Вдигам лице към небето,а от него сълзи се леят,
все едно млада девойка скърби на полето.
Поглеждам към слънцето,а то черно чернее,през въздуха тъмен.
Природата губи своите жизнени сили.
Дърветата тъгуват,уморени,те подаряват на земята своите безценни плодове.
Цветята се скриват в своя свят,недокоснат от силите на мрака.
Цялата природа сълзи рони,както водата тече от водопада.
Моретата и океаните гневно бушуват,разкривайки своята болка,
Гръмотевици гърмят,сякаш пратени от красива девойка,
която ни моли да не погубваме красотата й безценна.

Час,два,три тъгата на природата продължава да ръми.
Тя не желае психотерапевти,които да я принудят да свикне,
тя не желае медикаменти,за да лекува депресия,
иска единствено да бъде чута и разбрана,
посланията й да проникнат в нашите души,
водата изпълва чашата.

Ден,два,три тъгата на природата продължава да ръми.
Огнени дракони унищожават контурите й прекрасни,
красотата й умира,подобно на делфин,прекратяващ земния си път.

Плътта й е проннзана от стрели отровни,
кръвта й се сипе като дъжд от небето.
Рани неизлечими отваряме ние,а душата на
девойката красива продължава да гние.