"-Знаеш ли. Това е странно.
- Знам. - отговорих. - Знам.
Бях започнал пътя към смъртта."
Н. С.



В извора на тези
които не вярват
раждат се
потоци на мисълта.
Те хлъзгат
пътеките от камъни
и задушават
задушават я.


Този ден
е бездиханен
той няма форма
няма и смисъл.
Потокът му е ранен
извън норма
сякаш някой зъл
дух го е орисал.


Аз съм в него
и съм камък
ала не съм.
Душата ми
сякаш в замък
обитава дверите
и пробити коридори
на един кошмарен сън.


И еленът
пак скача
с продънени крака
и с вой на болка.
Какво пък
ако <нищо> знача
и съм пясъкът
на всичките дъна?


Всеки ден
на такова
стенно безсмислие
на изворни деца
приближава ме
до обещана орисия.
Някой каза ми
че това нарича се съдба.


И се смея, виждаш
но вътре
камък се пропуква
и излива се вода.
И когато кръв
повика си кръвта
Глупакът ще падне
във звънтящи бесила.


И под потънали
женски очи
двадесет и пет
изгубени години
като удар гръмовен
на едно бесило
ще кънти
ще кънти.