На моето момиче от Голуей:

Ти си ангел, видя се с моите родители.
Казах ти, че майка ми не те мрази.
Сега стоиш пред моето укрепление,
там където аз мислих за велики дела
Ето къде стоях, когато мислех за теб
след първата ни среща.
Отначало не ме приемаше на сериозно.
Никога не бях виждал
толкова цветове в едно момиче,
личеше, че не си тукашна.
Всички твои цветове.
Помниш ли първото нещо,
което ми каза?

-Изгубих се.

Не изглеждаше да си се изгубила,
поне не за мен.


Просто е приятно да вървиш с някого
без да си говорите,
докато се изпотиш от ходене.

Мълчанието беше прекратено.
Не можех да те накарам да млъкнеш.
Беше толкова красива, опитваше се
да ме впечатлиш с Уилям Блейк.
и какви велики идеи имаш.
Нямах представа за какво говориш,
но не можех да се намеся, защото
обичах начина, по който говореше.

"Трябва да създам..."
Нещо такова. "... или да бъда поробен
от друг човек..."
"Нямам...
Нямам повод да сравнявам.
Работата ми е да създавам..."


-Ако човек не измисли "нещо",
си остава обикновен.
Без значение дали е произведение
на изкуството или тапа, или чорапи.
Просто да създаде нещо ново,
и ето това е.
И това си ти, различен от всички.
Можеш да го видиш, чуеш,
прочетеш, да го почувстваш,
знаейки, че е частица от теб.
Частица от всеки, който го прави.
-Казваш, че искаш да боядисваш чорапи.
-Може би.

Точно тогава те обикнах.














Не твоята любов над мене бди.
Уви, тя не е толкова голяма.
А моята любов до мен стои
на бодра стража, трепетна и няма.
Тя бди, додето ти отсъстваш тук,
далеч от мен и в близостта на друг.