е по-добре да се върнем отново на брега-каза той през смях.
-Дам..добра идея-отвърнах усмихвайки му се и започнах да плувам към брега.Този път аз успях да стигна първа,което си беше направо чудо.Попринцип никога не съм била добра плувкиния.Още от малка съм се страхувала от морето.Бързо излязох от водата и тръгнах към мястото,където бяхме осталиви дрехите си и седнах на пясъка.Гледах как Сам излиза от водата и колко плавно и самоуверено се движеше.Със сигурност е имал много повече гаджета от мен.Личеше си по самото му държание.Знаеше как да накара едно момиче да се отпусне,да се чувства в безопасност и как да го накара да го желае.
Той седна до мен и лекичко започна да гали крака ми като в същото време ме гледаше право в очите.
-Досега не ми се беше случвало чак да падам по време на целувка.Ти ме караш да се държа глупаво.-каза той и ме дари с една от неговите супер секси усмивчици.
-По скоро аз оглупявам.Все пак аз те дръпнах с мен.-отвърнах му и засрамено отместих погледа си от него заглеждайки се във луната.Той леко целуна рамото ми и с едната си ръка обърна лицето ми към него.
-Какво?-попитах го аз,но той вместо да ми отговори отново ме целуна,но този път много по-нежно и кратко сякаш се страхуваше да не ме счупи.
-Харесвам те,Емили-прошепна той и за първи път видях несигурност в очите му.
-Аз също,но....-не успях да довърша.Не исках да му казвам,че се страхувам отново да не бъда наранена.Още от самото начало беше прав за мен.Аз съм една наистина голяма страхливка.Винаги бягах от проблемите.
-Но...?-подкани ме да довърша леко докосвайки бузата ми.Не знаех какво да му кажа.В момента живота ми беше...малко объркан и може би нямаше да съм перфекното гадже.Не исках да го навличам в моите проблеми-този път трябваше да намеря начин да се справя сама,а и не исках да познава тази моя страна-на убийцата.
Не му отговорих ,а просто станах.Започнах да си обличам полата.Сам ме погледна очудено и се изправи хващайки ме за ръката.-Почакай,Емили!Извинявай,не трябваше да те притискам.Казах ти,че оглупявам покрай теб-опита се да ме успокой Сам.
-Вината не е в теб,Сам-прошепнах му тихо.Не исках да смята,че той е виновен.-Просто...в момента живота ми малко се обърка и искам да се опитам сама да разреша проблемите.
-Разбирам те.Добре...няма да те притискам тогава.Ако имаш нужда от нещо,каквото и да е можеш да разчиташ на мен.-каза ми той.
-Благодаря ти.-отвърнах му и облякох тениската си,а Сам вече беше обул панталоните си.
-Така ще ти е студено.Вземи якето ми.-предложи ми той подавайки ми го.
-Няма нужда.С колата си съм.Ти ще имаш по-голяма нужда от него-на мотора е доста студено,и...още веднъж благодаря.Тази вечер си прекарах добре,но трябва да тръгвам.Родителите ми сигурно вече ме чакат-казах му усмихвайки се лекичко.
-Аз също си прекарах добре.-отвърна ми той и двамата тръгнахме към паркинга.
Няколко минути по-късно вече бяхме пред колата ми.
-Лека нощ,Емили.-каза Сам на няколко сантиметра от мен. Приближих към се към него,при което той доста се учуди.Надигнах се малко на пръсти и лекичко го целунах по усните,което може би беше малко грешно след като преди по-малко от десет минути му казах,че в момента не може да сме нищо повече от приятели.Но просто исках отново да усетя усните му до моите-нещо още по-лошо.Той сложи ръката си на врата ми и отвърна на целувката ми.Едва няколко секунди по-късно се отдръпнах.
-Лека нощ,Сам.Ще се видим утре...предполагам-казах аз и отворих вратата на колата ми.
-До утре-отвърна ми Сам и тръгна към мотора си.
Вече натисках газта някак пречупена от вътре.Чувствах се гадно заради това което направих.Как можах да го отблъсна ,след като и аз го желаех.Вече наистина незнаех какво правя.Мисля,че нямаше смисъл да го отблъсквам,след като той бе единственият човек,който умееше да ме разбира и който ми помагаше да забравя проблемите.Винаги ли трябва да развалям всичко?!Та той беше адски мил и добър с мен,а аз ...как му се отплащах?Голяма глупачка съм!!!Той разкри чувствата си пред мен,а аз... развалих всичко.Такава голяма страхливка съм станала,че вече немога да се позная.Преди бях по-импулсивна и пряма...не мислех за последствията и не ми пукаше за нищо!А сега... съм едно неуверено момиче,което се страхува от истината...може би само Сам можеше да ме успокои и да ме накара да се отпусна.Само той умееше да ме изслушва и успокоява,а сега вече съм сама и се налагаше да разреша проблемите си без ничия помощ.
Вече паркирах пред нас,когато забелязах ,че в градината е доста оживено.Явно имахме гости,което се случваше рядко,защото родителите ми често пътуваха.
Запътих се към двора ,където се бяха настанили те,но преди да отида до тях мама ме срещна с голяма усмивка.
-Миличка най-сетне се прибираш.Знаеш ли кой...Боже,Емили защо си мокра??-притесни се тя пипайки косата ми.
-Ами...с една ...приятелка се къпахме!Но няма значение.Кой е тук?-попитах я.
-Няма да повярваш!-отново възвърна усмивката си.-Тейлър ела да видиш кой дойде!-подвикна мама.О,Боже...защ...
-Здрасти красавице.-поздрави ме бившият ми,който бе последният човек на земята,който исках да видя.Подсмихна ми се съблазнително и ме прегърна.

[Mariela92]

ощеее

[Sibel1990]

ощеее...

[pri]

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА

Клеар

Радвах се,че най-сетне минаха ужасно дългите ми часове.Вече се запътвах почти тичешком към колата.Нямах търпение да се прибера и изкъпя и да отида на тъпото състезание.Бях адски нервна заради него.Трябваше да го прекратя,иначе щеше да има ужасни последствия.Не бях сигурна от думите на Деймън,че всичко това е заради мен,но дори и да не бе Мат и Джъстин се мразеха ,което би довело и до сбиване.
Цял ден спирах да мисля за това...наистина се страхувах,че бе заради избора ми.Глупавият Мат мислеше,че съм избрала Джъстин,а сигурно и той самият го вярваше.Да...аз бях виновна,че не казах на Джъстин,това което и на Мат,но просто в този момент...неисках да наранявам още някой.Писнало ми е да го правя,защото добре знаех какво е.
Тъкмо бях стигнала до колата,когато видях доста познато лице запътило се към мен.
-Здрасти Ем.-поздравих я нервно опитвайки се да отключа колата.Едва улучих ключалката,а тя просто стоеше и ми се смееше подигравателно.-Много смешно!-довърших вече почти вбесено отваряйки вратата.
-Съжалявам!-отвърна едва стихвайки смеха си.-Но какво има Клеар?Защо си толкова нервна?Случило ли се е нещо?-засипваше ме с въпроси красивата ми приятелка.Днес бе заложила на бялото (както никога),но то й стоеше супер.Белите й къси панталонки подчертаваха добре стегнатите й крака,а бялата тениска-секси шоколадовият й тен.
-Какво се е случило ли?Не ми казвай,че не знаеш Ем!-подвикнах очудвайки се.Емили започна да мърда главата си в знак на отрицание настанявайки се в колата ми.-Ами...откъде да започна?!Разбрах,че Мат и братовчед ти ще се състезават по сърф този следобед!Попитах Мат,защо ще го правят,но той не пожела да ми каже ,докато Деймън не ме информира,че е заради ....мен!-разказах й вече палейки колата.
-Какво?-очудено подвикна Емили.Явно наистина нямаше представа,за какво става въпрос.-Мат...срещу Джъстин?-довърши с по-висок тон в гласа си.
-Да,аз също не можах да повярвам...но...е истина.Адски възмутена съм от това.Как може тези глупаци да се състезават заради мен?!Незнаех,че могат да паднат толкова ниско.-казах й натискайки газта все повече.Това наистина ме успокояваше.Така най-добре изливах гнева си,което ми помагаше да се почувствам много по-добре.
-Това наистина е супер...детинско.Никога не съм очаквала това от Джъстин.Та той е на двадесет и една!Мислех го за по-разумен.-Емили също се изнервяше.Беше права.Джъстин–двадесет-годишният й братовчед,да се състезава заради едно момиче с някакъв едва осемнадесет-годишен пикльо?Наистина адски глупава постъпка!-Той никога не е правил такова нещо!!!Да се състезава заради едно момиче?!Не мога да го позная!!Никога не е имал връзка с някоя повече от месец,още по-малко се е състезавал заради...момиче!-довърши изненадано Ем.
-Права си!Впрочем...следобяд ще дойдеш ли с мен?-попитах я вече паркирайки пред къщата й.
-Разбира се!Ела да ме вземеш към четири.- каза ми слизайки от колата.-Чао,Клеар!-аз също й кимнах,след което натиснах газта и потеглих.
Дори и вятърът в косите ми не ми помагаше да се осъзная.Чувствах се гадничко заради всичко това,което се стоварва върху мен,но...нямаше начин да се почувствам по-добре.Сега това бе невъзможно.Поне докато не разреша проблема с Мат и Джъстин.
Прибрах се след по-малко от десет минути.Когато влязох видях само Марта ,която както винаги чистеше нещо.Информира ме ,че мама и Доналд са на работа,а Деймън – в стаята си.Предложи ми нещо за ядене,но след тази сутрин нямах никакъв апетит,затова се качих направо в стаята си.Щом влязох в нея захвърлих чантата си на пода и побързах да отида в банята.Тъй като нямах време за вана , реших да се изкъпя под душа , затова включих бойлера.Докато чаках да се стопли водата ,реших да си приготвя дрехите,които да облека после.Чудих се около десет минути,но накрая се спрях на лилавят ми потник с гол гръб и черните ми къси панталонки.
Набързо свалих дрехите ,които бяха на мен и влязох под душа.
Топлата вода ми помогна да забравя поне за миг случващото се.Успя да ме пренесе в друг свят.Мечтаният за мен свят.Този,който е създаден въз основа на мечтите ми.Без грижи,проблеми и мъки.Той наистина бе съвършеният.Красота,спокой ствие,любов!
Препусках в мечтите си спокойна.Искаше ми се да вярвам,че някога и този ще бъде такъв-щастлив,добър,безгрижен.Пр� �дставях си ,че никога нямаше да се разочаровам и,че щях да забравя какво е болка и омраза.Че всички щяхме да сме радостни и мили един към друг и нямаше да можем да се нараняваме.Щяхме да вярваме в себе си и никога нямаше да се предаваме.Но уви...този свят пълен с болка и омраза надали можеше да се промени.Едва ли всичката тази ненавист и предателство щеше да се превърне в любов и радост към другите.
Отново действителността нахлуваше в ума ми. Отново започвах да съжалявам за целият този живот , който се налагаше да живея.Пак трябваше да се стегна и да продължа напред.Това бе реалността!!!
След по-малко от часово къпане излязох от банята.Започнах да се обличам и точно,когато закопчавах сутиена си брат...а-ъ-а...Деймън нахлу в стаята ми.Имах късмет,че поне бях по бельо,защото ако още бях гола...
-Деймън!...Научи се да чукаш!-креснах му с гръб към него.Чудех се какво да направя... бях захвърлила кърпата и дрехите си на стола,който седеше до него и трябваше да се обърна,за да достигна до тях.Е,направих го,но тъкмо, когато се опитвах да грабна потника си ,Деймън хвана нежно ръката ми.В този момент сърцето ми започна да бие като лудо.Отново губех силите си. Пак бях в ръцете му.
Не смеех да го погледна,защото знаех,че направя ли го съм му в кърпа вързана.Тогава той щеше да прави с мен каквото си иска.А аз нямаше да мога да му откажа.
В този момент той хвана брадичката ми и леко обърна лицето ми към неговото.И ето,че се случи!Погледнах го!Погледнах в красивите му очи,в които винаги се губех.Очите умеещи да те хипнотизират.Да,точно те!Сините му очи!По-дълбоки от океан;по-сини от небето в най-слънчевият ден;по-красиви от луната.Неговите...на Деймън-доведеният ми брат!!!
Гледахме се на сантиметри един от друг.Аз по бельо,а той –готов да разкъса своите дрехи.Адски се привличахме.Както магнит с магнит;електрон с протон;плюс с минус.Погледите ни се бяха сляли в едно.Неможехме да ги откъснем.Сякаш бяха залепени.
Магнитната сила ставаше все по-силна.Устните ни започваха да се доближават все повече и повече...вече бяхме на милиметри един от друг.Дишах все по-тежко,а сърцето ми не спираше да бие като обезумяло...сякаш искаше да се доближи до неговото.Да се докоснат и да забият заедно.Да станат от две-едно и никога да не се разделят.
Устните продължаваха да се приближават,докато не се долепиха.Започнахме нежно да се галим и галим,с тях...докато не се награбихме страстно.Имах чувството,че не ми достигаше въздух,докато не разбрах,че този човек ми даваше от своя.Разбрах,че той би ми дал всичко негово,както аз всичко мое.Страстта ставаше все по-силна и по-силна.
Целувахме се все по-задъхано и по-задъхано.Имах чувството,че коленете ми започваха да омекват,а аз да треперя.Но не от страх,а от наслада.Вече някак не изпитвах онази страх,докато се сближавахме , а сега просто бях щастлива от това.Да...това ме правеше адски щастлива.Щастлива,че мога да имам сладките му целувки;щастлива че знаех,че и той бе щастлив;щастлива,че можем да бъдем заедно.Знаех,че не бяхме кръвни брат и сестра,затова нищо не ни пречеше да бъдем заедно,като нещо повече от приятели освен...родителите ни.Само те ни спираха да сме такива каквито искаме да сме.Само тях можехме да нараним с мечтата си.
Вече мислех,че ще стане нещо повече след тези жадни целувки.Вече вярвах,че между нас имаше възможност да се получи нещо.
Деймън ме притискаше към себе си,сякаш никога неискаше да ме пуска.Галеше нежно гърбът ,косата , краката ми.Все едно ме владееше цялата.Все едно така показваше колко много ме желае.Сякаш телата ни също се целуваха.
В този момент забравих за целият свят.За всички проблеми и грижи сега сполетили ме.Да...той умееше да го прави...умееше да ме кара да забравям за всичко.Наистина ме правеше щастлива.
Мигът бе прекрасен...докато телефонът ми не го развали.Сякаш всички бяха против това.Сякаш никой не искаше аз и той да бъдем заедно.Целият свят бе срещу нас!
С Деймън се засмяхме и отдръпнахме,след което взех телефона и вдигнах.
-Клеар,няма ли да идваш вече?Четири минава!-каза Емили от другата страна.
-Съжалявам Ем!След десет минути съм пред вас.-съобщих й.Боже мой!Стояли сме така повече от двадесет минути.Ужас!Щях да закъснея и нямаше да успея да прекратя състезанието.Направо върхът!!!
-Деймън отивам на плажа!Ти ще дойдеш ли?-попитах го обличайки бързо дрехите си.
-А-а-ъ...да!Сигурна ли си,че искаш да съм с теб?-попита ме някак странно...притеснено.
-Ами...да!За мен няма никакъв проблем!-усмихнах му се сладко,след което той отвърна на усмивката ми.-Ще минем и през Емили.-довърших вече излизайки от стаята.
Качихме се в колата и потелихме към приятелката ми.През целият път си мислех за случилото се-как вече наистина бях подвластна на Деймън.Колко бързо успя да ме завладее.С красотата,с държанието,с въздействието си над мен.
Точно преди да стигнем до къщата на Емили, Деймън нежно докосна крака ми,при което цялото ми тяло настръхна, както винаги.Погледнах го и леко му се усмихнах намалявайки скоростта.В погледът му виждах огъня , в който двамата горяхме. Сякаш бяхме в ада ,където може би заслужавахме да сме.В този миг той леко се надигна опитвайки се да ме целуне по устата,но тъй като вече виждах Емили пред къщата й се завъртях.Той долепи устните си на бузата ми,след което леко се отдръпна.Отново спря очите си върху моите гледайки ме дяволито.Май наистина се намиах в ада.

ГЛАВА ТРИДЕСЕТА


Емили


Останах неподвижно докато Тейлър ме прегръщаше.Не можех да повярвам на очите си!Какво прави този глупак тук?Защо точно сега?Само това ми трябваше!Ужас!Един от най-лошите ми кошмари се сбъдваше.
Тейлър се отдръпна от мен и погледна майка ми.
-Ще ви оставя деца.Сигурно имате много неща,които да си кажете.-каза тя и тръгна към масата,където седяха родителите на Тейлър и татко,при което той се приближи към мен.
-Е,скъпа.Станала си много..ъм..секси докато ме нямаше-каза той оглеждайки ме от горе до долу.
-Дам..отсъствието ти ми влияеше много добре-отвърнах му ядосано и тръгнах към къщата,но разбира се глупака ме последва.
-Не говори така-престори се на обиден-Толкова ми липсваше.
-Е,ти пък не!-извиках му обръщайки се към него.Видях,че родителите ни ни гледат и отново тръгнах към къщата.
-Почакай де!Не сме се виждали от половин година,а виж как ме посрещаш!С какво съм го заслужил?-попита той и ме погледна невинно.Как го мразех само!
Вече бяхме в хола ,така че можех да си му викам спокойно.
-Може би с това,че само няколко дена след като спа с мен ме заряза!Това не е ли достатъчно?-изкрещях му аз.Този ден не можеше да стане по-зле -сутринта Даниел,а сега-Тейлър.Сам беше единственото хубаво нещо,което ми се случи днес,въпреки че и това развалих.Защо го отблъснах?За пореден път доказах каква глупачка съм!
-Съжалявам...просто-не успя да довърши ,защото го прекъснах отново викайки.
-Спести си съжаленията,Тейлър!Не са ми нужни.-ядосано започнах да се изкачвам по стъпалата,но глупакът ме спря хващайки ме за ръката.-Остави ме намира,Тейлър.
-Спокойно,бебчо.Не исках да те ядосам-отвърна ми той гледайки ме със своите зелени очи.
-Ти...си...едно глупаво гадно копеле,което вгорчава живота на всички до който се докосне.И...-извиках му отново-Успя да разрушиш и моя преди половин година.Знаеш ли как се чувствах след като ме заряза.Ти...-не можах да довърша,защотото някой влезе в хола.
-Какво правите?-попита мама гледайки ни очудно.
-Нищо.Просто си говорехме.-каза Тейлър и я погледна чаровно.Тя винаги много го е харесвала.Имах чувстото,че ако беше десет години по-млада щеше да го иска за гадже.Тейлър винаги е пледирал само с красотата си(той имаше зелени очи,светло кестенява коса,страхотна усмивка и тяло)и с това,че е много добър фотболист.Семейството му се премести точно за това-поканиха Тейлър да играе в някакъв много известен отбор,въпреки годините си(на осемнадесет).
-Емили отиди да се преоблечеш и ела да вечеряме.Само теб чакаме-каза ми мама гледайки ни.
-Не съм гладна,мамо.-казах ѝ и тръгнах към стаята ми.
-Емили!Ще трябва да седнеш с нас!Чакаме те!-извика тя след мен.Мамка му!Защо сега!?В каква ли глупост пак щеше да ме вкара този глупак!?Мразя го!Качих се в стаята си,легнах на леглото по гръб и се загледах в тавана опитвайки се да не мисля за Тейлър ,докато телефона ми не иззвъня.Беше есемес от непознат номер и в него пишеше: ,,Съжалявам,Емили!Нямах за цел да те уплаша.Нека утре се видим...искам да поговорим.Ще те чакам на плажа в осем-Даниел”.По дяволите!Даниел....наистина. .не му ли дадох да разбере,че между нас не може да се получи.Станах ядосано от леглото и облякох първото нещо, което попадна в ръцете ми(една тъмно-синя рокля малко над коленете) и слязох долу.
Всички вече седяха на масата и си говореха.Поздравих ги и се настаних на единственото свободно място-до Тейлър.Когато седнах той веднага докосна кръка ми под масата и ми се усмихна.Малкото му братче май видя какво направи батко му и започна да се смее.

* * *
Качих се в стаята си почти в дванадесет часа много уморена.Родителите ми настояха да остана до края като добра...хъм..домакиния.Като цяло вечерята мина ужасно.През цялото време Тейлър ме ядосваше и докосваше уж неволно.Разговорите бяха отекчително скучни и едва не заспах на масата.
Най-сетне всички се прибраха по стаите си.Бързо съблякох роклята и легнах в леглото заглеждайки се в прозореца.Този ден беше един от най-лошите в живота ми...с изключение на Сам,разбира се!Наистина оглупявах....наистина се влюбвах!Отново!?Е...утре може би щях да го видя.
Тази вечер заспах доста трудно,въпреки че бях много уморена.

* * *
Сутринта се събудих от ужасния звън на алармата ми.Днес беше нов ден и искрено се надявах да беше по-добър от вчерашния.Взех си бърз душ и за първи път от много време заложих на бяло облекло(бели къси панталонки и бяла тениска с някакви надписи).Опитах се да прикрия торбичките под очите,сложих си черен молив,балсам за устни,взех чантата и слънчевите си очила и слязох долу виждайки само Тейлър.Е..май и този ден нямаше да е много хубав!?
-Добро утро,бебчо!-поздрави ме той дарявайки ме със секси усмивчица.Беше облечен с някакви светли дънки и бял потник.Да си призная честно бях забравила какво хубаво тяло има,но...това не можеше да компенсира...глупоста му.
-Е ,вече не е добро!Колко време ще останеш тук?-попитах го дирекно.
-Една седмица.За това време може да направим много неща...-каза той вече застанал до мен усмихвайки ми се съблазнително-Искаш ли?
-Хаха...може би- казах му съблазнително,а Тейлър бързо започна да се навежда към устните ми.Вече беше застанал на милиметър от мен,когато аз се отдръпнах.
-Боже...все още си същия глупак!-изсмях му се аз слагайки очилата си и излизайки от къщата.
За моя изненада мама и татко бяха в двора и пиеха кафе.
-Здравейте!-поздравих ги развеселено аз.
-Добро утро,миличка!Искаш ли да те закарам на училище?-попита ме той.
-Дам.-отговорих му аз и тръгнах към сивият му джип.
Родителите ми се целунаха за довиждане и татко се качи в колата.Днес беше доста елегантен-с хубав черен костюм.
-Важна среща?-попитах го аз,гледайки през прозореца.
-Да,стискай ми палци-каза татко и се усмихна.
Пътуването до училище беше кратко и десетина минути след това татко вече паркираше на училищния паркинг.
Точно,когато слизах от колата си видях Сам да паркира мотора си на около двадесет метра от мен.Той ме видя и ми се усмихна.Аз също му се усмихнах и тръгнах към него оглеждайки го.Днес беше заложил на черни слънчеви очила,черни дънки и бяла тениска с къс ръкав,която изглеждаше страхотно на тялото му.Подчертаваше и мусколите,и тена му.Аз свалих моите очила и го погледнах.Слава Богу татко вече бе потеглил.
-Здравей!Как си?-попита ме той усмихвайки се.
-Здрасти.Добре,предполагам.-отговорих му честно.Той също свали очилата си и ме погледна с някакъв преценяващ поглед.-Какво?-попитах го нервно.
-Не ми изглеждаш добре.Имаш ужасни торбички под очите-каза той и леко ми се усмихна.
-Оу..много благодаря за комплимента-отвърнах му саркастично-Понякога и грима не вършеше работа. –довърших усмихвайки се.
-Не исках да те обиждам-каза той.Изглеждаше леко гузен.
-Спокойно-отвърнах му аз и тръгнахме към входа на тъпото училище.
-И така...след като сега сме приятели може ли да ми дадеш телефонният си номер?-попита ме Сам и ме погледна чаровно.
-Ъм ,да-отвърнах му смутено и си разменихме номерата.Вече бяхме стигнали до кабинета по химия,където беше първия ми час.-Е,аз трябва да влизам.
-Ок,ще се видим после-усмихна ми се той и тръгна.

***
Часовете минаха толкова мъчително.Имах чувството,че се намирам в ада.Едва дочаках да свърши шестия час и тръгнах към пакинга с надеждата да видя Клеар.За мой късмет тя тъкмо отключваше колата си.
По пътя тя много ме изненада.Каза ми,че Джъстин и Мат ще се състезават за нея.Имах чувството,че изобщо не познавах Джъстин.Никога не съм мислила,че ще направи нещо толкова...тъпо.Но какво можеше да се очаква!?Те са просто момчета!
Два часа по-късно Клеар дойде да ме вземе.За моя изненада тя беше с Деймън...и за още по-голяма.... Деймън я целуваше по бузата.Не казах нищо за случилото се,но беше някак странно.Да не би да имаше нещо повече между тези двамата...

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Клеар –Зд-ра-вейте...-странно запелтечи Емили,когато се качи в колата.Изглеждаше добре както винаги.Този път бе облякла дънкова пола и черен потник.Беше вързала косата си на опашка,което ми направи силно впечатление,защото я виждах за първи път така.Държеше се малко странно,което ме притесняваше,защото можеше и да ни е видяла.Ами ако беше така?Какво ли щеше да си помисли?!Това наистина малко ме притесняваше.Ние й отговорихме със същото и бързо потеглихме към плажа,защото и без това закъснявахме. Времето ,както винаги беше слънчево.Лек вятър галеше тялото ми,карайки ме да потрепервам,но не от студенината,с която умееше да ме пронизва,а от предстоящото.Състезанието между две уж зрели момчета.Май наистина са смятали,че с едно тъпо състезание биха могли да ме спечелят.Това е супер глупаво!До сега не ми се бе случвало нещо подобно.За първи път някой толкова ме харесва.Преди никога не е било така.Ходила съм едва с три момчета и то с първите двама беше в по-детските години.С третия(с Тревър) беше по-сериозно...ходихме една година.Но след нея не искам и да си помислям да имам отново такава.Той наистина много ме нарани и неискам това да ми се случва пак.Неисках да изпитам отново онова гадно чувство...наистина след тази връзка бях в ужасна депресия.Това все пак бе единственото момче,което съм обичала.Единственият,който е правил всичко за мен.Единственият...до сега.
Чудя се сама на себе си…защо обръщам такова внимание на тази детинска глупост?Защо толкова се притеснявам,че аз съм в центъра на всичко това?Аз ли съм виновна,че те ме харесват?Защо живота ми трябва да е толкова сложен?Когато се преместихме тук в Бевърли Хилс мислех,че всичко ще бъде толкова лесно.Че нямаше да имам никакви проблеми.Мислех,че тук хората живеят лесен и интересен живот.Точно това ме успокояваше…че тук животът ми ще бъде по-безгрижен.Че всичко ще бъде една игра…и няма да имам никакви проблеми. Но уви…нищо не е по-различно.Освен това ,че станах по-харесвано момиче от преди,но това не е ли заради парите?...Нали тук все пак парите играят важна роля в живота на тийнейджърите.Да…това вече е моят живот.Богат,но труден.Преди нямахме толкова пари,но това не ни правеше най-нещастните хора на света.Напротив!Имаше моменти,в които бяхме много щастливи,особено,когато двете с майка ми излизахме на пазар или пък,когато стояхме заедно до късно вечерта и гледахме страшни филми.Това наистина бяха много хубави времена.Преди само баща ми правеше животът ни труден.А сега…сега имам предчувствието,че ще става все по-трудно!
Слънцето наистина грееше доста силничко.Плажът бе по-населен дори и от купона на сърфистите,но всички тези деца не бяха там,за да поплуват,а заради състезанието.Всички се бяха събрали до залива,където сега вълните бяха огромни.Доколкото бях осведомена Мат беше един от най-добрите в отбора,дори може би в околността.Но не бях сигурна и за Джъстин.Познавах го едва от скоро,но…знаех,че се занимава с бизнес,а не със сърф. Тълпата викаше ли викаше…едни за Мат,други за Джъстин,а трети пък дори и незнаеха какво става.Когато с Деймън и Емили се смесихме с тълпата състезанието вече бе започнало и аз нямах възможността да го прекратя.Забелязах,че доста деца не спираха да ме гледат и сочат.Подшушваха разни неща по мой адрес,които така или иначе достигнаха до ушите ми…като например: „Разбра ли,че е заради Клеар Хейстинкс…“ или пък: „Боже,немога да повярвам,че е заради тази!“.Явно точно както каза Деймън само аз незнаех какво става.Децата викаха все повече и повече ,а Мат вече бе яхнал една от по-големите вълни.Изглеждаше адски секси на сърфа си.Стегнатото му тяло блестеше от лъчите на слънцето,а косата му както винаги небрежно се развяваше от вятъра.Наистина много си го биваше…беше добър сърфист.
След няколко минутки и Джъстин беше на гребена на вълната.Не мога да повярвам…той също бе доста добър и много,много секси.Умееше да привлича момичетата.И двамата бяха мечтаните партньори за всяка втора,но…не мисля,че аз искам да съм с някой от тях.Единият-пълен женкар,а другият-безинтересен.Аз не търся такива „качества“ в едно момче.За мен то трябва да е „съвършеното“.Външността никога не ме е привличала най-много,а това,което се крие вътре в него.Държанието му трябва да е мило,да умее да те кара да се чувстваш спокойна и защитена,но същевременно да бъде лошо секси дяволче.Гласът му – нежно дрезгав,каращ ме веднага щом го чуя да усещам ток по тялото си.Очите му-красиви и дълбоки действащи ми като еликсир за успокоение.Но най –важното е…Да ме разбира и цени!Да ме утешава,когато имам нужда от някой близък!Само с поглед да ме разбира!Да ме…обича!!!Ами ако вече съм намерила това момче…ами ако той е… Мислите ми бяха прекъснати от свирката на един от приятелите на Мат.Спомних си,че го видях на купона миналата седмица.Явно сигналът,който даваше беше краят,защото Мат и Джъстин вече плуваха към брега.В този момент всички започнаха да ръкопляскат и викат за Мат.Личеше си по изражението му колко беше доволен.Джъстин го гледаше отстрани с презрение,докато не прихна в смях.Смееше се силно и продължително,докато не настана тишина от страна на публиката.Всички го гледаха и се чудеха,за какво се смееше. -Мислиш ли, че с едно състезание си ме победил смешнико…-неспираше да се смее, приближавайки се към него.-С това състезание нищо не доказваш!!Сам знаеш,че Клеар избра мен,а не теб!!Не помниш ли,че те отряза?!-отиваше все по-близо към Мат едва сдържайки смеха си.В този миг нервите ми не издържаха и се затичах към тях.Вече се бяха хванали за гушите,отправяйки заплахи един към друг.
–Спрете!!!Как може да сте толкова глупави!Мислите ли,че след това ще искам да имам нещо общо с вас?Ааа?Мислите ли,че с тези детски игрички ще ме спечелите??Ако е така жестоко се лъжете!!!-заключих викайки към тях. –Хахах…загубеняк!!Как можа да си въобразиш,че тя ще те забележи!!!Голям неудачник си бил!!-викаше смеейки се задоволително Мат на Джъстин.В този момент братовчедът на Емили го удари. –Не аз ,а ти си загубенякът боклук такъв!!Лазиш ми по нервите!!-крещеше в лицето му Джъстин.Удряше го все по-силно и по-силно.Докато Мат не застана върху него.Започна да отвръща с ужасни удари в лицето му.Не спираше да го бие,а Джъстин вече не намираше сили за отбраняване.Той просто лежеше под него приемайки ударите му.Джъстин беше безпомощен.В този миг се затичах към тях,понеже всички гледаха смеейки се и никой не искаше да ги разтърве.Започнах да удрям Мат,но той просто ме подбутна пращайки ме на земята,сякаш бях перце за него.Не можех да стоя така безучастно и този път започнах да го ритам. –Какво правиш по дяволите!Престани да ме риташ!Какво намираш в този нещастник?Какво има той,което нямам аз?-крещеше към мен Мат.Беше почервенял от ярост и неможеше да сдържи нервите си.Джъстин лежеше на пясъка окървавен и безпомощен.Почти не помръдваше.В този момент паднах до него.Опитах се да го свестя,но без резултат.Тогава някакво момиче ми подаде вода и аз я посипах върху лицето му.Джъстин изведнъж скочи запътвайки се отново към Мат.Обаче за щастие някой го спря.Помислих си „Най-сетне се намери един разумен човек!“ и той беше…Деймън.
–Разкарай се от пътя ми!!-извика му Джъстин опитвайки се да го избута.Деймън го хвана здраво и му каза нещо, достатъчно тихо,че никой друг да не го чуе.В този момент Джъстин се осъзна и спря.Обърна се към мен и ме погледна засрамено.Имаше много кръв по него,но и Мат не оставаше по-назад.След няколко секундно гледане Джъстин тръгна по ивицата на крайбрежието.Сякаш беше най-нещастният човек на този свят.
След малко тълпата започна да се изнизва от плажа.Десет минути по-късно крайбрежието бе почти празно.Бях останала сама…Деймън и Емили ги нямаше и аз реших да се поразходя.Имах голяма нужда от малко уединение,за да помисля.Да помисля за случващото се и да се поуспокоя.Трябваше да реша как по-безболезнено да кажа на Джъстин,че не можем да сме заедно.Просто между нас нямаше да се получи.
Не съм очаквала,че ще бъда в такова неловко положение.По средата между няколко момчета. Та аз исках просто да се позабавлявам,а какво стана?!Ад!!Исках новият ми живот в Бевърли Хилс да е страхотен…с приятели и забавления.Мислех,че ще стана по-зряла,но аз прекалих.Винаги съм мислила,че мога да удържам нещата,но уви.Трябваше да избирам между Мат и Джъстин.Те са две противоположности-нежният и по-грубият.Те са два различни свята,в които мислех,че искам да имам някаква роля,но не на някаква особнячка,а на момиче,което те харесват.Но както са казали мъдрите хора „Няма две хубави неща“…трябваше или да избера единия от тях,или никой.Не притежавам такава сила,че да ги имам идвамата. Този избор ме измъчваше адски дълго.Коя съм аз,за да решавам с кой да продължа?!Кралица на света?Не…аз съм само една разглезена от майка си и доведеният си баща принцеска,която живее в Бевърли Хилс,в голяма луксозна къща и кара скъпа кола.Може би това е привлякло Мат и Джъстин.Но аз откъде може да знам?!Решението ми е трудно и болезнено за мен,а още по-болезнено сигурно бе за Мат,а сега и за…Джъстин,ако наистина е влюбен в мен.
Ок…трябва да помисля трезво.Вече разкарах Мат и…това ме накара да се почувствам ужасно.Не съм вярвала,че скъсването на някой би могло да бъде толкова мъчително.Защо трябваше да преживея това отново?!Толкова емоционален човек съм станала…немога да се позная!Всичко това ми идва малко в повече.Защо трябва да е толкова трудно?Сигурна съм,че никой друг не е преживял това,което и аз.Толкова е сложно всичко.Как може да живея такъв ужасен живот!?!Та аз съм едно дете!Защо трябва да намразвам живота си още от тези години?!Казват,че да те скъсат е едно,но ти да разкараш някой е съвсем друго,което в моя случай няма голяма разлика.Как да подходя сега към Джъстин?Толкова ми е трудно!!!
Слънцето вече залязваше,а аз все още се лутах из пустия плаж.Дори и вълните вече не се чуваха.Всичко бе толкова тихо,сякаш морето пазеше някаква тайна.Мъчителна тайна,която не би издал за нищо на света.Ходейки бавно по плажната ивица стигнах до някакви скали,на които седеше…Джъстин.Когато видях,че е той всичко в мен се преобърна.Сякаш неисках да го виждам.Беше ми толкова тежко и…просто съжалявах,че нещата се получиха по този начин.Не исках никой да страда.Но в този ужасен и егоистичен живот…това е невъзможно!!! Поех си дълбоко въздух и се качих при него.Не изглеждаше много добре,но кой би бил в такъв момент… -Виж Джъстин…-започнах да му обяснявам с риск да ме намрази…но той ме прекъсна.
–Няма нужда да казваш нищо.Само немога да разбера,защо след като беше решила да си с мен…защо сега ме разкара така??-обърна се към мен поглеждайки ме с тъжен поглед,който за първи път виждах изписан на лицето му.
–Джъстин… немога да разбера,кой ти го е казал…но с риск да ме намразиш …искам да знаеш,че…никога не съм избирала нито теб,нито Мат.Просто…Много съжалявам за всичко,но…не съм влюбена в нито един…от двама ви…Чувствам се ужасно за това…аз съм виновна за всичко!!!Само аз!!!-обясних му едва сдържайки сълзите си.Нямах сили да го погледна !!
–Да,но…Клеар…аз на-ис-тина съм…влюбен в теб!Още в първият миг,в който те видях почувствах,че ти ще си момичето,което ще ме кара да се смея…което ще ме прави щастлив…което винаги ще е зад мен…и…ще ме обича.Както аз сега теб!!Точно ти!!И никоя друга.Клеар…толкова си красива…добра…ти си първото момиче,което ми влияе така…ти си единствената,в която съм истински влюбен!!!-не спираше да ми говори нежно.В този миг го погледнах…в очите му виждах само истината.Истината, в която повярвах.Да…той наистина беше влюбен в мен.Беше толкова красив,а кръвта по лицето му сега я нямаше.Имаше само няколко обхождащи лицето му капки сълзи.Сълзи стичайки се самотно по гладката му кожа.Сълзи молейки се на единственото нещо в живота си да им повярва.Аз ли бях това единствено нещо?Аз ли бях тази,която го правеше щастлив?...Не…това е …невъзможно?...–Клеар…Оби� �ам те!!!
Каза го така сякаш,това бяха последните му думи.Сякаш повече нищо не го задържаше на този свят.Толкова искрени думи до сега не бях чувала.Та той наистина ме …обичаше.Господи…защо винаги става това,което най-малко си очаквал,че ще стане.Но аз не…аз не го…обичам…

[elllllly]

ощеее

[Mariela92]

ощеееее

[Sibel1990]

ощеееее

[bratignat]

Успях да прочета само първия пост. Струва ми се като преразказ на някой сериал. Грешките са нормални, когато пишеш бързо, но разказът ти е предвидим (а аз да съм гледал 1 детски сериал, всичко на всичко). Нужна ти е фабула. Да направиш, така че, когато те чета вниманието ми да се прикове от едно нещо, а в следващия момент да м изненадаш. Това е ядрото. Отделно можеш да експериментираш с изразите, да представяш едни и същи неща по различни начини. Разбира се всеки си има вкус, но ако искаш да се развиваш в тази насока и да не те сравншват със сериали се упражнявай още, но търси дълбочината. Сексът, интригата, емоцията свързана с флиртове и т.н. са много интересни, както за момичетата, така и за момчетата, но не са достатъчни.

[pri]

Благодаря,че коментирате и на bratignat за съветите...

[Sibel1990]

а ще има ли продължение ??

[Mariela92]

искаме ощееее

[geri154]

намерих искторията на pri тя я е публикувала и в друг сайт ако искате мога да ви дам докадето тя я е дала и в онзи сайт.Ето я:

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Емили

Когато отидохме на плажа вече беше пълен и тъпото състезание беше започнало.Честно казано в момента изобщо не ми се искаше да съм тук .Никога не съм мислила,че Джъстин е толкова глупав.Мат беше адски добър сърфист,може би най-добрия в окръга.Не мога да повярвам,че братовчед ми е бил толкова тъп,за да го предизвика точно на състезание по сърф.Клеар и Деймън се промушиха в тълпата по-близо към брега.На мен честно казано ми беше все едно кой ще спечели.Шестото ми чувство казваше,че Клеар няма да избере нито един от двамата,а то никога не лъжеше.Наистина мисля,че тя се влюбва в Деймън,което щеше да и донесе много неприятности и главоболия.
-Емили-провикна се някой от тълпата.Погледнах към човека ,който ме извика и видях Тейлър да седи на капака на някаква кола заобиколен от много хора....повечето бяха момичета по бански.Ох,какъв късмет само.Трябваше да се досетя,че и този глупак ще е тук.Той винаги си е падал по състезанията...за всичко.За него винаги е била важна победата без значение каква цена е платил за нея.
Обърнах се в опит да избягам,но за жалост Тейлър бързо ме настигна.
-Почакай,бебчо!Искаш ли да се поразходим?Тук ми е малко скучно.-каза той, усмихвайки се чаровно.
-Мисля,че си имаш компания.-казах му,посочвайки тълпата от полуразсъблечени момичета,които ме гледаха завистливо.Как може всички да са толкова глупави!?Какво му става на този свят?
-Те не ме интересуват...За мен само ти си от значение в момента-смутолеви той,но аз наистина не можах да стърпя смеха си и силно му се изсмях.Това беше направо абсурдно.-Дай ми шанс...-не наистина..ох..смеха ми беше толкова силен,че сигурно хората са ме сметнали за някаква истеричка,но не ми пукаше.Приближих се към него и той се усмихна лекичко.
-Майната ти,Тейлър!-казах му ,продължавайки да се смея ,след което побързах да се отдалеча от него,но стана още по-зле.Натъкнах се на Тара.Отново беше в компанията на двете момичета,които видях в дискотеката.
Минах покрай нея и в първия момент посмислих,че няма да ми каже нищо,но после Тара се наведе до мен и ми прошепна.
-Трябваше ти да умреш,кучко-каза го с такава злоба,че ме побиха тръпки,но не само от думите й.Отново образа на кървящото момиче се появи пред очите ми.Напоследък я
виждах много често.Навсякъде.
Погледнах я умолително и тръгнах към пътя.Ето..отново бягах...както винаги.За мое щастие едно такси тъкмо спря до плажа и аз побързах да се кача в него.Казах набързо адреса на шофьора и тръгнахме.По пътя мислих само за срещата с Тара.Отново в съзнанието ми изплувха мисли за сестра й.Пак се чувствах виновна заради цялата тази история,за която е виновен единствно и само Тейлър.Човекът ,който направи целият ми живот черен.Сякаш сега попадах в пропаст.Пропаст ,от коята няма да мога да се измъкна.Тейлър бе виновен,че всичко това ми се случва,но...аз също имах някаква вина.Ако не бях тръгнала с него самоубийството на сестрата на Тара нямаше да се случи и сега щях да си живея хубав и спокоен живот.Но не!Сега това е действителността и Тейлър ще развали и моят живот.Може би трябваше да разбере какво е направил.Трябваше да знае,че по негова вина се самоуби едно младо и красиво момиче.Че заради него сега страдат много добри и мили хора,но разбира се той не го знае.Той никога не е наясно с проблемите на хората,особено сега,когато този проблем е и негов.
Таксито вече спираше пред нас.Платих на шофьора и слязох.За нещастие колата на Тейлър пак бе пред къщата ми.
Когато влязох точно той бе първият човек,който видяха очите ми.Изглеждаше секси,но не ловеше погледът ми както някога.Вече го познавах много добре и не можеше да ме привлече както преди.
-Здравей красавице?Защо ми избяга?-попита ме идиота с глупавата си усмивчица.Адски ме дразнеше!Мразя го!!
-Охх....махни ми се от погледа!И ако обичаш не ми се мяркай,защото ще те убия!!-извиках му продължавайки към хола.Нашите не бяха там затова се настаних пред телевизора.Е,разбира се,Тейлър ме последва сядайки на най-близкото канапе.
-Но защо така,миличка?Та аз толкова те обичкам...-каза го отново с най-тъпото си изражение,с което някога го е казвал.Много,много ме дразни!!Защо точно сега се опитваше да ми лази по нервите.Писна ми от него!!Няма ли някога да се разкара от тук.-Обичам те!-прошепна ми нежно в ухото.В този миг нервите ми не издържаха.
-По дяволите,Тейлър!!!Остави ме намира!!Писна ми от теб и твоите тъпизми!!Не разбираш ли,че те МРАЗЯ!!!-виках в лицето му сякаш бе убил човек.Да,това бе самата истина.Той бе виновникът за смъртта на едно невинно дете.Дете,което го е обичало истинсики,а този глупак просто се е подиграл с него.Играл си е с чувствата на едно все още малко момиче,което го е обичало повече от всичко.За Тейлър тя е била просто един парцал,с който е прочиствал скучните си дни.
-Емили!!Защо му говориш така?Как можеш!!Мислех те за по-разумна.Веднага се качвай в стаята си и не искам да те виждам да излизаш от нея освен за училище в близката седмица!!!-извика към мен мама.Ето!!Трябваше да го очаквам.Промил е и техните мозъци!!Мразя го повече от всичко на света!!След думите й,не казах нищо,а просто изтичах в стаята си.С идването си този човек обърка и моя живот.Той е истинско бедствие.
Влезнах в стаята си по-нервна от всякога,затръшвайки вратата след себе си.Легнах на леглото плачейки .Опитвах се да изкарам цялата омраза чрез сълзите си.Искаше ми се да викам...с цялото си гърло,но не можех...нещо не ми позволяваше.Сякаш имах огромна топка в гърлото си,която ме спираше.
Какво ще правя сега?Немога да остана повече в тази къща.Неискам да съм тук!Искам поне тази нощ да се разкарам от семейството си.Тези ,с които никога до сега не се бях карала по този начин.Тези,които бяха перфектните родители,докато не дойде Тейлър.
Вече неможех да издържам затворена измежду четири стени.Имах нужда от малко чист въздух и човек,който да ме разбира.Затова реших,че сега най-правилния изход от това е да избягам.Трябваше!Отидох до отвореният прозорец,покатерих се на големият дъб до него.Преди много често го правех,просто за удоволствие,може би ме беше страх от морето ,но обичах височините.Слезнах за бързо и се запътих към плажа.

***
Седях сама на пясъка и водата леко плискаше краката ми,а слънцето бавно се потапяше в океана.
Не спирах да плача.Защо ми се случваше всичко това?Защо съм се раждала изобщо?Има ли поне някой на този свят,който да ме обича?Да ме приема такава каквато съм...с всичките ми недостатъци и грешки!?Толкова ли много искам по дяволите?!Сълзите ми се стичаха бавно по бузите ми ,галейки ме по един толкова тъжен начин.Не може ли поне някой да ме обича,да ме приема и да ми помага...да ме кара да се чувствам добре и в безопасност.Исках да говоря с някой...да му излея душата си.Писна ми толкова много време да крия всичко в себе си...да не показвам чувствата си;да се страхувам да бъда себе си и винаги да мисля за последиците.
Без да се усетя набирах номера на Сам.Исках да поговоря с някого...да му кажа всичко,което ме притеснява,да му разкрия чувствата си и мисля,че точно този човек беше Сам.Той вдигна на второто позвъняване.
-Да-отвърна весело.Чуваше се някакъв шум-смях,гласове на момичета и музика.
-Аз....-казах тихичко.Гласът ми беше толкова пресипнал.Личеше,че съм плакала.Май не трябваше да му звъня.Може би в момента се забавляваше,а аз го прекъсвах с моите глупости и проблеми.Не беше честно.Светът не се въртеше само около мен...Това,че аз съм нещастна не значеше,че и Сам трябваше да е.
-Емили,какво ти е?Какво е станало?Къде си?-засипа ме с въпроси той и звучеше много притеснено.
-Няма значение.Добре съм.-отвърнах му ,затваряйки телефона и отново започнах да плача.Да роня горчиви сълзи...колко банално звучи само.Не знам колко време прекарах така-плачеща сама на плажа,но по някое време усетих някой да ме докосва.Надигнах се изненадано и погледнах човека до мен.Беше Даниел.Когато ме видя-зачервена и все още плачеща той веднага тръгна да ме прегръща,но аз се отдръпнах.Той ме плашеше...по един особен начин ме отблъскваше от себе си.
-Какво правиш тук?-попитах го тихо.Нямах сили дори да се ядосам.
-Осем часа е...-отвърна ми той.Оу...бях забравила за тъпия есемес.Ако се бях сетила нямаше да дойда тук сега.
-Даниел не мисля,че има за какво да говорим-казах му честно и се огледах.Нямаше хора в тази част на плажа по това време.Това ме плашеше.Не мисля,че Даниел е толкова...опасен,но..никога не се знае.Той явно забеляза,че съм нервна и се оглеждам наоколо,защото каза:
-Не се страхувай от мен,Емили.Няма да те нараня.-прозвуча толкова искрен,че исках да му повярвам.Не му отговорих нищо,а просто седях и го гледах.По едно време той се приближи леко към мен.-Цял ден мислех за целувката ни...
-Даниел,спри!Не разбираш ли,че не те харесвам.Ти ме плашиш.Може би ако беше подходил по нормалния начин...-казах му спокойно аз.
-Дай ми шанс ...-прекъсна ме той и се приближи още по-близо,слагайки ръката си на кръста ми.Наистина започнах доста да се плаша.Цялото ми тяло беше започнало да трепери.Изведнъж един познат глас извика:
-Разкарай си ръцете от нея!-това беше Сам.Той идваше бързо и яростта се четеше в походката му и дори ръцето му бяха стиснати в юмруци.
Даниел се изненада и се отдръпна от мен,гледайки Сам предизвикателно.
-Кой по дяволите си ти?-извика той,но когато Сам се приближи той успя сам да си отговори.-Оу..ти си момчето,с което Емили си тръгна от онзи купон.-заяви Даниел и се усмихна подигравателно.Възползвах се от разсеяността му и направих няколко стъпки,стигайки до Сам.Той леко докосна ръката ми и ме попита тихо:
-Добре ли си?-отворих устата си,но от там не излезе нито звук,затова само поклатих глава.Той премести погледа си от мен на Даниел.
-Е...щом се правиш на голям мъж,хайде!-каза приканващо Даниел.
-Момчета,стига!-извиках им аз-Да тръгваме-довърших ,заставайки пред Сам и го погледнах умолително.
-Ще довършим някой друг път,когато Емили не е наоколо-отвърна Сам и ме хвана за кръста-Да вървим.
-Не сме свършили-извика след нас Даниел.
-Да,със сигурност!-отвърна му Сам и гледах колкото е възможно по-бързо да стигнем паркинга.
-Къде е колата ти?-попита ме Сам,оглеждайки се.
-Ъм...дойдох пеша.-отвърнах му аз.
-Сложи я и да тръгваме-каза ми той все още звучащ ядосано,подавайки ми каската.-Към къщата ти,нали?
-Ъм,не...където и да е другаде,но не и там-той ме погледна учудено,но не каза нищо.
Потеглихме бързо.Вятърът в косите ми ме успокояваше,но не само той ми помагаше да се почувствам по-добре,а и това,че бях близо до Сам.Единственото момче,което ме разбираше.
Караше към по-централната част на града.Спряхме пред един голям жилищен комплекс.Бе от онези големи и скъпи,в които апартаментите бяха огромни.Сам паркира мотора си в подземния гараж и се запътихме към асансьора.Къде ли ме водеше сега?

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Клеар

В този миг сякаш земята спря да се върти.Сякаш бяхме единствените хора на този свят.Седяхме така гледайки се.Без да отместваме поглед един от друг.Без да мислим за нищо друго освен за случилото се с нас.
Очите му изглеждаха толкова истински,че ме караха да вярвам на всяка негова дума.Сякаш се опитваха да ме накарат да разбера ,че той е единственият.Че това момче бе животът ми.Че без него нямаше да съм същата.И ако сега се откажех от него ,това значеше,че светът ми щеше да свърши.Да…но не!Тези очи сега неможеха да ме накарат да повярвам в тях ,така както вярвах,когато го видях за първи път.Сега просто ги гледах и се чудех,защо го правят.Защо искаха да повярвам в една лъжа?Лъжа,в която да живея до края.Не…това наистина не беше честно.Не беше честно спрямо мен,а още по-нечестно спрямо Джъстин.Ако живея в тази лъжа,не аз щях да страдам повече…а той.И защо ли?Защото бъда ли с него насила…тогава щеше да го боли още повече.Повече отколкото го боли сега.
-Да…ясно…-отмести погледа си от мен спирайки се на звездите.Каза ми ,че ме обича…а аз…аз какво направих?Стоях като първата глупачка без да обелвам и думичка.Без да мога да му кажа същото.Че го обичам.Но Господи как да го направя?Та аз не изпитвам същото!Чувствам се ужасно.Не мога да повярвам,че съм толкова ужасен човек.Мога да предположа как се чувства в момента.Несподелена любов. Би направил всичко за мен…но аз за него…не.Би обърнал целият свят за мен…но аз за него не. Обича ме…но аз него…не.Мразя любовта!!!Тя не е това,за което я мислим.Любовта не винаги ни прави щастливи…ами все по-нещастни.Тя ни кара да изпитваме не само обич,но и омраза и болка.Омраза по-силна от обичта и болка по-болезнена от смъртта.Любовта е болест.Болезнена болест…неизлечима болест…Запечатана в сърцето.Стои там самотна заразяваща и душата.Душата,която уж трябва да ни крепи…но заразена и тя ще наранява без да се спре пред нищо.И всичко това само заради любовта!!!
-Съжалявам, Джъстин…но просто немога.Не мога да те… обичам!Немога да бъда момичето, което да обичаш.В което да си влюбен.Не и аз…няма смисъл да се заблуждаваме…немога да бъда с теб…-едва изхвърлих* тези думи от съзнанието си.Вече неможех да сдържам сълзите си…те просто падаха.Сякаш пречистваха душата ми.Но не…този път това не ми помагаше,а напротив…изкарваше цялата ми омраза от мен…върху него.И все пак болеше…
-Но…Клеар…как ще живея от сега нататък…без мисълта за следващият ден,в който ще те видя…Какво ще правя от сега…като знам,че ще си с някой друг…а не със мен.Сигурен съм,че няма да намериш друг като мен.Който да те обича толкова много!!!Клеар нямаш представа как се чувствам в момента…ОБИЧАМ ТЕ КЛЕАР!!!!-все още ронеше сълзи…опитваше се да не си личи…но аз ги виждах...сълзите,които се стичаха заради мен.Отново аз причинявах болка…болка на човек,който ме обича.
-Не…много добре знам какво ти е!!!!Знам…знам какво е да те наранят по този начин...да обичаш някой така,а той да те разкара все едно си някакъв парцал.Да не вижда наистина какъв човек се крие,зад тази „сърцеразбивачка“ и „пропаднала“ заради „приятелите“ си лигла.Много добре знам какво е да си играят с теб все едно си някаква вещ и да не им пука,че и ти имаш сърце…и че можеш да обичаш,въпреки всичките тези неща дето говорят за теб.Да ,знам!!!Преживяла съм всичко това!!И знам какво е да те наранят и захвърлят.И след случилото се да мислиш само,че животът ти не струва и че целият свят е срещу теб.Да ,минала съм през всичко това…и не аз…а ти незнаеш какво е!!!Но въпреки това продължих напред…и за секунда не се обърнах назад!!!Което трябва да направиш и ти!!! –крещях в лицето му изпълнена с болка ,обсипана със сълзи.В този миг и двамата плачехме.За първи път едно момче го правеше заради мен.За мен…гаднярката разбила сърцето му.Отново излизах като най-ужасното създание на света.Създанието,което неспираше да сее мъка и болка на другите и то само с две думи…И всичко това само заради любовта!!!
След тези ми думи Джъстин се изправи…Сега не бе заел стойката на секссимвол…бе като болен.Болен от любов.Несподелена любов.Сякаш се намираше в ада.Ада, в който имаше само болка и разруха…където на никой не му пука за него и всеки е сам.Мястото,в което болката царува!!
-Сбогом,Клеар!! –каза го така сякаш напускаше този свят.Сякаш това бе последният път,в който го виждах.Това леко ме уплаши…но не мисля,че щеше да направи някоя глупост…все пак е на двайсет и една…-утре сигурно заминавам..-довърши, хващайки ръката ми.Помогна ми да стана и ме хвана през кръста.
-Е ,това леко ме поуспокои.-казах му ,след което той ме изгледа странно.-аа..не не имах предвид…защото след като се сбогува с мен…реших,че…-довърших леко обезпокоена.
-А,не…никога не съм вярвал,че това е решение на …проблема…-отвърна ми с лека фалшива усмивка и отново ме погледна право в очите.-Искам само да знаеш…че те обичам и това няма да се промени!!-довърши,махайки ръцете си от кръста ми.Лунната светлина ни огряваше,сякаш се опитваше да ни помогне.Сякаш се опитваше да проникне в душите ни и да ни успокои.Да ни каже,че животът продължава и че ние ще бъдем много добри приятели.Помагаше ни да спрем сълзите си и да погледнем от друга страна на всичко това.Че дори болката понякога може да се превърне в щастлив край с ново начало.-Предполагам,че ще си останем приятели…
-Разбира се, Джъстин!За мен ти си най-добрият.Обичам те точно като такъв…и това няма да се промени,предполагам.-съгласих се и хванах студените му ръце.Сега усещах бързият му пулс.Бе толкова бърз,сякаш кипеше за ново начало.Начало,в което всичко ще бъде различно и ние ще сме приятели завинаги.-Аа…аз предлагам да тръгваме,че вече захладнява…-предложих аз.
-Хайде…ще те изпратя.-каза ми тръгвайки да ме прегръща…но нещо…нещо в него не му позволи да го стори…а това нещо беше…Деймън стоящ пред нас.
-Деймън?-ахнах учудено.Какво правеше той тук?Нали не ни е подслушвал?Какво го бе довело при нас?
-Аа…Клеар…нашите ни чакат.-отвърна несваляйки очи от Джъстин.Почувствах се странно неловко,за което се учудих…почти…и тръгнах към него.Тогава забелязах,че Джъстин остана без да продължи с нас.
-Какво има ,няма ли да идваш?-попитах го поглеждайки го в очите,които едва виждах в тъмнината.Наистина тази нощ бе много мрачна.
-Аа…не, мисля да се прибера в новата ми къща.А тя е зад онези скали.-съобщи докато слизаше от камъните.-Чао.-каза и тръгна ,ходейки самотно по пясъка.Аз също му отвърнах и с Деймън продължихме бавно по плажната ивица.Сега се чувствах малко по-спокойна в неговата компания.Искаше ми се да му разкажа всичко.Всичко ,което ми тежеше на душата.Имах чувството,че кажа ли му,някак ще ми олекне…и няма да ме боли толкова.Ох, отново ми ставаше гадно за случилото се.Да,с Джъстин се разбрахме…приятели…но някак…сега това ме притесняваше.Какво ли щеше да стане щом се видим?Сигурна съм,че и на мен,и на него ще тежи.Отново ще изпитваме болка…особено той.Какви приятели ще сме тогава ,ако винаги щом се видим изпитваме мъка?Тогава за какво приятелство говорим?Това няма да е такова ако е така.А ние ще сме просто неизлечими рани един за друг.И всичко ще става все по-зле ,когато се виждаме.
С Деймън вече стигнахме до паркинга без да си обелим и дума по пътя.Отново той пое мястото ми на волана и потеглихме с пълна газ.Докато караше към нас го попитах само къде беше, когато свърши състезанието.Той каза,че имал неотложен ангажимент и нищо повече.Мълчахме през целият път.
Щом пристигнахме в къщата нямаше никой…или поне на долният етаж.За това се качих направо в стаята си последвана от Деймън.Когато отворих вратата наистина неможех да повярвам на очите си.Случваше ми се за първи път.За първи път някой правеше такова нещо за мен.Цяла стая обсипана със свещи и една черна роза с червен плик в средата на леглото.Обърнах се ,но Деймън не бе зад мен.Взех розата вмирисвайки неустоимия й аромат.После отворих плика и зачетох листа в него:

Ще дойдеш ли?Ще застанеш ли близо до мен?
Дай ми твоята гладка ръка…помилвай моята нежно.
Попитай защо съм замислен и тих,и студен както винаги.
И аз ще ти кажа тогава,че съм самотен наистина…
Че много обичам очите ти,и твоите думи,и теб,
Че когато те няма денят ми е толкова мрачен.
Бил съм нервен пред теб понякога,но всичко си има причина.
Аз бях сам и не казвах….исках те и пак замълчавах.
Не разбирах,че чакам да ме търсиш и ти,да ме викаш,
И това ,че бих станал спокоен,ако бъдеш с мен завинаги.
Нека да бъдем добри…да забравим дъжда в душите ни…да забравим и лошите дни…
Сега ела и застани до мен.Обичай ме и аз ще те обичам.
Не ме търси далече ,аз съм тук,
Сред залеза,на тази малка лодка от надежди.
Аз те чакам тук потънал в мисли и мечти…
и няма да се уморя…Ще те чакам вечно!
След толкова изпитания,мъки и болки не е ли време да погледнем съдбата си…
Главата ме боли от мечти,устата ми от спомени горчи…
Не е ли време… Да погледнем съдбата си за миг.

Това бе най-най-най- красивото нещо ,което съм чела и получавала някога.За първи път някой прави нещо толкова истинско и красиво за мен.За първи път някой излива най-красивите чувства в такова нещо.Тези думи ме накараха да заплача.Да заплача от радост и…любов.Краката ми омекнаха докато го четях.Цялата изтръпвах докато минавах на следващият ред.По-красиво послание през целият си жалък живот не бях получавала.Жалък…но до сега!!!
В този миг някой ме прегърна.Това бе позната прегръдка.От онези топлите,истинските,чистите .Да,това беше той…Деймън.Толкова нежен,мил,красив.Правеше ме толкова щастлива и добра.Само с поглед ме караше да изливам цялата си душа пред него.Чувствах се страхотно само от присъствието му.Караше ме да се чувствам добре.
-Хареса ли ти?-попита ме тихо,извъртайки нежно лицето ми към него.
-Повече от всичко.Прекрасно е Деймън!Ти си тол…-прекъсна ме слагайки пръст на устните ми.Отново не искаше да развалям обстановката.Този човек наистина знаеше как да ме предразположи.
-За какво мислиш?-попитах го след като вече неможех да издържам на още тишина.Чудех се дали ни беше чул или просто бе дошъл точно когато го видяхме на плажа.
-За теб…за всичко свързващо теб…и мен.За това какво ще стане по-нататък…и за това какво чувстваш в момента.
В този миг започна нежно да ме целува.Леко прехапваше устните ми сякаш бях сладолед.Целуваше ме бавно,но страстно.Толкова страстно и чувствено…Започна да ме притиска към себе си сливайки телата ни.Галеше ме нежно по цялото ми тяло,искаше да изживея запомнящ се миг.С целувките си започна да обхожда шията ми.Ходеше по нея с устни сякаш беше огън.Но не парещ огън,а огън изгарящ от страст.Леко ме придвижваше до леглото,докато не легнахме на него.Сега целувките му бяха на корема ми.Толкова нежни и огнени,сякаш палеха сърцето ми.Студеното ми сърце гореше.Гореше от любов.
Толкова нежност,красота,любов.Бях обсипана с тези чувства.Умът ми го нямаше.Сега само сърцето ме водеше.То ме напътстваше.Казваше ми как да постъпя.И аз го следвах.Знаех,че то никога не лъже и трябваше да му вярвам.Сега никакви мисли не минаваха през ума ми.Единственото нещо,за което можех да мисля бе случващото се в момента.За нас двамата.Не за вчера това е минало или за утре,твърде далеч.А за сега.Аз и той.Любов и страст.Две в едно.Това сме ние.Един свят…едно начало.Любовно дуо.
Тишината ми говореше.Казваше ми,че няма друг…че това е той.Единственият.Момчето за мен.„Обичай го…обичай го… обичай го“ това бе всичко.Любовта контролираше нещата.
Нежно вдигаше блузата ми.Внимателно сваляше полата ми.Да,правеше го.И аз не възразявах…бях съгласна на всичко това.Но нима имах силата да го спра!Не!Сега бях в ръцете му.Сега и завинаги!!!
-Клеар Хейтън!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!-извика майка ми от вратата.По дяволите!!!!Защо все на мен!!!!!!!!

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА



Емили


Когато се качихме в асансьора Сам натисна копчето за 18 етаж,докато аз се облягах на стената.Той се обърна към мен,след което сложи ръцете си от двете ми страни и ме погледна.
-Сигурна ли си,че си добре?-попита ме той загрижено.
-Да,благодарение на теб-отвърнах му аз,гледайки в красивите му сини очи.
-Хъм...взе да ти става навик.Напоследък все се налага да те спасявам.Това не ми е в природата-каза той и леко ми се усмихна.Той беше застанал прекалено близо до мен и въпреки всичко изпитвах непреудолимо желание отново да го целуна.Сам леко прокара едната си ръка по бузата ми след което тихичко въздъхна.Асансьора спря толкова рязко,че ме накара да подскоча,а Сам леко да ми се изсмее.
-Къде ме водиш?-полюбопитствах аз.Дали не ме водеше в неговия апартамент?Щеше да ми е интересно да видя къде живее.Като се замисля не знаех почти нищо за него.Може би в апартамента му щях да открия нещо от миналото му,да го опозная по -добре.
-Ммм..в апартамента ми.Тази вечер ще ми бъдеш заложница.-каза Сам усмихвайки се палаво отключвайки вратата.-Ти отключи добрата ми страна,но сега е време да видиш и другата.Предупредих те,че не съм толкова добро момче-каза той спокойно и тръгна към малката кухня,която беше отделена от хола само с един барплот.Това малко ме изненада.Сякаш искаше да ме сплаши.Ледени тръпки преминаха по тялото ми.Боже ако и той беше някой психопат!?Мен само на такиви ми вървеше!Но той..той беше различен.Винаги беше на точното място,когато имах нужда.Всъщност...това не беше ли странно!?Ами...оо,стига Емили!Сам не е такъв.Той имаше възможност да спи с мен,когато бях надрусана,но не го направи.Помагаше ми...изслушваше ме и бях… привлечена от него.Той беше точно момчето,за което мечтаех.Имаше нещо мистериозно в него,което ме привличаше още повече,но същевременно беше много нежен и добър с мен.
Трябваше да си избия всички налудничеви мисли и затова започнах да оглеждам стаята.Обзавеждането беше точно по вкуса ми-семпло,но все пак с разчупени елементи,преобладаваха черно и бяло,небрежно подредено,но най-голямо впечатление ми направи изгледът,който се откриваше.Едната стена беше почти само от прозорци и се виждаше чудната гледка на нощен Бевърли Хилс.Всички светлини на големия град,луната и брега.Невероятно!
-Нещо за пиене?-попита Сам,показвайки ми една чаша.
-Може.-отвърнах му аз и тръгнах към вратата за терасата.Бях като омагьосана от гледката.Излязох навън и вятърът ме накара да потръпна,но след това беше добре.Не можех да повярвам,че живея тук от шестнайсет години,а за първи път виждам града по този опияняващ и красив начин.Светлините блестяха в толкова различни цветове,по толкова различни начини.Сякаш светеха само за нас.За мен и Сам,които …………….
Може би от факта,че днес не бях яла нищо или от внезапно спадащият адреналин започна да ми се вие свят.Седнах на нещо като шезлонг покрит с голяма мека възглавница и се загледах в небето.Изведнъж вратата се отвори и Сам излезе,носейки шампанско в специална кофичка с лед и две чаши.Остави ги на малката масичка до шезлонга и за моя изненада седна зад мен.С едната си ръка леко започна да гали моята и сякаш електрически ток минаваше по тялото ми.Всяка частица от мен искаше да се обърна,да го избутам назад,да го целувам навсякъде и да правим много,много лоши и неприлични неща.Емили,дишай!Това не беше редно...аз не бях такова момиче.Как можеше само с едно докосване да ме променя така,да ме кара да искам и чувствам неща, който до този момент са ми били непознати.Едвам да успявах да се контролирам.Тялото ми го искаше...искаше го толкова много,по един непознат и неприличен начин.Изведнъж дъха му погали голият ми врат.Това ме накара да настръна още повече.
-Заповядай-прошепна той тихичко,подавайки ми чаша шампанско.Той звучеше някак толкова самодаоволно.Сякаш по някакъв начин знаеше как ми действа,колко много ме привличаше и беше доволен от това.
-Благодаря-едва успях да отвърна и бързо изпих няколко глъдки шампанско.Отначало сякаш леко изгори гърлото ми,но после стана приятно.Жадно погълнах и останалата част от пенливата течност.Сам взе чашата ми,докосвайки леко ръката ми и ми сипа още.Взех чашата,но този път започнах да пия бавно, изведнъж едно купче лед мина на тънка линия през гърба ми,карайки ме леко да превия гърба си и да се отдръпна.Но Сам не ми позволи.Сложи дясната си страна на корема ми и ме придърпа обратно до себе си.Сърцето ми биеше толкова силно,че можех да усетия как се опитваше да пробие кожата ми и да изскочи...да изскочи право в ръцете на Сам.Не можех да си поема въздух.Имах чувството,че ще се задуша.На мястото,където беше минало купчето сега Сам прокара езика си,карайки ме да изстена.Имах чувстово,че целувките на Сам бяха огнени,накараха цялото ми тяло да гори и да се предаде безпомощтно в ръцето му.Дясната ръка на Сам започна леко да се подпъхва под потника ми и да изследва кожата ми,докато с другата леко прокарваше купчето лед по гърба ми и ме целуваше.Прехапах долната си устна в опит да спра стенанията си,но без успех.Един неволно се изплъзна от устата ми и за първи път не можех да позная гласа си.Сякаш наистина не бях аз.Не се познавах такава.Той освободи леко хватката си и аз се възползвах,обръщайки се към него и заваляйки го да легне.Той ме погледна.За първи път очите му блестяха по този начин толкова силно и в тях се четеше жажда…жажда за секс.Придърпа ме силно към себе си и най-сетне се целунахме.Устните ни се сляха толкова жадно...сякаш и двамата сме копняли за това от много време.Всъщност при мен наисина беше така.
Когато вече не можехме да си поемем дъх той леко започна да повдига потника ми и да целува вратът ми,докато нещо не започна да вибрира откъм панталона му.И двамата се погледнахме учудено.
-По дяволите....по дяволите.-изруга той и извади звънящия телефон от дънките си.Станах от него зачервена,засрамена и започнах леко да оправям дрехите си.
-Какво?-Сам викаше в слушалката ,докато аз мислех какво щяхме да направим току що.За малко да правя секс със Сам...на терасата,където някой можеше да ни види.Какво ми ставаше?Трябваше...да се махна от тук,инече щях да направя някоя глупост.Бързо влязох в хола и се запътих към врата,но Сам ме настигна,обърна ме към себе си и отново ми даде една спираща дъха целувка.Тялото ми отказа да ме слуша.Умът ми казваше бягай,а тялото-остани.
-Остани.Обещавам да се държа прилично-прошепна той нежно.
-Ами...добре.-отвърнах му аз,а Сам ме дари с една 24-каратова усмивка.
-Ще си лягаме ли?-попита ме той невинно,а аз го погледах стрясното.
-Ам..аз ще спя на дивана-отговорих набързо.Не исках да си мисля какво може да стане...между нас...ако сме толкова близо...на легло.Разни...еротични фантазии започнаха да препускат в съзнанието ми.
-А ,не хайде-каза Сам и изненадващо ме вдигна във въздуха.
-Сам,стига!-скарах му се аз,но той не ме послуша.Леко подритна една врата и се озовахме в стая с едно доста голямо леглото.Той леко ме постави на него,същевременно лягайки върху мен.Отново беше над мен...на милиметри от усните ми.Целуна нежно нослето ми и после легна на легото по гръб.
-Обещах да се държа прилично,така че...лека нощ-каза той и погледна право в очите ми по онзи начин-сякаш през тях можеше да прочете мислите ми.
-Лека-отвърнах му и за изненада и на двама ни се гушнах в него.Той не каза нищо,а просто започна нежно да гали гърба ми с леки кръгообразни движения.Беше толкова успокояващо и приятно.


***
На сутринта се събудих от леко докосване по ръката ми.Обърнах се сънено и погледнах Сам.Той беше толкова божествен...сякаш беше моя паднал ангел.Беше облечен само по долнище на анцуг и веднага изпитах копнеж*/желание да го докосна.
-Добро утро,красавице!-каза ми той лягайки до мен и започна да си играе с косата ми.-Как спа?Аз не успях..да знеш само как хъркаш!-говореше ми той.
-Оу..-отвърнах смутенно и детински се скрих под завивката.
-Шегувам се...шегувам се-каза ми той бързо ,махайки завивката от лицето ми и обръщайки ме към себе си.-Ти си най-прекрасното същество,което съм държал в обятята си -каза ми той нежно.Това беше толкова мило.Не съм очаквала някога да чуя нещо подобно от неговата уста ,но ето-случи се!!!Имах чувството,че в стомаха ми летяха хиляди пеперуди.Миналата вечер беше най-страхотната в живота ми.Усещах,че поне веднъж в ужасния ми живот щастието беше с мен.Но щеше ли да е с мен за дълго?Исках да продължи вечно...да сме само аз и той,но трябваше да се прибера днес..по някое време, иначе родителите ми щаха да ме пуснат за национално издирване,което нямаше да е добре.-Приготвил съм закуска-вмъкна Сам и стана от леглото.-Ако искаш може да си вземеш душ и да облечеш някоя моя дреха.
-Може би след закуската.Умирам от глад-отвърнах му аз ,усмихвайки се, докато бавно ставах от леглото.Той дойде до мен и изненадващо ме целуна.Беше толкова нежен и внимателен,докато аз жадно впивах устните си в неговите и заравях пръстите си в косата му.Всичко беше перефектно,което бе странно за мен.След миналата вечер се чувствах още по-сигурна и убедена в чувствата си към Сам.Харесвах го...много и мисля,че и той изпитваше същотото към мен,просто и двамата го показвахме по различен начин.
Подпряхме се на най-близкото нещо,за да не загубим равновесие-оказа се бюрото му.Сложих едната си ръка на него,но тя попадна на нещо неудобно.Някакъв предмет.Отдръпнах се от Сам и погледнах надолу.Под ръката ми имаше обърната с лицето надолу рамка за снимка.Аз любопитно я повдигнах и очите ми се спряха на едно много сладко момиче.Тя имаше блестяща черна коса,сини очи и много сладки обемни розови устни.Беше се качила на гърба на Сам и го целуваше по бузата.Изглеждаха толкова щастливи.Вдигнах погледа си към него.
-Кое е това момиче?-гласът ми звучеше много спокойно за моя изненада.Е...щастието не траеше дълго нали?Не беше ли винаги така?Нищо не е перфектно за дълго,а при мен траеше дори още по-малко.Сам се отдръпна от мен и седна на леглото скривайки с ръце лицето си.Това ме уплаши.Сякаш се страхуваше...да ми каже.Толкова ли зле беше?
-Това..това е сестра ми-отвърна ми той,а на мен ми олекна,но...защо го каза така?Имаше нещо...звучеше толкова тъжно.Той ме погледна и в очите му се четеше много мъка.Отидох до него и го докоснах по ръката,но той се отдръпна от мен.Явно не искаше да го съжалявам,въпреки че дори не знаех защо го правя.Просто начина,по който изглеждаше и говореше ме притесни.Никога не го бях виждала такъв.
-Сега май трябва да ти разкажа цялата гадна истина за мен?-каза той опитвайки се да звучи забавен,но не се получаваше.Гласът и тялото му бяха напрегнати.
-Не е нужно да го правиш ако не искаш-прошепнах му аз ,въпреки че вътрешно исках да разбера защо стана такъв,какво криеше.
-Трябва...наистина те харесвам и не искам да има тайни помежду ни-той също говореше тихо и ме гледаше с тъжните си сини очи.За първи път исках да отместя очи от тях.Не исках да ги гледам толкова тъжни,защото и моите се пълнеха със сълзи.-Преди две години мислех само за секс,наркотици и мотори.Това беше всичко,което ме интересуваше.-той спря за малко и си пое дълбоко въздух-Не осъзнавах колко жалък живот имах,докато сестра ми не се самоуби.-разказваше ми той докато аз едва си поемах въздух-Някакъв тип я заряза и тя си преряза вените пред очите ми.
-Аз...толкова...съжалявам-едва прошепнах аз.О,Боже!Ако Сам и Тара бяха брат и сестра!?Не...не това щеше да е ужасно,но ако е така аз щях да съм отговорна за смърта на сестрата на Сам...той никога нямаше да ми го прости.
-След това през цялото време бях пиян,опитвах се да забравя,но никога не се получи.Опитах всички наркотици и алкохол на света,но нищо не решаваше проблема за дълго.Родителите ми се страхуваха,че може да се нараня и ме пратиха в изправителен дом за година и половина.Аз всъщност другия месец ставам на деветнайсет.-разказваше ми той тихо,но думите му започнаха да се губят в главата ми.Тара не ми ли каза,че брат й е изчезнал.Ако наистина беше той.Какво щях да правя.Той щеше да ме намрази точна както Тара.Сълзите започнаха да падат по бузите ми,а аз побягнах към вратата.Исках да се разкарам от тук.

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Клеар

О, не….защо …защо…защо!!!Не трябваше това да се случва!Не трябваше да ни вижда.Всичко се обърка.И то само за една вечер.Видя ни!!!Видя как с Деймън бяхме готови да се отдадем един на друг.Да се слеем и да забравим за останалият свят.Да бъдем неразделни.
И всичко това бе пред очите на майка ми.Жената родила и отгледала ме.Тази ,която ме обичаше с цялата си душа.Точно тя!Но какво толкова?Може би просто не го бе очаквала.Но…не!Не беше само това.Тя ни смяташе за истински брат и сестра и това,което направихме за нея бе непростимо.Истински грях!
Цяла нощ не мигнах.Въртях се в леглото обзета от мисли за случилото се.Хванаха ни…какво по-лошо можеше да се случи?Какво по-лошо ли?Ами…по –лошото е това,че майка ми…реши,че ще е по-добре ако…двете си заминем…Да се върнем към старият си гаден живот в Европа.Отново!!
Седях пред прозореца загледана в небето.Като една ранена душа.Сега животът ми се срина…Всичко се обърка.
Наблюдавах чистото небе.Чисто…но докога?Аз също бях така.Животът ми тук започна на чисто.Забавления,приятелст ва,любов.Бях толкова щастлива и радостна.Имах всичко.Нищо не ми липсваше,което може би бе проблем.И то ,защото богат ли си имаш материалното,но ти липсва духовното.А ако си беден,може и да се лишаваш от толкова много неща,но пък животът ти е прекрасен и то заради щастливата ти душа.Не мислиш ли за богатство всичко друго е наред.Здраве,късмет,щастие.
Да…наистина животът ми бе чист и „вълшебен“…но до сега.Сега всичко се промени.Сякаш тъмнина и празнота властваха над живота ми.Точно ,както и небето.Чисто и неопетнено…докато не се промени времето.Тогава настъпва мрак и нищета.
Вече беше време да си стягам багажа.Нямах сили…нямах сили да се изправя.Неисках да заминавам.Неисках да напускам този живот.Не исках да напускам…Деймън,Емили,Дон� �лд.Макар и да нямах много приятели ,тук много ми харесваше.
Тъкмо се запътих към гардеробът,когато вратата се отвори.Бях сигурна,че е майка ми,която отново ще дойде да ми вика.Е,сгреших за това…не беше тя.Пред мен мрачен стоеше Деймън.Толкова тъга и нещастие виждах в него сякаш животът му бе разбит.
-Клеар…не заминавай…какво ще правя от сега …без теб…без твойта топлина…обич…нежност.Ти си първата ,в която се влюбих по този начин.Ти си първата,която видя в мен истинският,чувственият,мил ият.Толкова любов не бях изпитвал през живота си.За първи път се доверявах толкова много на момиче.Ти бе първата ,която ме накара да повярвам отново в любовта.Върна ми силите и борбата за живот.Само ти…Клеар.Когато те видях за първи път знаех,че животът ми щеше да се промени.Така и стана.Ти бе тази помогнала ми да забравя проблемите си.Момичето донесло светлина в дните ми.Човекът помогнал ми да заобичам.От груб егоист ме превърна в нежен…внимателен…мил.Точ� �о ти.Момичето,което обичам.Клеар ОБИЧАМ ТЕ!!!!!!!...-говореше ми толкова нежно,че ме накара да се разтопя до забрава.Толкова нежности и мили думи излизаха от устата му…толкова сладко ме пленяваше,че сякаш ме пренасяше в съвсем различен и безгрижен свят.Точно за това го…харесвах.Винаги успяваше да ме накара да се чувствам добре.Този човек бе най-добрият…най-нежният…най-милият.
-Деймън…моля те недей…-неможех да спра сълзите си.С тези си думи нямаше как да не ме разплаче.Толкова бе романтичен…и тъкмо ,когато го опознах по-добре…и разбрах какъв хубав и добър човек е…аз …заминавах.-Немога да издържам повече.Разбери,че няма как да накарам майка ми да останем.Молих я…толкова много я молих,но тя не ме послуша.Всичко е към края си Деймън.Нашата…връзка,прия� �елство,любов.Всичко това свършва.Немога да повярвам,че си отивам.Че оставям всичко това да изчезне.Но няма какво повече да направя…-в този момент се бях предала.Ами какво можех да направя?Нямаше смисъл повече да опитвам да накарам майка си да останем.Нямаше да ме послуша!Просто…всичко свършваше.
-Напротив!Има…стига да го искаш.Клеар…как да те пусна…немога…немога да пусна единственото нещо което ме прави щастлив…единственото нещо ,което обичам.Ти си точно тази.Обичам те…обичам те….обичам те…не мога да спра да го повтарям.Неискам да те изгубя.Искам да сме заедно…и това никога да не свършва.-още една плачеща душа.Отново наранявах някой.Какво ми ставаше?Не можех да се спра.Толкова добре умеех да разочаровам хората,че ми писна от всичко това.Писна ми другите да страдат заради мен.
Да…Деймън плачеше.Ронеше горчиви сълзи.Изливаше всичките си чувства…цялата си болка…истинската любов.Виждах всичко това в очите му.Толкова тъжни и нещастни.Не ги бях виждала такива до сега.Наистина неможех да го позная.Тепърва започвах да го правя…и се случи най-неочакваното-моето глупаво и спонтанно заминаване!!
-Аз също!Повярвай ми!Толкова много те…харесвам….не искам да се разделяме…-незнаех какво повече да кажа.Вече нямах сили да говоря.Сякаш в гърлото имах огромен камък,пречещ ми да го кажа.Да му кажа,че го…обичам.Защо неможех…защо неможех да го направя?Просто…ме беше страх.Страхувах се единствено от това,че после ще ме нарани…макар,че едва ли ще ме боли повече от сега…от тази ужасна раздяла,която ни предстои.Раздялата на две влюбени деца.Обичащи се с цялото си сърце.
Толкова млади…а вече сякаш усещахме,че краят наближава.Че идва това от което най-много се страхувахме.Сякаш сърцата ни умираха.Умираха от болката.Болката,която ни причиняваше раздялата.Раздялата на две родени един за друг човешки същества.Сякаш в този миг сърцата ни се разпадаха.
Стояхме близо един до друг.Бяхме готови да се прегърнем и да повярваме,че нищо не се е случило.Искаше ни се да се слеем както миналата вечер и с целувки да заличим болката.Толкова много копнеехме за това…аз и той.До вчера две свързани с любовни окови влюбени.До вчера…преди да ни хванат.Преди да разберат за нашите отношения.Сега бяхме просто деца с разбити сърца.Тази мисъл не напускаше съзнанието ми и за секунда.Виждах в очите му,че тази фантазия бе завладяла и Деймън.Мечтаехме всичко да бе по друг начин.Но това нямаше как да стане.Живеехме в реалният свят…в който мечтите не винаги се сбъдват.Поне не и нашите…на мен и на Деймън.Влюбени до забрава!
-Клеар,до двайсет минути да си събрала багажа си!-извика майка ми отдолу.Нямаше търпение да напуснем този дом…град…държава.Да се впуснем в пътешествието към нещастният…трудният…и ужасен пълен с болка живот.
След думите й продължих да стягам багажа си.Знаех,че нямаше да мога да взема всичко…но въпреки това набутвах в саковете си най-необходимото.Мечтаех за моментът ,в който ще се върнем.Надявах се,че Доналд и Деймън нямаше да оставят нещата така и ще направят всичко възможно,за да си ни върнат.Искаше ми се майка ми да прояви разбиране и да прекрати заминаването ни.Толкова много копнеех за това…но не!Познавам я!Все пак по това си приличаме най-много.Науми ли си нещо…ще го направи на всяка цена!!
Със сълзи на очите набутвах по най-бързият начин дрехите си в саковете.Чувствах се много зле,че напускам живота на Деймън,затова неспирах да си повтарям,че напусна ли тази къща ще се почувствам по-добре..
***
След половин часово стягане на багажа,излязох навън при майка ми.Беше застанала до едно такси плачеща.Стоеше срещу Доналд и ронеше горчиви сълзи.Той не спираше да я моли ,да не заминаваме,но тя просто стоеше и плачеше.Плачеше затова,че се наложи да заминем…за това,че обичаше Доналд,но сега ще трябва да го забрави.Че така нараняваше много хора,както и себе си.Погубваше живота на тези,които я обичаха…правеше ги нещастни.
Стоях ,гледайки я без да помръдвам…без да осъзнавам какво преживява тя.Първият й брак беше черен.Тя обичаше баща ми с цялото си сърце,но той направи така,че тя да го намрази.След него бе по-нещастна от всякога.Сама.Година по-късно пък се омъжи за него…мъжът,който я правеше щастлива,както никога до сега;който я обичаше с цялата си душа;който я караше да се чувства по-желана от всякога.Точно той…Доналд-мъжът мечта за майка ми.
Не спирах да мисля за миналите и щастливи дни,които свършваха в този миг.С които живеехме.А сега какво?Сега животът ми ще се превърне в ад.Ад ,в който всичко ще е безсмислено…тъжно…безмил остно.Където щастието се превръща в нещастие,радостта в тъга;усмивките в сълзи.Болката ще царува над дните ми и безмилостно ще премазва душата ми.
-Клеар…-прошепна нежно името ми Деймън,докосвайки леко рамото ми.-Искам да ти дам това.И се надявам,никога да не ме забравиш.Обичам те Клеар Хейтън.Запомни само едно…няма да оставя нещата така…ще си те върна!-заключи целувайки ме нежно по бузата.След което влезе вътре затръшвайки вратата след себе си.В този миг сякаш вратичката към сърцето му се заключи.Сякаш това бе краят на нашата любов.
Той каза,че „ще си ме върне“…толкова много копнеех за това.Надявам се,че наистина ще стане…и дори и след години двамата отново ще сме заедно.
-Клеар…тръгваме…-извика майка ми през сълзи.Сбогуваше се с Доналд.Разделяше се с любимият си човек.Първият,който наистина я е правил щастлива и обичана.Човекът милвал я,галел я,изслушвал я…обичал я.Който тя обича с цялото си сърце…и който няма да забрави докато не умре.Истинската,чистата,ве� �ната любов.Това е той за нея.Това е Деймън за мен.
След думите й отидох до Доналд и го прегърнах.Може и да не ми беше баща…но аз го чувствах точно като такъв.Той бе единственият,който правеше майка ми щастлива и влюбена.
-Чао, Доналд…надявам се ,че ще се видим отново…-казах тихо качвайки се в колата.Докато таксито напускаше къщата сълзите ми падаха като водопад.Колкото повече се отдалечавахме,сълзите ми ставаха все по-горчиви,а с всяка измината минута,все по-големи.
Толкова нещастие за един ден.Болката от това заминаване се превръщаше в рана.Рана…трудно излечима рана.С всяка секунда ставаше все по-голяма.И само един човек можеше да я излекува…а той остана в миналото.Там…в миналите дни-хубави,щастливи,мечтани.То� � оставаше,а аз заминавах.Изчезвах от неговият свят…връщах се в стария.

***

Вече бяхме в самолета.Отдалечавахме се все повече от хубавото минало.Минало,което никога няма да забравим.И двете неспирахме да плачем.Чувствахме се по-зле от всякога.Мразех си живота.Толкова променлив…от нещастен се превърна в прекрасен…а сега отново животът ми се превърна в ад.
Защо отново това се случваше на мен?С какво съм го заслужила?Толкова ли съм зла?
Тръгвах си…тръгвах си от този свят.Този богат,мечтан и красив свят.Свят,който исках да живея…а сега…сега просто неискам дори това.Не…неискам да живея.Неискам да бъда далеч от момчето правейки ме щастлива….което умееше да ме успокоява…изслушва…обича .Истинската любов.Забранената любов.Деймън.Той живееше точно в този свят.Свят,в който мислех,че има място и за мен.Но съм се лъгала. Аз съм момиче,което не е за неговият свят.Аз не съм това,което ще го прави щастлив.Напротив!Аз съм момичето ,за което спомнили си ще тъжи.Само аз!Тази ,която най-умее да разочарова и да причинява болка.Аз-Клеар Хейтън!!!Да..това беше реалността!Не мечтата ми…не това,което исках да е…А гадната реалност!Заминавах!С майка ми заминавахме от този живот…град…мечта.Мечтата ми отиваше по дяволите.И всичко това заради една „забранена любов“.Но какво искаше майка ми?Та ние не сме кръвни брат и сестра.Натяквах й го през цялото време ,но не.Тя не разбираше.Не разбираше колко много ме боли.Каква болка е да те разделят с най-хубавото…най-любимото…най-мечтаното.Тя не разбираше.Погубваше една силна любов.Губеше една обичана дъщеря.Проваляше живота на много хора.Да ,майка ми.Никога не бях го очаквала от нея.От собствената ми майка.Та тя не само разрушаваше моят живот…а и нейният…този на Доналд и Деймън.Защо го правеше?Толкова ли е егоистична?!?Сякаш уби добрата в мен.Добрата обичала я с цялата си душа…добрата –мила и внимателна.Сега просто в мен оставаше …болката…омразата…ранат� �.За цял живот!
Спомних си ,че Деймън ми подаде нещо на сбогуване.Даде ми още една черна роза с бял плик.Отново бе написал нещо за мен.Пак бе излял душата си писмено.
Отворих го и зачетох:

Обичам те!Ще ти го повтарям докато не остарея.Обичам те!!Ако те няма незнам как ще живея.Ти си единствената…неповторима� �а…истинската.Момичето на мечтите ми.Толкова много те обичам!Запомни го!И никога не го забравяй!Ти си единствена за мен…и такава ще си останеш.Не бих те заменил за нищо на света.Ще си единствена в сърцето ми докато не умра.Обичам те!!Знай го!Още в първият момент видях в теб…видях онова момиче.Онова,което винаги съм търсил.Онова,за което съм мечтал.В теб открих доброта…нежност…любов.Ра� �брах,че ако бъда с теб ще те обичам вечно.
Никога не съм вярвал в любовта.Никога ,но до сега!Ти възвърна вярата във мен.Помогна ми да я открия.Разтопи сърцето ми в мига ,в който ме погледна…обикнах те в мига,в който ме докосна.Ти…единствената.Н� �кога няма да срещна по-добра.По – добра от теб.По-красива…нежна…мила.Това е невъзможно.Няма друга като теб…ти си моята любима.Не искам никога да заминаваш.Да изчезнеш и да ме погубиш.Моля те не го прави…остани при мен …остани!
Обичкам те мила моя!Разбери!Ще направя всичко за теб!Кажи ми …само кажи и ще ти сваля всичките звезди.Ще те обичам до забрава и никога няма да те наранявам!Само за теб…и за никоя друга.Обичам те…обичам те… обичам те …това не ще се промени дори и да забравим някога какви сме били.
Надявам се,че щом отново се срещнем нищо няма да се е променило.Ти ще ме обичаш…и аз ще те обичам.Всяка вечер ще заспиваме двама под звездното небе.Ще те милвам и ще ти говоря сякаш ще е за последно.Ще ме галиш и ще ме целуваш милвайки ме нежно.Винаги ще играеш в сладките ми сънища…нищо,че сега поемаме по различни пътища.Обичам те!И така ще си остане.Ще ти го повтарям да не го забравиш! От царството на самотата,няма по-лошо за душата…а точно това сега ще ме кара себе си да намразя.Сам ще вървя за напред,за което много съжалявам…искам пак да си до мен,за да спре сърцето ми да страда.Гласът ти подслонен е в паметта,сякаш ти единствена си в моята душа.Да, това е вярно и завинаги ще е така.Кажи ми какво желаеш…за какво мечтаеш и аз ще изпълня дори и най-непостижимите ти желания.Защото те обичам и няма как да го променя…ти единствена си в моята душа.
В света на приказките всичко е красиво и свършва със „заживели щастливо“.Дали и с нас това ще е така…или краят-пълен с тъга …Дали ще живеем с радостта или във вечна самота?Искрено се надявам,че това няма да бъде така…но животът крие своите си изненади,с което всичко трудно прави.
ОБИЧАМ ТЕ!!!


това е което е публикувано и мисля че това е краят
между другото искам да похваля pri за хубавия разказ наистина много ми харесва
БРАВО!!

[TheNewReligion]

Адски плоско ми е като сюжет, да не говорим, че няма почти никакво описание. Тъпо.

[MeLikesPie]

Според мене си е добре. Би било страхотна книга...

[pri]

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Емили


Чувството за устните му до моите беше толкова нередно.Тази целувка бе голяма грешка!Аз не го харесвах по този начин.Наистина е симпатичен и добър,но точно в момента исках да съм сама.Прекалено много неща ми дойдоха на главата тези дни!Дори още не знаех какво се бе случило със Сам след купона!Не исках Даниел да разбира погрешно нещата и заради това побързах да се отдръпна от него.
-Ъм..това за...какво беше?-попитах го смутено отдръпвайки се от него.Той ме гледаше в очите толкова тъжно и притеснено,че чак ми стана жал.Не исках да го отблъсквам по този начин,но ако не разбереше още сега,че между нас нищо няма да се получи щеше да стане по-зле.Поне засега...
-Ъ...сгреших ли...в нещо?- зачуди се Даниел и пристъпи към мен,но аз отново се отдръпнах.
-Не..не...грешката не е в теб.Аз просто...-не бях сигурна как да довърша. –В момента имам много проблеми на главата...
-Аз мога да ти помогна.Ще ги решим заедно...-прекъсна ме той и отново се опита да ме докосне,но без успех.
-Та ти ме познаваш едва от вчера!-извиках му аз.-Изобщо не знаеш какви са ми проблемите!Някакъв откачен тип ми праща странни есемеси и....Тара.
-Всъщност....те познавам от повече време отколкото си мислиш.Видях те в деня,когато се прибрах от Ню Йорк.Бях отишъл да взема сестричката си и....нещо в теб...в начина по който ходеше... се държеше...как играеш с косата си...и се изчервяваш...ме накара да се влюбя.Всеки ден те наблюдавах...намерих номера ти и...-не успя да довърши,защотото аз го прекъснах викайки.
-Значи си ме следил?Ти си пращал онези есемеси!?-това беше!Аз бях до тук!Как е посмял да ме следил!И онези съобщения...Обърнах му гръб и побързах да се разкарам от тук.Това вече ми дойде в повече!Защо целия свят беше срещу мен?
-Емили...почакай!Мога да обясня всичко!Моля те!-викаше след мен Даниел,но не ми пукаше.Трябваше да се разкарам от тук.Не исках да говоря с него.
Не знам как успях да победя чувството на страх,което ме беше превзело,но някак успях бързо да се добера до колата.Ръцете ми трепереха и като по чудо успях да вкарам ключа в съединителя точно преди Даниел да отвори вратата ми.Дадох газ и видях в огледалото за задно виждане как той седеше неподвижно на паркинга.
По пътя към вкъщи чувството на страх се превърна в гняв.
Чувствах се супер неловко в тази ситуация.Даниел ме целуна!!!Това наистина не го бях очаквала.Даниел...момчето,с което се запознах едва вчера;момчето,което ме спаси от бясната Тара;красавецът,с който би излизало всяко момиче.Да...точно това момче ме целуна,но как можа...точно той да се окаже момчето с есемесите.Онзи психар ,който си мислеше ,че с тези съобщения може да ме свали,но вместо това успя просто да ме уплаши.
Първия път,когато го видях ми направи впечатление единствено с чара си...нищо повече.Познавахме се твърде от скоро и...нямах представа какъв човек е-освен,че ме плашеше.Не можех да повярвам,че това се случваше на мен.Аз,която съм ходила едва с три момчета за всичките тези седемнадесет години,а сега за по-малко от месец в живота ми се появиха двама красавци.Наистина всичко се преобърна с главата надолу.Бях на петнайсет,когато отчаяно исках приятел.Човек,на когото ще мога да разкривам чувствата си.Такъв,който ще ме опсипва с ласки и комплименти.Човека,на когото да мога да кажа... „Обичам те”.Но уви...в този момент съжалявам,че съществуват такива мерзавци.Такива,които не знаят какво да ти кажат,когато те видят.Които не са били искрени никога през живота си и които не умеят нищо друго освен да нараняват чувствата на другите.Да...такива са всички момчета!
Но защо това се случваше на мен?!Защо трябваше да се появят в живота ми точно сега?
Първо Сам-лошото момче,което ме привличаше не само със секси външния си вид,но и с характера си.Често се правеше на недостъпен,което ме караше да го харесвам още повече.А сега и Даниел-красавецът ,който умееше да сваля момичетата с поведението си и с външния си вид,но при мен е малко трудничко.Въпросът е,че го чувствах само като приятел,въпреки че сега след всичко случило се не исках да го виждам.Как смее да нарушава личното ми пространство и да ме следи!Как може да имам такъв късмет с момчетата!Не е чесно!Не мога да повярвам,че психото накрая ще се окаже Даниел.Изобщо не го очаквах,въпреки че очите му ми бяха страшно познати.Той е бил онова момче,което ме зяпаше миналата сряда в училище.
С тази скорост стигнах вкъщи за по-малко от десет минути.
Там отново беше само Джудит,а Джъстин не се мяркаше никъде.Още по-добре.Не исках да ме вижда точно сега.Как да му обясна,че приятеля му ме е следял две седмици.
Родителите ми трябваше да се приберат тази вечер с някакви колеги на тате.Реших,че ще е добре да се поразходя преди да са дошли и да помисля за всичко случило се тези дни.Последните няколко бяха ужасни.Някак след рождения ден на Клеар всичко тръгна наопаки.Тайните есемеси,Сам...който помежду другото днес не можах да видя никъде.Сякаш беше потънал в дън земя,въпреки че толкова ми трябваше в момента.Наистина имах нужда да разбера какво е станало след партито...Може би щеше да ми стане поне малко по-добре...
Качих се в стаята си и си облякох черна тениска с къс ръкав и къси панталонки.Небрежно си сплетох една плитка и се качих отново в колата.Вече беше към девет часа и нощта нахлуваше бързо.Сякаш нещо я привличаше.Сякаш нещо караше този мрак да се разпространява около нас.Да...мракът,в който се крият всичките страдания и мъка;цялата болка и жестокост;злини,болести и грижи.Това бе той!Винаги е бил сред нас...никога не ни е напускал и...няма да го стори.Едва сега разбирам,че мракът е около нас по всяко време.Той е в самите нас.

***

Пристигнах на любимото си място-едни страхотни скали намиращи се на брега.Бяха сравнително високи и гледката разкриваща се от тях беше страхотна.Луната по много красив начин огряваше океана.Вятъра беше малко по-силен тук,но това ми харесваше-някак ме ободряваше,караше ме да мисля по-добре.Виждаха се и светлините на града,но те някак сякаш бяха много,много далеч.Имах чувството,че тук времето беше спряло.Седнах на все още топлите скали и се загледах в морето.Гледах как вълните премиват скалите.Сякаш така ги пречистваха от проблемите им.Жалко ,че и в живота не е така.Искаше ми се и аз да се потопя във водата,очаквайки да изтрие проблемите ми,но уви...това беше невъзможно.И защо ли?Защото живота е една голяма борба,където трябва сам да се справяш с всичко.
Чуваха се единствено ударите на вълните в скалата.Някак толкова...оспокояващи.Бях толкова отнесена в мислите си,че дори не съм усетила,че някой е дошъл.Беше момче с тъмни дънки,черна тениска и кожено яке.Беше единствения човек от когото се нуждаех в този момент.Един човек,който можеше да ми даде някакви отговори.Сам!
Той лекичко седна до мен без да ме докосва и да казва нищо.Просто се загледа в небето.Някак дори самото му присъствие ме успокояваше.Кареше ме да се чувствам в безопасност.Защо успяваше да ми действа по този начин?Защо ми беше приятно да е тук с мен въпреки всичко?Дали не се влюбвах в него?Това щеше да е огромна грешка.Той...беше красив,защитаваше ме,но някак имах чувството,че може да ме рани повече от всеки друг в този свят,а точно сега нямах нужда от това.Мисля,че изстрадах достатъчно...
-Сам....-прекъснах тишината-Ъм...какво стана в събота след купона...когато ме прибра вкъщи?-довърших с треперещ глас.Исках да зная отговора,но сега когато беше дошъл момента се страхувах да го чуя.
-Ти нищо ли не помниш?-попита ме Сам и ме погледна със сини си очи,които изглеждаха толкова дълбоки-като дълбините на океан криейки също толкова тайни.
-Ами...последното нещо,което помня е как...бяхме на леглото и....се....събличаме-отговорих му притеснено изчервявайки се.Той ми се усмихна и леко погали бузата ми.Ръцете му бяха толкова топли и ми дейставаха също толкова успокояващо като самия него.
-Ами...спокойно...-засмя се леко.
-Значи...не сме спали?-попитах обнадеждаващо.
-Не ме прекъсвай...малката-отвърна ми той укорително,но отново ме дари с една сладка усмивчица.-Просто се целувахме и...ти помогнах да се съблечеш.-сега едва не избухна в смях.
-Какво?-попитах изненадана.Една част от мен се надяваше Сам да е постъпил по този начин,но някак много се изненадах.Това ме караше..може би..да го харесвам още повече-Всяко момче на твое място би се възползвало,но ти благодаря,че все пак не си го направил.
-Няма защо-усмихна ми се той.
Отново замълчахме и се загледахме в звездите.Някак ми олекна.Не исках да...сме го направили по този начин.Сега оставаше...само някак...да преодолея..да се поправя заради случилото се със сестрата на Тара...но това щеше да е много по-сложно от един прост разговор.
Изведнъж Сам се изправи и ми подаде ръка.
-Искаш ли да слезем долу и да поплуваме-предложи ми той.
-Ъм...сега?-до плажа се стигаше по една тясна пътечка между скалите.Досега не бях плувала в тази част на крайбрежието.Тук имаше повече скали,но иначе вълните бяха по малки,защото беше нещо като залив.
-Ооо...хайде де!Нали не те е страх?-попита ме той и се усмихна подигравателно.
-Разбира се ,че не се страхувам-отвърнах му и хванах ръката му.Той ми помогна да стана и след това внимателно тръгнахме по пътечката.В краят й трябваше да се скочи, защото беше по-високо,но Сам слезе пръв и хващайкиме за кръса ми помогна.
-Можех и сама-опитах се да звуча надуто.
-Щом казваш-каза той и ме пусна на пясъка,който още беше топъл.Ходихме бавно по брега оставяки следи след нас огрявани от лунната светлина.Изведнъж Сам спря и започна да сваля якето си...след това тениската...дънките.Правеше го плавно и...секси,че не успях са помръдна.Просто стоях и го гледах.
-С дрехите и ще плуваш?-подигра ми се той отново.
-Не...предполагам-заекнах аз.Сякаш отново трябваше да се уча да говоря..Леко свалих тениската и панталонките оставайки само по боксерки и сутиен.Сам видя,че съм готова,но не каза нищо,а просто тръгна към водата.Когато вълните вече се плискаха в краката ни той каза:
-Ще те чакам там-посочи една скала на около двадесет метра навътре в окена.Тя беше с леко кръгла форма..блестееки от лунната светлина.....


ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

Клеар

Деймън седеше на дивана взирайки се право в мен.Бе облечен само по боксерки,а лунната светлина го правеше да изглежда още по-секси.До сега никой не ми бе влиял толкова много.Това момче бе необикновено.Караше ме да се чувствам защитена и значителна,когато бях до него.Държеше се мило и сладко с мен.И някак винаги имаше силата да ме контролира.Налагаше контрол над чувствата и тялото ми.Проникваше в съзнанието ми без дори да се замисли.Но най-важното от това бе,че ме караше да се чувствам добре.Забравих за всички мъки и проблеми, които ме правеха нещастна.Той знаеше как да направи едно момиче истински щастлива.
Седеше непомръдващо гледайки ме право в очите.Сякаш проникваше в душата ми.Сякаш четеше всяка моя мисъл и ме караше да забравя за всичко освен за него.
-Деймън...какво правиш тук?-попитах го плахо отивайки до него.Как ли се бе промъкнал неусетно?И какво ли искаше от мен сега?Първо се отдръпна без дори да иска нещо от мен...а сега отново ме преследваше.
Седеше и не спираше да ме гледа с красивият си синеок поглед.Дори не се опита да отговори на въпроса ми,а просто леко ме хвана за ръката и ме придърпа към себе си.В този момент седнах в него.Беше много сладко.Седях в него без да помръдвам.Сякаш ме бе хипнотизирал.Непомръдвайк� � продължавахме да седим така,гледайки се право в очите,осветени от лунната светлина.Всичко изглеждаше така сякаш бе един необикновен сън.Сън ,който винаги съм искала да сънувам;който има силата да ме успокоява;в който мога да забравя за всички грижи.Но този път...този път не сънувах.Всичко това бе действителността.Действит� �лността ,от която винаги съм се страхувала.Да...изпитвах страх,че някой ще ни хване...че заради нас ще се обърка живота на родителите ни.Вече започвах да мисля трезво на нещата.В съзнанието ми най-сетне изплуваха разумни мисли.
-Но Д...-той ме прекъсна слагайки пръст на устните ми.Не искаше да развалям момента,който ни отнасяше в един друг свят.Свят ,в който няма проблеми;в който сълзите и мъката са непознати;където заедно ще сме едно цяло.
Очите му продължаваха да ме успокояват.Проникваха в съзнанието ми карайки ме да забравя всичко друго освен за него.Караха ме да се чувствам щастлива и...влюбена,добра и мила.Превръщаха отвратителният ми свят в приказка.Не ми позволяваха да мисля за всички заобикалящи ни злини,които могат да ни дойдат на главите;за всички нещастия сполетели целия свят.
Сложих главата си до неговата.Погледите ни не се отделиха един от друг и за секунда.Стояхме така повече от час.Гледахме се...гледахме...В един момент ръката му се озова върху крака ми.Плъзгаше се по него все по-нагоре и по-нагоре.Караше ме да изтръпвам все повече и повече.Спря се върху бедрото ми и в този миг устните му се извиха.Направиха онази негова перверзна усмивчица ,която не бях виждала върху изражението му отдавна.Продължаваше да качва ръката си все по-нагоре вече подигайки леко нощничката ми...докато не му я хванах.
-Как успяваш така да ме подлудяваш дяволче?–най-сетне чух гласа му.Бе толкова секси и дрезгав,че дори потръпваше мъничко.Каза ми че го подлудявам!Уау...за първи път ,усещах ,че думите му бяха истински.За първи път казваше нещо,в което беше сигурен и аз му вярвах.На Деймън...Точно на него вярвах!Точно на него бях готова да разкажа всичко ,което не можех на друг.На него!...момчето,което сега умееше да ме успокоява и изслушва...което ме караше да се чувствам щастлива и безгрижна...и което сега за нищо на света не би ме наранило.Това бе той...новото лице на Деймън!Лицето,което чаках да срещна толкова много време.
-Ами ...аз съм си дяволче по рождение!-усмихнах му се дяволито.Какво ли щеше да стане от сега нататък?Вече се бях оставила в ръцете му.Знаех,че бях под властта му...знаех,че каквото и да ми каже бях готова да го сторя.
Чувствах,че започвах да изпитвам нещо.Нещо,от което ме бе страх.Точно онова чувство,което уж те прави щастлив;кара те да се радваш,да летиш в облаците от любов;да...обичаш...,но то можеше да ни нарани най-много.Точно когато връзката е във вихъра си...се случва най-лошото.Това е,от което най-много се страхувам.Тогава идва времето,в което другият ще те разочарова.Времето ,в което той ще те нарани и ще си тръгне!Точно затова с Деймън... не трябва да стигаме до там!
Може би трябваше да се отдръпна сега докато още бе рано ,но...нещо не ми позволяваше.Той отново бе в съзнанието ми,контролирайки ме.
С всяка измината минута Деймън се показваше в новата си светлина,с която тепърва се запознах,но дали ако продължавах да го опознавам такъв...нямаше ли още повече да се влюбя в него?!
Събудих се от ударите на вратата в топлите му прегръдки.И двамата скочихме уплашено.Предполагам,че беше Марта,но след като се провикна разбрах,че е мама.
-Клеар,ставай,време е за училище...а след това събуди и Деймън!-каза тя.Наистина яката се стреснах от гласа й и се успокоих едва,когато чух отдалечаващите й стъпки.
С Деймън се спогледахме и той леко ме погали по ръката отново без да каже и думичка,след което тихо се изниза от стаята ми.
Побързах да се приготвя.Измих се и набързо облякох първото,което хванах от гардероба ми(някакъв обикновен бял потник и дълги панталони в същият цвят).Слязох долу,поздравих нашите и побързах да тръгна за училище.Нямах никакъв апетит,а и...някак нямах смелостта да ги погледна в очите,заради случилото се снощи.Качих се в колата и потеглих към училище.

***

Когато пристигнах дворът както винаги бе пълен,но този път покрай дъската с обявите имаше голяма еуфория.Какво ли ставаше?Може би отново организираха някакъв купон.Щом отидох до мястото с тълпата попитах първият срещнат(сладък дванадесетокласник ,за който знаех само,че е един голям женкар,в който е влюбено всяко второ момиче)за какво е цялата тази лудница.
-Не си ли чула красавице?...Става въпрос за състезание по сърф между Мат и един Джъстин,но...сигурно не го познаваш,не е от училището!-каза намигвайки ми.Останах вцепенена от думите му.Но за какво Мат и Джъстин щяха да се състезават?Не вярвам,че бе заради мен.Не беше възможно да са толкова глупави,за да се състезават заради едно момиче.
-Но ...защо?-попитах очудено.
-Ами...не опира ли всичко до момичетата бе маце?!-започна да се смее и тръгвайки си ме хвана отзад.Ужас!Голям простак!Писнало ми е от такива като него! Ядосано тръгнах по коридора търсейки Мат.Мернах го пред шкавчето му обграден от няколко момчета и побързах да отида до него.Той доста се изненада да ме види,а останалите веднага започнаха да подсвиркват и да се хилят.
-Мат,трябва да поговорим!Насаме.-казах задърпвайки го към физкултурният салон.Приятелите му не спираха да викат,което в момента изобщо не ме интересуваше!
-Какво?Какво има?-викаше по мен красавеца.Бе облечен както винаги спортно с дънки и бяла тениска.
-Ааа...защо ще се състезаваш с Джъстин?-попитах го ядосано.
-Не е твоя работа!-кресна ми Мат и побърза да излезе.
-Кажи ми!Нали не е заради мен?-попитах го викайки след него.Вече бяхме в коридора,а децата около нас ни гледаха очудено.
-Светът не се върти само около теб Клеар!Проумей го!-каза той усмихвайки се злобно,след което ме остави и отиде при приятелите си.Как може момчетата да са такива глупаци!Ами ако наистина това,което каза онзи дванадесетокласник беше вярно и...те се състезаваха заради мен?Ако това наистина бе така се радвам,че зарязах и двамата или... поне Мат!

***

По пътя за първият час,който беше физика срещнах Деймън.Запъти се към мен с подигравателната си усмивчица.За какво ли щеше да ми се присмива този път?
-Разбра ли за състезанието?-не сваляше тъпата усмивка от лицето си.Изглеждаше секси както винаги-бе облечен с черни дънки и с тъмно синя тениска,която както винаги страхотно подчертаваше хубавото му тяло.
-Да...-отвърнах му тихо.-А ти знаеш ли защо се състезават?-довърших с въпрос поглеждайки го в красивите му сини очи.
-Разбира се!Всички знаят...но явно точно ти- НЕ!!-каза ми той подигравателно вече по-близо до мен.
-Деймън...кажи ми.-казах му мило усмихвайки му се съблазнително.В този момент се отдръпнах от него.Все пак бяхме в училище и не исках някой да ни види.
-Хмм...заради теб глупаче!-отвърна ми нежно отново приближавайки се.След думите му се почувствах някак гадно,че заради мен този следобяд те щяха да се състезават.Но...какво си мислеха те?Че нима с едно състезание щяха да ме спечелят?Толкова ли са глупави?До гуша ми дойде от идиоти като тях!

***

Всички часове минаха ужасно бавно.Не мислих толкова за ученето ,колкото за Мат и Джъстин.Адски бях ядосана и нямах търпение да отида на плажа.Не исках да допускам това да се случи,защото със сигурност щеше да се стигне до сбиване.Наистина вече ми писваше от тези техни глупости.Трябваше да ги спра,защото иначе следобядът щяха да хвърчат глави!!!


ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА


Емили


Топлата вода ме успокои.Плувах уверено към скалата,където щеше да ме чака Сам.Радвам се,че тази вечер го срещнах и си изяснихме всичко,но се притеснявам,че май наистина се влюбвам в него,което щеше да е още една огромна грешка в живота ми.Още не го познавах достатъчно.Ами ако се влюбя в него и накрая и той ме нарани!?Тогава какво ще правя!?Светът ми наистина щеше да се срине!Не искам това да се случва.Исках въпреки всичко поне за миг да съм щастлива.Не заслужавах ли поне това?
Вече почти бях стигнала до скалата,а Сам вече седеше на нея.Той беше толкова...красив.Луната огряваше и очертаваше всяка перфектна извивка на тялото му.
Когато стигнах до скалата той ми помогна да се кача като нежно ме издърпа при него.Капките леко се стичаха по тялото му,което ме подлудяваше.Само при допира му кожата ми настръхна още повече.О,Боже!Наистина полудявах...!
-Май не беше добра идея да плуваме вечерта.Много ли ти е студено?-попита ме той нежно на няколко сантиметра от мен.Можех да усетя сладкия му дъх и в този момент бях забравила за всичко освен за нас-само аз и той бяхме отзначение.
-Ъм...не.-едва намерих гласа си-Спокойно.-допълних и лекичко му се усмихнах.Ох...толкова близо...той леко въздъхна и сякаш дъха му погали кожата ми.
Погледнах в очите му и се опитах да отгатна какво мислеше в момента.Дали и той ме харесваше или просто искаше да спи с мен точно като другите момчета.Но ако беше само за това щеше да го направи още на купона.Точно тогава бях най-лесна,но той все пак не го направи.
-За какво мислиш в момента?-попитах го бързо и само секунда след това вече съжалявах.Каква глупачка бях!Сега какво ли щеше да си помисли!?Сигурно щеше да се изплаши от мен.
-Ъм...познай.-каза той и ми се усмихна дяволито.
-Ами...незнам.Затова те питам.-отговорих му честно и много,много глупаво.Сякаш бях някое три годишно детенце.
-За теб,глупаче.-прошепна ми той и прокара леко ръката си по гърба ми,което ме накара да настръхна още повече.Галеше ме с леки бавни движения нагоре...надолу.-За това колко си сладка,но същевремено секси,за това как успяваш да ме караш да губя контрол над себе си и....колко много искам да те целуна в момента.
-Хъм...-казах аз и нарочно и лекичко се отдръпнах от него-Тогава какво чакаш?-попитах го този път по-уверено.
-Вече нищо.-каза той и нежно ме придърпа към себе си.Едната си ръка сложи внимателно на таза ми,а с другата леко повдигна брадичката ми.Няколко дълги секунди ме гледаше в очите сякаш можеше да види чрез тях дирекно в душата ми.Това леко ме накара да се притесня.Не обичах толкова лесно да се показвам пред хората.
Най-накрая той ме целуна -беше толкова страстно .Имах чувството,че ще се разтопя и че ако не ме държеше със сигурност щях да падна във водата.Жадно вплетох пръстите си в косата му и го придърпвах още по-близо до мен.Наистина не исках този момент да свършва.Целувахме се толкова дълго,че накрая трябваше да се отдръпнем ,за да си поемем въздох.Той се насочи с леки нежни целувки надолу по врата ми,докато аз жадно се борех за въздух.
След като дишането ми се поуспокои отново придърпах Сам към себе си и продължихме да се целуваме,но изведнъж крака ми се подхлъзна от нещо на скалата и в опит да се хвана за него само успях да го дръпна с мен.Двамата паднахме във водата със силен плясък.Бързо се показахме отново на повърхността и започнахме да се смеем.Това наистина беше много комфузно.
-Май ще е по-добре да се върнем отново на брега-каза той през смях.
-Дам..добра идея-отвърнах усмихвайки му се и започнах да плувам към брега.Този път аз успях да стигна първа,което си беше направо чудо.Попринцип никога не съм била добра плувкиния.Още от малка съм се страхувала от морето.Бързо излязох от водата и тръгнах към мястото,където бяхме осталиви дрехите си и седнах на пясъка.Гледах как Сам излиза от водата и колко плавно и самоуверено се движеше.Със сигурност е имал много повече гаджета от мен.Личеше си по самото му държание.Знаеше как да накара едно момиче да се отпусне,да се чувства в безопасност и как да го накара да го желае.
Той седна до мен и лекичко започна да гали крака ми като в същото време ме гледаше право в очите.
-Досега не ми се беше случвало чак да падам по време на целувка.Ти ме караш да се държа глупаво.-каза той и ме дари с една от неговите супер секси усмивчици.
-По скоро аз оглупявам.Все пак аз те дръпнах с мен.-отвърнах му и засрамено отместих погледа си от него заглеждайки се във луната.Той леко целуна рамото ми и с едната си ръка обърна лицето ми към него.
-Какво?-попитах го аз,но той вместо да ми отговори отново ме целуна,но този път много по-нежно и кратко сякаш се страхуваше да не ме счупи.
-Харесвам те,Емили-прошепна той и за първи път видях несигурност в очите му.
-Аз също,но....-не успях да довърша.Не исках да му казвам,че се страхувам отново да не бъда наранена.Още от самото начало беше прав за мен.Аз съм една наистина голяма страхливка.Винаги бягах от проблемите.
-Но...?-подкани ме да довърша леко докосвайки бузата ми.Не знаех какво да му кажа.В момента живота ми беше...малко объркан и може би нямаше да съм перфекното гадже.Не исках да го навличам в моите проблеми-този път трябваше да намеря начин да се справя сама,а и не исках да познава тази моя страна-на убийцата.
Не му отговорих ,а просто станах.Започнах да си обличам полата.Сам ме погледна очудено и се изправи хващайки ме за ръката.-Почакай,Емили!Извинявай,не трябваше да те притискам.Казах ти,че оглупявам покрай теб-опита се да ме успокой Сам.
-Вината не е в теб,Сам-прошепнах му тихо.Не исках да смята,че той е виновен.-Просто...в момента живота ми малко се обърка и искам да се опитам сама да разреша проблемите.
-Разбирам те.Добре...няма да те притискам тогава.Ако имаш нужда от нещо,каквото и да е можеш да разчиташ на мен.-каза ми той.
-Благодаря ти.-отвърнах му и облякох тениската си,а Сам вече беше обул панталоните си.
-Така ще ти е студено.Вземи якето ми.-предложи ми той подавайки ми го.
-Няма нужда.С колата си съм.Ти ще имаш по-голяма нужда от него-на мотора е доста студено,и...още веднъж благодаря.Тази вечер си прекарах добре,но трябва да тръгвам.Родителите ми сигурно вече ме чакат-казах му усмихвайки се лекичко.
-Аз също си прекарах добре.-отвърна ми той и двамата тръгнахме към паркинга.
Няколко минути по-късно вече бяхме пред колата ми.
-Лека нощ,Емили.-каза Сам на няколко сантиметра от мен. Приближих към се към него,при което той доста се учуди.Надигнах се малко на пръсти и лекичко го целунах по усните,което може би беше малко грешно след като преди по-малко от десет минути му казах,че в момента не може да сме нищо повече от приятели.Но просто исках отново да усетя усните му до моите-нещо още по-лошо.Той сложи ръката си на врата ми и отвърна на целувката ми.Едва няколко секунди по-късно се отдръпнах.
-Лека нощ,Сам.Ще се видим утре...предполагам-казах аз и отворих вратата на колата ми.
-До утре-отвърна ми Сам и тръгна към мотора си.
Вече натисках газта някак пречупена от вътре.Чувствах се гадно заради това което направих.Как можах да го отблъсна ,след като и аз го желаех.Вече наистина незнаех какво правя.Мисля,че нямаше смисъл да го отблъсквам,след като той бе единственият човек,който умееше да ме разбира и който ми помагаше да забравя проблемите.Винаги ли трябва да развалям всичко?!Та той беше адски мил и добър с мен,а аз ...как му се отплащах?Голяма глупачка съм!!!Той разкри чувствата си пред мен,а аз... развалих всичко.Такава голяма страхливка съм станала,че вече немога да се позная.Преди бях по-импулсивна и пряма...не мислех за последствията и не ми пукаше за нищо!А сега... съм едно неуверено момиче,което се страхува от истината...може би само Сам можеше да ме успокои и да ме накара да се отпусна.Само той умееше да ме изслушва и успокоява,а сега вече съм сама и се налагаше да разреша проблемите си без ничия помощ.
Вече паркирах пред нас,когато забелязах ,че в градината е доста оживено.Явно имахме гости,което се случваше рядко,защото родителите ми често пътуваха.
Запътих се към двора ,където се бяха настанили те,но преди да отида до тях мама ме срещна с голяма усмивка.
-Миличка най-сетне се прибираш.Знаеш ли кой...Боже,Емили защо си мокра??-притесни се тя пипайки косата ми.
-Ами...с една ...приятелка се къпахме!Но няма значение.Кой е тук?-попитах я.
-Няма да повярваш!-отново възвърна усмивката си.-Тейлър ела да видиш кой дойде!-подвикна мама.О,Боже...защ...
-Здрасти красавице.-поздрави ме бившият ми,който бе последният човек на земята,който исках да видя.Подсмихна ми се съблазнително и ме прегърна.

[pri]

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА

Клеар

Радвах се,че най-сетне минаха ужасно дългите ми часове.Вече се запътвах почти тичешком към колата.Нямах търпение да се прибера и изкъпя и да отида на тъпото състезание.Бях адски нервна заради него.Трябваше да го прекратя,иначе щеше да има ужасни последствия.Не бях сигурна от думите на Деймън,че всичко това е заради мен,но дори и да не бе Мат и Джъстин се мразеха ,което би довело и до сбиване.
Цял ден спирах да мисля за това...наистина се страхувах,че бе заради избора ми.Глупавият Мат мислеше,че съм избрала Джъстин,а сигурно и той самият го вярваше.Да...аз бях виновна,че не казах на Джъстин,това което и на Мат,но просто в този момент...неисках да наранявам още някой.Писнало ми е да го правя,защото добре знаех какво е.
Тъкмо бях стигнала до колата,когато видях доста познато лице запътило се към мен.
-Здрасти Ем.-поздравих я нервно опитвайки се да отключа колата.Едва улучих ключалката,а тя просто стоеше и ми се смееше подигравателно.-Много смешно!-довърших вече почти вбесено отваряйки вратата.
-Съжалявам!-отвърна едва стихвайки смеха си.-Но какво има Клеар?Защо си толкова нервна?Случило ли се е нещо?-засипваше ме с въпроси красивата ми приятелка.Днес бе заложила на бялото (както никога),но то й стоеше супер.Белите й къси панталонки подчертаваха добре стегнатите й крака,а бялата тениска-секси шоколадовият й тен.
-Какво се е случило ли?Не ми казвай,че не знаеш Ем!-подвикнах очудвайки се.Емили започна да мърда главата си в знак на отрицание настанявайки се в колата ми.-Ами...откъде да започна?!Разбрах,че Мат и братовчед ти ще се състезават по сърф този следобед!Попитах Мат,защо ще го правят,но той не пожела да ми каже ,докато Деймън не ме информира,че е заради ....мен!-разказах й вече палейки колата.
-Какво?-очудено подвикна Емили.Явно наистина нямаше представа,за какво става въпрос.-Мат...срещу Джъстин?-довърши с по-висок тон в гласа си.
-Да,аз също не можах да повярвам...но...е истина.Адски възмутена съм от това.Как може тези глупаци да се състезават заради мен?!Незнаех,че могат да паднат толкова ниско.-казах й натискайки газта все повече.Това наистина ме успокояваше.Така най-добре изливах гнева си,което ми помагаше да се почувствам много по-добре.
-Това наистина е супер...детинско.Никога не съм очаквала това от Джъстин.Та той е на двадесет и една!Мислех го за по-разумен.-Емили също се изнервяше.Беше права.Джъстин–двадесет-годишният й братовчед,да се състезава заради едно момиче с някакъв едва осемнадесет-годишен пикльо?Наистина адски глупава постъпка!-Той никога не е правил такова нещо!!!Да се състезава заради едно момиче?!Не мога да го позная!!Никога не е имал връзка с някоя повече от месец,още по-малко се е състезавал заради...момиче!-довърши изненадано Ем.
-Права си!Впрочем...следобяд ще дойдеш ли с мен?-попитах я вече паркирайки пред къщата й.
-Разбира се!Ела да ме вземеш към четири.- каза ми слизайки от колата.-Чао,Клеар!-аз също й кимнах,след което натиснах газта и потеглих.
Дори и вятърът в косите ми не ми помагаше да се осъзная.Чувствах се гадничко заради всичко това,което се стоварва върху мен,но...нямаше начин да се почувствам по-добре.Сега това бе невъзможно.Поне докато не разреша проблема с Мат и Джъстин.
Прибрах се след по-малко от десет минути.Когато влязох видях само Марта ,която както винаги чистеше нещо.Информира ме ,че мама и Доналд са на работа,а Деймън – в стаята си.Предложи ми нещо за ядене,но след тази сутрин нямах никакъв апетит,затова се качих направо в стаята си.Щом влязох в нея захвърлих чантата си на пода и побързах да отида в банята.Тъй като нямах време за вана , реших да се изкъпя под душа , затова включих бойлера.Докато чаках да се стопли водата ,реших да си приготвя дрехите,които да облека после.Чудих се около десет минути,но накрая се спрях на лилавят ми потник с гол гръб и черните ми къси панталонки.
Набързо свалих дрехите ,които бяха на мен и влязох под душа.
Топлата вода ми помогна да забравя поне за миг случващото се.Успя да ме пренесе в друг свят.Мечтаният за мен свят.Този,който е създаден въз основа на мечтите ми.Без грижи,проблеми и мъки.Той наистина бе съвършеният.Красота,спокой ствие,любов!
Препусках в мечтите си спокойна.Искаше ми се да вярвам,че някога и този ще бъде такъв-щастлив,добър,безгрижен.Пр� �дставях си ,че никога нямаше да се разочаровам и,че щях да забравя какво е болка и омраза.Че всички щяхме да сме радостни и мили един към друг и нямаше да можем да се нараняваме.Щяхме да вярваме в себе си и никога нямаше да се предаваме.Но уви...този свят пълен с болка и омраза надали можеше да се промени.Едва ли всичката тази ненавист и предателство щеше да се превърне в любов и радост към другите.
Отново действителността нахлуваше в ума ми. Отново започвах да съжалявам за целият този живот , който се налагаше да живея.Пак трябваше да се стегна и да продължа напред.Това бе реалността!!!
След по-малко от часово къпане излязох от банята.Започнах да се обличам и точно,когато закопчавах сутиена си брат...а-ъ-а...Деймън нахлу в стаята ми.Имах късмет,че поне бях по бельо,защото ако още бях гола...
-Деймън!...Научи се да чукаш!-креснах му с гръб към него.Чудех се какво да направя... бях захвърлила кърпата и дрехите си на стола,който седеше до него и трябваше да се обърна,за да достигна до тях.Е,направих го,но тъкмо, когато се опитвах да грабна потника си ,Деймън хвана нежно ръката ми.В този момент сърцето ми започна да бие като лудо.Отново губех силите си. Пак бях в ръцете му.
Не смеех да го погледна,защото знаех,че направя ли го съм му в кърпа вързана.Тогава той щеше да прави с мен каквото си иска.А аз нямаше да мога да му откажа.
В този момент той хвана брадичката ми и леко обърна лицето ми към неговото.И ето,че се случи!Погледнах го!Погледнах в красивите му очи,в които винаги се губех.Очите умеещи да те хипнотизират.Да,точно те!Сините му очи!По-дълбоки от океан;по-сини от небето в най-слънчевият ден;по-красиви от луната.Неговите...на Деймън-доведеният ми брат!!!
Гледахме се на сантиметри един от друг.Аз по бельо,а той –готов да разкъса своите дрехи.Адски се привличахме.Както магнит с магнит;електрон с протон;плюс с минус.Погледите ни се бяха сляли в едно.Неможехме да ги откъснем.Сякаш бяха залепени.
Магнитната сила ставаше все по-силна.Устните ни започваха да се доближават все повече и повече...вече бяхме на милиметри един от друг.Дишах все по-тежко,а сърцето ми не спираше да бие като обезумяло...сякаш искаше да се доближи до неговото.Да се докоснат и да забият заедно.Да станат от две-едно и никога да не се разделят.
Устните продължаваха да се приближават,докато не се долепиха.Започнахме нежно да се галим и галим,с тях...докато не се награбихме страстно.Имах чувството,че не ми достигаше въздух,докато не разбрах,че този човек ми даваше от своя.Разбрах,че той би ми дал всичко негово,както аз всичко мое.Страстта ставаше все по-силна и по-силна.
Целувахме се все по-задъхано и по-задъхано.Имах чувството,че коленете ми започваха да омекват,а аз да треперя.Но не от страх,а от наслада.Вече някак не изпитвах онази страх,докато се сближавахме , а сега просто бях щастлива от това.Да...това ме правеше адски щастлива.Щастлива,че мога да имам сладките му целувки;щастлива че знаех,че и той бе щастлив;щастлива,че можем да бъдем заедно.Знаех,че не бяхме кръвни брат и сестра,затова нищо не ни пречеше да бъдем заедно,като нещо повече от приятели освен...родителите ни.Само те ни спираха да сме такива каквито искаме да сме.Само тях можехме да нараним с мечтата си.
Вече мислех,че ще стане нещо повече след тези жадни целувки.Вече вярвах,че между нас имаше възможност да се получи нещо.
Деймън ме притискаше към себе си,сякаш никога неискаше да ме пуска.Галеше нежно гърбът ,косата , краката ми.Все едно ме владееше цялата.Все едно така показваше колко много ме желае.Сякаш телата ни също се целуваха.
В този момент забравих за целият свят.За всички проблеми и грижи сега сполетили ме.Да...той умееше да го прави...умееше да ме кара да забравям за всичко.Наистина ме правеше щастлива.
Мигът бе прекрасен...докато телефонът ми не го развали.Сякаш всички бяха против това.Сякаш никой не искаше аз и той да бъдем заедно.Целият свят бе срещу нас!
С Деймън се засмяхме и отдръпнахме,след което взех телефона и вдигнах.
-Клеар,няма ли да идваш вече?Четири минава!-каза Емили от другата страна.
-Съжалявам Ем!След десет минути съм пред вас.-съобщих й.Боже мой!Стояли сме така повече от двадесет минути.Ужас!Щях да закъснея и нямаше да успея да прекратя състезанието.Направо върхът!!!
-Деймън отивам на плажа!Ти ще дойдеш ли?-попитах го обличайки бързо дрехите си.
-А-а-ъ...да!Сигурна ли си,че искаш да съм с теб?-попита ме някак странно...притеснено.
-Ами...да!За мен няма никакъв проблем!-усмихнах му се сладко,след което той отвърна на усмивката ми.-Ще минем и през Емили.-довърших вече излизайки от стаята.
Качихме се в колата и потелихме към приятелката ми.През целият път си мислех за случилото се-как вече наистина бях подвластна на Деймън.Колко бързо успя да ме завладее.С красотата,с държанието,с въздействието си над мен.
Точно преди да стигнем до къщата на Емили, Деймън нежно докосна крака ми,при което цялото ми тяло настръхна, както винаги.Погледнах го и леко му се усмихнах намалявайки скоростта.В погледът му виждах огъня , в който двамата горяхме. Сякаш бяхме в ада ,където може би заслужавахме да сме.В този миг той леко се надигна опитвайки се да ме целуне по устата,но тъй като вече виждах Емили пред къщата й се завъртях.Той долепи устните си на бузата ми,след което леко се отдръпна.Отново спря очите си върху моите гледайки ме дяволито.Май наистина се намиах в ада.


ГЛАВА ТРИДЕСЕТА


Емили


Останах неподвижно докато Тейлър ме прегръщаше.Не можех да повярвам на очите си!Какво прави този глупак тук?Защо точно сега?Само това ми трябваше!Ужас!Един от най-лошите ми кошмари се сбъдваше.
Тейлър се отдръпна от мен и погледна майка ми.
-Ще ви оставя деца.Сигурно имате много неща,които да си кажете.-каза тя и тръгна към масата,където седяха родителите на Тейлър и татко,при което той се приближи към мен.
-Е,скъпа.Станала си много..ъм..секси докато ме нямаше-каза той оглеждайки ме от горе до долу.
-Дам..отсъствието ти ми влияеше много добре-отвърнах му ядосано и тръгнах към къщата,но разбира се глупака ме последва.
-Не говори така-престори се на обиден-Толкова ми липсваше.
-Е,ти пък не!-извиках му обръщайки се към него.Видях,че родителите ни ни гледат и отново тръгнах към къщата.
-Почакай де!Не сме се виждали от половин година,а виж как ме посрещаш!С какво съм го заслужил?-попита той и ме погледна невинно.Как го мразех само!
Вече бяхме в хола ,така че можех да си му викам спокойно.
-Може би с това,че само няколко дена след като спа с мен ме заряза!Това не е ли достатъчно?-изкрещях му аз.Този ден не можеше да стане по-зле -сутринта Даниел,а сега-Тейлър.Сам беше единственото хубаво нещо,което ми се случи днес,въпреки че и това развалих.Защо го отблъснах?За пореден път доказах каква глупачка съм!
-Съжалявам...просто-не успя да довърши ,защото го прекъснах отново викайки.
-Спести си съжаленията,Тейлър!Не са ми нужни.-ядосано започнах да се изкачвам по стъпалата,но глупакът ме спря хващайки ме за ръката.-Остави ме намира,Тейлър.
-Спокойно,бебчо.Не исках да те ядосам-отвърна ми той гледайки ме със своите зелени очи.
-Ти...си...едно глупаво гадно копеле,което вгорчава живота на всички до който се докосне.И...-извиках му отново-Успя да разрушиш и моя преди половин година.Знаеш ли как се чувствах след като ме заряза.Ти...-не можах да довърша,защотото някой влезе в хола.
-Какво правите?-попита мама гледайки ни очудно.
-Нищо.Просто си говорехме.-каза Тейлър и я погледна чаровно.Тя винаги много го е харесвала.Имах чувстото,че ако беше десет години по-млада щеше да го иска за гадже.Тейлър винаги е пледирал само с красотата си(той имаше зелени очи,светло кестенява коса,страхотна усмивка и тяло)и с това,че е много добър фотболист.Семейството му се премести точно за това-поканиха Тейлър да играе в някакъв много известен отбор,въпреки годините си(на осемнадесет).
-Емили отиди да се преоблечеш и ела да вечеряме.Само теб чакаме-каза ми мама гледайки ни.
-Не съм гладна,мамо.-казах ѝ и тръгнах към стаята ми.
-Емили!Ще трябва да седнеш с нас!Чакаме те!-извика тя след мен.Мамка му!Защо сега!?В каква ли глупост пак щеше да ме вкара този глупак!?Мразя го!Качих се в стаята си,легнах на леглото по гръб и се загледах в тавана опитвайки се да не мисля за Тейлър ,докато телефона ми не иззвъня.Беше есемес от непознат номер и в него пишеше: ,,Съжалявам,Емили!Нямах за цел да те уплаша.Нека утре се видим...искам да поговорим.Ще те чакам на плажа в осем-Даниел”.По дяволите!Даниел....наистина. .не му ли дадох да разбере,че между нас не може да се получи.Станах ядосано от леглото и облякох първото нещо, което попадна в ръцете ми(една тъмно-синя рокля малко над коленете) и слязох долу.
Всички вече седяха на масата и си говореха.Поздравих ги и се настаних на единственото свободно място-до Тейлър.Когато седнах той веднага докосна кръка ми под масата и ми се усмихна.Малкото му братче май видя какво направи батко му и започна да се смее.

* * *
Качих се в стаята си почти в дванадесет часа много уморена.Родителите ми настояха да остана до края като добра...хъм..домакиния.Като цяло вечерята мина ужасно.През цялото време Тейлър ме ядосваше и докосваше уж неволно.Разговорите бяха отекчително скучни и едва не заспах на масата.
Най-сетне всички се прибраха по стаите си.Бързо съблякох роклята и легнах в леглото заглеждайки се в прозореца.Този ден беше един от най-лошите в живота ми...с изключение на Сам,разбира се!Наистина оглупявах....наистина се влюбвах!Отново!?Е...утре може би щях да го видя.
Тази вечер заспах доста трудно,въпреки че бях много уморена.

* * *
Сутринта се събудих от ужасния звън на алармата ми.Днес беше нов ден и искрено се надявах да беше по-добър от вчерашния.Взех си бърз душ и за първи път от много време заложих на бяло облекло(бели къси панталонки и бяла тениска с някакви надписи).Опитах се да прикрия торбичките под очите,сложих си черен молив,балсам за устни,взех чантата и слънчевите си очила и слязох долу виждайки само Тейлър.Е..май и този ден нямаше да е много хубав!?
-Добро утро,бебчо!-поздрави ме той дарявайки ме със секси усмивчица.Беше облечен с някакви светли дънки и бял потник.Да си призная честно бях забравила какво хубаво тяло има,но...това не можеше да компенсира...глупоста му.
-Е ,вече не е добро!Колко време ще останеш тук?-попитах го дирекно.
-Една седмица.За това време може да направим много неща...-каза той вече застанал до мен усмихвайки ми се съблазнително-Искаш ли?
-Хаха...може би- казах му съблазнително,а Тейлър бързо започна да се навежда към устните ми.Вече беше застанал на милиметър от мен,когато аз се отдръпнах.
-Боже...все още си същия глупак!-изсмях му се аз слагайки очилата си и излизайки от къщата.
За моя изненада мама и татко бяха в двора и пиеха кафе.
-Здравейте!-поздравих ги развеселено аз.
-Добро утро,миличка!Искаш ли да те закарам на училище?-попита ме той.
-Дам.-отговорих му аз и тръгнах към сивият му джип.
Родителите ми се целунаха за довиждане и татко се качи в колата.Днес беше доста елегантен-с хубав черен костюм.
-Важна среща?-попитах го аз,гледайки през прозореца.
-Да,стискай ми палци-каза татко и се усмихна.
Пътуването до училище беше кратко и десетина минути след това татко вече паркираше на училищния паркинг.
Точно,когато слизах от колата си видях Сам да паркира мотора си на около двадесет метра от мен.Той ме видя и ми се усмихна.Аз също му се усмихнах и тръгнах към него оглеждайки го.Днес беше заложил на черни слънчеви очила,черни дънки и бяла тениска с къс ръкав,която изглеждаше страхотно на тялото му.Подчертаваше и мускулите,и тена му.Аз свалих моите очила и го погледнах.Слава Богу татко вече бе потеглил.
-Здравей!Как си?-попита ме той усмихвайки се.
-Здрасти.Добре,предполагам.-отговорих му честно.Той също свали очилата си и ме погледна с някакъв преценяващ поглед.-Какво?-попитах го нервно.
-Не ми изглеждаш добре.Имаш ужасни торбички под очите-каза той и леко ми се усмихна.
-Оу..много благодаря за комплимента-отвърнах му саркастично-Понякога и грима не вършеше работа. –довърших усмихвайки се.
-Не исках да те обиждам-каза той.Изглеждаше леко гузен.
-Спокойно-отвърнах му аз и тръгнахме към входа на тъпото училище.
-И така...след като сега сме приятели може ли да ми дадеш телефонният си номер?-попита ме Сам и ме погледна чаровно.
-Ъм ,да-отвърнах му смутено и си разменихме номерата.Вече бяхме стигнали до кабинета по химия,където беше първия ми час.-Е,аз трябва да влизам.
-Ок,ще се видим после-усмихна ми се той и тръгна.

***
Часовете минаха толкова мъчително.Имах чувството,че се намирам в ада.Едва дочаках да свърши шестия час и тръгнах към пакинга с надеждата да видя Клеар.За мой късмет тя тъкмо отключваше колата си.
По пътя тя много ме изненада.Каза ми,че Джъстин и Мат ще се състезават за нея.Имах чувството,че изобщо не познавах Джъстин.Никога не съм мислила,че ще направи нещо толкова...тъпо.Но какво можеше да се очаква!?Те са просто момчета!
Два часа по-късно Клеар дойде да ме вземе.За моя изненада тя беше с Деймън...и за още по-голяма.... Деймън я целуваше по бузата.Не казах нищо за случилото се,но беше някак странно.Да не би да имаше нещо повече между тези двамата...

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Клеар
–Зд-ра-вейте...-странно запелтечи Емили,когато се качи в колата.Изглеждаше добре както винаги.Този път бе облякла дънкова пола и черен потник.Беше вързала косата си на опашка,което ми направи силно впечатление,защото я виждах за първи път така.Държеше се малко странно,което ме притесняваше,защото можеше и да ни е видяла.Ами ако беше така?Какво ли щеше да си помисли?!Това наистина малко ме притесняваше.Ние й отговорихме със същото и бързо потеглихме към плажа,защото и без това закъснявахме. Времето ,както винаги беше слънчево.Лек вятър галеше тялото ми,карайки ме да потрепервам,но не от студенината,с която умееше да ме пронизва,а от предстоящото.Състезанието между две уж зрели момчета.Май наистина са смятали,че с едно тъпо състезание биха могли да ме спечелят.Това е супер глупаво!До сега не ми се бе случвало нещо подобно.За първи път някой толкова ме харесва.Преди никога не е било така.Ходила съм едва с три момчета и то с първите двама беше в по-детските години.С третия(с Тревър) беше по-сериозно...ходихме една година.Но след нея не искам и да си помислям да имам отново такава.Той наистина много ме нарани и неискам това да ми се случва пак.Неисках да изпитам отново онова гадно чувство...наистина след тази връзка бях в ужасна депресия.Това все пак бе единственото момче,което съм обичала.Единственият,който е правил всичко за мен.Единственият...до сега.
Чудя се сама на себе си…защо обръщам такова внимание на тази детинска глупост?Защо толкова се притеснявам,че аз съм в центъра на всичко това?Аз ли съм виновна,че те ме харесват?Защо живота ми трябва да е толкова сложен?Когато се преместихме тук в Бевърли Хилс мислех,че всичко ще бъде толкова лесно.Че нямаше да имам никакви проблеми.Мислех,че тук хората живеят лесен и интересен живот.Точно това ме успокояваше…че тук животът ми ще бъде по-безгрижен.Че всичко ще бъде една игра…и няма да имам никакви проблеми. Но уви…нищо не е по-различно.Освен това ,че станах по-харесвано момиче от преди,но това не е ли заради парите?...Нали тук все пак парите играят важна роля в живота на тийнейджърите.Да…това вече е моят живот.Богат,но труден.Преди нямахме толкова пари,но това не ни правеше най-нещастните хора на света.Напротив!Имаше моменти,в които бяхме много щастливи,особено,когато двете с майка ми излизахме на пазар или пък,когато стояхме заедно до късно вечерта и гледахме страшни филми.Това наистина бяха много хубави времена.Преди само баща ми правеше животът ни труден.А сега…сега имам предчувствието,че ще става все по-трудно!
Слънцето наистина грееше доста силничко.Плажът бе по-населен дори и от купона на сърфистите,но всички тези деца не бяха там,за да поплуват,а заради състезанието.Всички се бяха събрали до залива,където сега вълните бяха огромни.Доколкото бях осведомена Мат беше един от най-добрите в отбора,дори може би в околността.Но не бях сигурна и за Джъстин.Познавах го едва от скоро,но…знаех,че се занимава с бизнес,а не със сърф. Тълпата викаше ли викаше…едни за Мат,други за Джъстин,а трети пък дори и незнаеха какво става.Когато с Деймън и Емили се смесихме с тълпата състезанието вече бе започнало и аз нямах възможността да го прекратя.Забелязах,че доста деца не спираха да ме гледат и сочат.Подшушваха разни неща по мой адрес,които така или иначе достигнаха до ушите ми…като например: „Разбра ли,че е заради Клеар Хейстинкс…“ или пък: „Боже,немога да повярвам,че е заради тази!“.Явно точно както каза Деймън само аз незнаех какво става.Децата викаха все повече и повече ,а Мат вече бе яхнал една от по-големите вълни.Изглеждаше адски секси на сърфа си.Стегнатото му тяло блестеше от лъчите на слънцето,а косата му както винаги небрежно се развяваше от вятъра.Наистина много си го биваше…беше добър сърфист.
След няколко минутки и Джъстин беше на гребена на вълната.Не мога да повярвам…той също бе доста добър и много,много секси.Умееше да привлича момичетата.И двамата бяха мечтаните партньори за всяка втора,но…не мисля,че аз искам да съм с някой от тях.Единият-пълен женкар,а другият-безинтересен.Аз не търся такива „качества“ в едно момче.За мен то трябва да е „съвършеното“.Външността никога не ме е привличала най-много,а това,което се крие вътре в него.Държанието му трябва да е мило,да умее да те кара да се чувстваш спокойна и защитена,но същевременно да бъде лошо секси дяволче.Гласът му – нежно дрезгав,каращ ме веднага щом го чуя да усещам ток по тялото си.Очите му-красиви и дълбоки действащи ми като еликсир за успокоение.Но най –важното е…Да ме разбира и цени!Да ме утешава,когато имам нужда от някой близък!Само с поглед да ме разбира!Да ме…обича!!!Ами ако вече съм намерила това момче…ами ако той е… Мислите ми бяха прекъснати от свирката на един от приятелите на Мат.Спомних си,че го видях на купона миналата седмица.Явно сигналът,който даваше беше краят,защото Мат и Джъстин вече плуваха към брега.В този момент всички започнаха да ръкопляскат и викат за Мат.Личеше си по изражението му колко беше доволен.Джъстин го гледаше отстрани с презрение,докато не прихна в смях.Смееше се силно и продължително,докато не настана тишина от страна на публиката.Всички го гледаха и се чудеха,за какво се смееше. -Мислиш ли, че с едно състезание си ме победил смешнико…-неспираше да се смее, приближавайки се към него.-С това състезание нищо не доказваш!!Сам знаеш,че Клеар избра мен,а не теб!!Не помниш ли,че те отряза?!-отиваше все по-близо към Мат едва сдържайки смеха си.В този миг нервите ми не издържаха и се затичах към тях.Вече се бяха хванали за гушите,отправяйки заплахи един към друг.
–Спрете!!!Как може да сте толкова глупави!Мислите ли,че след това ще искам да имам нещо общо с вас?Ааа?Мислите ли,че с тези детски игрички ще ме спечелите??Ако е така жестоко се лъжете!!!-заключих викайки към тях. –Хахах…загубеняк!!Как можа да си въобразиш,че тя ще те забележи!!!Голям неудачник си бил!!-викаше смеейки се задоволително Мат на Джъстин.В този момент братовчедът на Емили го удари. –Не аз ,а ти си загубенякът боклук такъв!!Лазиш ми по нервите!!-крещеше в лицето му Джъстин.Удряше го все по-силно и по-силно.Докато Мат не застана върху него.Започна да отвръща с ужасни удари в лицето му.Не спираше да го бие,а Джъстин вече не намираше сили за отбраняване.Той просто лежеше под него приемайки ударите му.Джъстин беше безпомощен.В този миг се затичах към тях,понеже всички гледаха смеейки се и никой не искаше да ги разтърве.Започнах да удрям Мат,но той просто ме подбутна пращайки ме на земята,сякаш бях перце за него.Не можех да стоя така безучастно и този път започнах да го ритам. –Какво правиш по дяволите!Престани да ме риташ!Какво намираш в този нещастник?Какво има той,което нямам аз?-крещеше към мен Мат.Беше почервенял от ярост и неможеше да сдържи нервите си.Джъстин лежеше на пясъка окървавен и безпомощен.Почти не помръдваше.В този момент паднах до него.Опитах се да го свестя,но без резултат.Тогава някакво момиче ми подаде вода и аз я посипах върху лицето му.Джъстин изведнъж скочи запътвайки се отново към Мат.Обаче за щастие някой го спря.Помислих си „Най-сетне се намери един разумен човек!“ и той беше…Деймън.
–Разкарай се от пътя ми!!-извика му Джъстин опитвайки се да го избута.Деймън го хвана здраво и му каза нещо, достатъчно тихо,че никой друг да не го чуе.В този момент Джъстин се осъзна и спря.Обърна се към мен и ме погледна засрамено.Имаше много кръв по него,но и Мат не оставаше по-назад.След няколко секундно гледане Джъстин тръгна по ивицата на крайбрежието.Сякаш беше най-нещастният човек на този свят.
След малко тълпата започна да се изнизва от плажа.Десет минути по-късно крайбрежието бе почти празно.Бях останала сама…Деймън и Емили ги нямаше и аз реших да се поразходя.Имах голяма нужда от малко уединение,за да помисля.Да помисля за случващото се и да се поуспокоя.Трябваше да реша как по-безболезнено да кажа на Джъстин,че не можем да сме заедно.Просто между нас нямаше да се получи.
Не съм очаквала,че ще бъда в такова неловко положение.По средата между няколко момчета. Та аз исках просто да се позабавлявам,а какво стана?!Ад!!Исках новият ми живот в Бевърли Хилс да е страхотен…с приятели и забавления.Мислех,че ще стана по-зряла,но аз прекалих.Винаги съм мислила,че мога да удържам нещата,но уви.Трябваше да избирам между Мат и Джъстин.Те са две противоположности-нежният и по-грубият.Те са два различни свята,в които мислех,че искам да имам някаква роля,но не на някаква особнячка,а на момиче,което те харесват.Но както са казали мъдрите хора „Няма две хубави неща“…трябваше или да избера единия от тях,или никой.Не притежавам такава сила,че да ги имам идвамата. Този избор ме измъчваше адски дълго.Коя съм аз,за да решавам с кой да продължа?!Кралица на света?Не…аз съм само една разглезена от майка си и доведеният си баща принцеска,която живее в Бевърли Хилс,в голяма луксозна къща и кара скъпа кола.Може би това е привлякло Мат и Джъстин.Но аз откъде може да знам?!Решението ми е трудно и болезнено за мен,а още по-болезнено сигурно бе за Мат,а сега и за…Джъстин,ако наистина е влюбен в мен.
Ок…трябва да помисля трезво.Вече разкарах Мат и…това ме накара да се почувствам ужасно.Не съм вярвала,че скъсването на някой би могло да бъде толкова мъчително.Защо трябваше да преживея това отново?!Толкова емоционален човек съм станала…немога да се позная!Всичко това ми идва малко в повече.Защо трябва да е толкова трудно?Сигурна съм,че никой друг не е преживял това,което и аз.Толкова е сложно всичко.Как може да живея такъв ужасен живот!?!Та аз съм едно дете!Защо трябва да намразвам живота си още от тези години?!Казват,че да те скъсат е едно,но ти да разкараш някой е съвсем друго,което в моя случай няма голяма разлика.Как да подходя сега към Джъстин?Толкова ми е трудно!!!
Слънцето вече залязваше,а аз все още се лутах из пустия плаж.Дори и вълните вече не се чуваха.Всичко бе толкова тихо,сякаш морето пазеше някаква тайна.Мъчителна тайна,която не би издал за нищо на света.Ходейки бавно по плажната ивица стигнах до някакви скали,на които седеше…Джъстин.Когато видях,че е той всичко в мен се преобърна.Сякаш неисках да го виждам.Беше ми толкова тежко и…просто съжалявах,че нещата се получиха по този начин.Не исках никой да страда.Но в този ужасен и егоистичен живот…това е невъзможно!!! Поех си дълбоко въздух и се качих при него.Не изглеждаше много добре,но кой би бил в такъв момент… -Виж Джъстин…-започнах да му обяснявам с риск да ме намрази…но той ме прекъсна.
–Няма нужда да казваш нищо.Само немога да разбера,защо след като беше решила да си с мен…защо сега ме разкара така??-обърна се към мен поглеждайки ме с тъжен поглед,който за първи път виждах изписан на лицето му.
–Джъстин… немога да разбера,кой ти го е казал…но с риск да ме намразиш …искам да знаеш,че…никога не съм избирала нито теб,нито Мат.Просто…Много съжалявам за всичко,но…не съм влюбена в нито един…от двама ви…Чувствам се ужасно за това…аз съм виновна за всичко!!!Само аз!!!-обясних му едва сдържайки сълзите си.Нямах сили да го погледна !!
–Да,но…Клеар…аз на-ис-тина съм…влюбен в теб!Още в първият миг,в който те видях почувствах,че ти ще си момичето,което ще ме кара да се смея…което ще ме прави щастлив…което винаги ще е зад мен…и…ще ме обича.Както аз сега теб!!Точно ти!!И никоя друга.Клеар…толкова си красива…добра…ти си първото момиче,което ми влияе така…ти си единствената,в която съм истински влюбен!!!-не спираше да ми говори нежно.В този миг го погледнах…в очите му виждах само истината.Истината, в която повярвах.Да…той наистина беше влюбен в мен.Беше толкова красив,а кръвта по лицето му сега я нямаше.Имаше само няколко обхождащи лицето му капки сълзи.Сълзи стичайки се самотно по гладката му кожа.Сълзи молейки се на единственото нещо в живота си да им повярва.Аз ли бях това единствено нещо?Аз ли бях тази,която го правеше щастлив?...Не…това е …невъзможно?...–Клеар…Оби� �ам те!!!
Каза го така сякаш,това бяха последните му думи.Сякаш повече нищо не го задържаше на този свят.Толкова искрени думи до сега не бях чувала.Та той наистина ме …обичаше.Господи…защо винаги става това,което най-малко си очаквал,че ще стане.Но аз не…аз не го…обичам…