Елегията на прахта

[SolemnityOfDeath]

Тих е таванът
само прах
мете пода
задушливо гнетна
сред мелодия на страх
и сянка на разум мимолетна.

Тя стои.
Очите - взрени
сърце трепти
дланите обърнати
раменете увиснали, смирени
окъпани във мрак.

Мисли няма
само мръсен дим
а главата -
обърната към един комин
върти се към призрак
на спасителна измама.

"Аз не знам дали
нявга ще се върна
- шепнат устните любими. -
Съдбата е винаги безпътна
но чуй, през всичките години
на покой ти ще си там, незрима".

Словата могат
като свят огън да горят
лекуват мор и глад
но също и в призрак
на най-тежка скръб те трептят
особено при спомен млад.

Тя заплаква
както е плакала тогава
и прахта като криле
сякаш полита, но остава,
свети с мръсния си ореол
около голите нозе.

И тих, ужасно тих
остава таванът
от човешка мъка огласен.
Минали са толкова години
от войната
а все още гори молбата
да бъде споменът спасен.

[Millen4ety]

уникално...

[LordOfLight]

Настръхнах! Наистина много добро!

[Bella5]

Интересна идея, страхотно написано. Браво!