Издържах докато се прибера когато влязох в нас майка ми ме чакаше отново с нервираната си физиономия и отново започна:
- Къде беше? Пак ли при Николай? Не стига че те съсипва това момче ти пак при него ходиш.
Когато каза името му имах чувството че заби вилица в сърцето ми. Не издържах и аз започнах да викам:
- Я спри да викаш!
- Не ми казвай какво да правя аз съм твоя майка и се опитвам да се грижа за тебе но ти не оценяваш нищо.
- Какво не оценявам изобщо не знаеш къде съм била.
- Няма къде освен при оня Николай.
- Спри да го повтаряш не съм била там.
- Не си била там? – учуди се майка ми и спря да вика.
- Не, не съм била!
- Тогава къде беше цяла нощ?
- В болницата.
- Какво ти се е случило? Има ли ти нещо? Какво е станало...?
- Ууууспокой се нищо ми няма на мене.
- Не ме лъжи кажи ми какво ти е?
- Нищо ми няма бе мамо не бях там заради мене а заради един приятел.
- Какъв приятел?
- Нали излязохме с Алекс и после дойдоха още няколко момчета и момичета и аз се ядосах и си тръгнах но едното тръгна след мен и не видя как пресича и го блъсна кола – не исках да й казвам какво точно се е случило, достатъчно беше развалила мнението си за Николай.
- Как така?
- Еми ето така беше се затичал и докато му кажа че идва кола той вече беше върху капака й. Почувствах се виновна че заради мен е станало всичко това и реших да остана там за да знам как е.
- И как е ?
- Снощи беше много зле но сега е по добре и ще се оправи.
- Защо не ми се обади да ми кажеш че ще останеш в болницата? – продължаваше майка ми с въпросите си.
- Защото телефона ми е още в сервиза. Оня ден бързах да се прибера и забравих да го взема.
- Ще си забравиш главата някой ден.
- Май така ще е най-добре – казах аз тихо на себе си.
- Какво каза? – попита майка ми.
- А нищо.
- Отивай да го вземеш че пак ще забравиш.
- Сега искам да се наспя.
- Ще отида аз да го взема но ще ти е за последно аз да ти събирам нещата.
- Супер си мамо айде лека нощ.
Отидох в стаята си мислейки първо да взема душ и после да лягам но седнах на леглото и възглавницата всякъш ме дръпна към нея. В момента когато главата ми потъна в меката възглавница веднага съм заспала. По едно време се събудих и видях на шкафчето до мен телефона ми и бележка под него. Беше от майка ми разбира се „В съседката съм ако мислиш да излизаш на някъде ми се обади!” ама разбира се че ще ти се обадя но предпочитам да ти напиша съобщение. Казах си аз и тръгнах към банята. Изкъпах се на бързо облякох си първите къси панталонки който видях и една от любимите ми лилави фланелки, грабнах пари от касичката обух маратонките си и тръгнах към болницата. Точно затварях външната врата и докато пишех съобщението на майка ми се бутнах в някого...
Вдигнах очи и видях Николай.
- Бързаш ли за някъде? – попита ме той.
- Да бързам!
- За къде?
- Не те интересува вече.
- Толкова бързо ли ме забрави и ме замени с оня?
- Ха ти за една вечер ли ме забрави и ме замени с „оная” ?
- С никого не съм те заменил обичам те.
- И си мислиш че като ми кажеш това ще тръгна веднага с тебе ли?
- Не знам надявах се и ти поне малко да ме обичаш и да ми простиш.
- Надявал си се?
- Да.
- Аз на стената ли казах че я обичам или на тебе? Или вече и това го забрави както мене ме забрави?
- Спри да го повтаряш не съм те забравял.
- Тогава защо нищо не й каза когато те попита?
- Не знам ти влезе някак внезапно и...
- И не можа да си измислиш оправдание толкова бързо?
- Спри писенце обичам те.
- И аз те обичам но сега бързам мръдни се.
Тръгнах към асансьора обърнах се преди да се кача и казах:
- Ходи при дългокраката да не ти е скучничко.
Не го изчаках да ми отговори затворих вратата и слязох на долу.Когато стигнах в болницата бързах да се кача при стаята на Боби. Когато стигнах се спрях за малко и не знаех дали да продължа или да се върна. Пред вратата на стаята му се беше събрала огромна групичка от хора бяха неговите приятели, говореха си разни неща а сестрите който минаваха постоянно им се караха да бъдат по тихи. Но те изобщо не слушаха и продължаваха да си викат и да се смеят. Седях и ги гледах с усмивка колко са забавни и едва ли има нещо което би помрачило щастието им. В момента когато реших да си тръгвам защото нямах място там та аз познавах Боби от един ден а те са с него от деца, Марио някак си ме видя и се провикна от другия край на коридора:
- Здравей Марияяя.
Как ме видя? Мислех че никой няма да ме забележи в този бурен смях и ще си тръгна, но сега нямаше начин трябваше да отида.
- Здравей – казах му аз когато се приближих.
- Изглеждаш по добре. Наспа ли се?
- Успях да поспя благодаря ти. Как е Боби?
- Ще се оправи гнидата няма къде да ходи – каза едно от другите момчета.
Тези можеха да те накарат да се засмееш дори когато ти идва да крещиш от мъка.
- Казаха ли нещо ново? – питах ги аз.
- Махнаха му апарата за дишане по рано диша си сам. Вече е буден още ден два и що го изпишат.
- Ама как толкова бързо?
- Лекарите се притесняваха заради счупените ребра да не би някое да се е забило в белите му дробове. Но никое не е успяло да се забие и е добре. Ако искаш може да отидеш да го видиш нас не ни пускат защото сме щяли много да го натоварим с глупостите си – засмя се Марио. А след него и всички останали.
- Ще вляза за малко.
- Не бързай.
Влязох вътре и някак си се уплаших от системите спускащи се към ръцете му. Той ме погледна усмихна се и каза:
- Едно пиленце ми каза че си спала пред вратата.
- Ах това пиленце – засмях се и аз.
- Защо остана?
- Не знам чувствах се виновна че заради мене стана това и не исках да си тръгвам.
- Ще ти се карат.
- Какво имаш предвид?
- Ми гаджето ти ако разбере че идваш тука и най-вече че си спала в болницата.
- Не ми е гадже и вече е разбрал.
- Трябва да се пазиш.
- На мен нищо няма да ми направи ти трябва да се пазиш като излезнеш.
- Няма страшно.
- Остави Николай кажи ми как си?
- Боли ме като дишам но ще се оправя. Тия диваци отвънка какво правят?
- Не ги ли чуваш как се смеят?
- Чувам ги одеве даже пяха на сестрите.
- Имаш си страхотни приятели.
- И от тези страхотни приятели кой остана да спи в болницата? Ти дето ме познаваше от няколко часа.
- Ама сега са тука и те развеселяват нали?
- Развеселяват те.
- Много са забавни.
- Трябва да излезеш с нас някой път.
- Още си в болница а тръгна да излизаш, изчакай малко.
- Като се оправя ще излезнеш ли с нас? С мен?
- Като се оправиш ще видиме.
- Искам да ми обещаеш нещо.
- Какво?
- Че няма да спиш повече в болницата – засмя се той.
- Няма.
- Или ако толкова държиш ела при мене на леглото аз няма да ти направя нищо.
- Е снощи беше зле и не искаха да ме пуснат – засмях се и аз.
В последните дни не се бях смяла изобщо а днес всичко беше толкова забавно и весело.
Някак си забравях за малко какво се беше случило седяхме и си говорехме различни неща и времето мина неусетно. По едно време чух че телефона ми звънна. Беше майка ми.
- Пак ли ще спиш в болницата? – попита ме строго тя.
- Не – казах и аз като нямах никаква представа колко е часа.
- Ми погледни колко е часа кога мислиш да се прибереш?
- Колко е че ми се караш толкова?
- 11:00 ако не си забелязала.
- Сериозно? – учудих се аз.
- Напълно.
- След малко си тръгвам спокойно.
- Хайде да видиме колко малко ще е – и затвори телефона.
Боби ме погледна тъжно и каза, че „трябва да тръгвам за да си нямам проблеми”.
- Няма страшно на майка ми бързо й минава кара се за момента а после вече не помни.
- Утре ще дойдеш ли пак? – попита ме той.
- Ще дойда разбира се.
- Аз явно ще си те чакам тука – засмя се Боби.
Имаше хубава усмивка – присвиваше очите си а бузите му силно се бръчкаха от широката усмивка. Лицето му всякъш грейваше когато се усмихваше така.
- Ще тръгвам.
- Еми до утре тогава.
- До утре.
Усмихнах му се и аз и излязох приятелите му ги нямаше явно сестрите най на края са успяли да ги изгонят. Когато вече бях на вън усетих студа на мрачната нощ. В бързината съм забравила да си взема нещо връхно и вятъра галеше оголените ми рамена. Нямаше много хора на вън единствено колите се надпреварваха по улиците, някой забравяха да спрат пред червените светлини на светофарите, други търпеливо чакаха. Знаех че все още има автобуси и реших да почакам на спирката. След малко към се присъединиха още няколко човека личеше си че бяха леко пияни и нямаха представа какво се случва около тях. След малко и автобуса дойде качих се и седнах, след мен бавно се качиха и останалите. През целия път се смяха и си разказваха някакви неща в който нямаше никакъв смисъл но тях ги забавляваха. Дойде време да слизам. Прибрах се по най-бързия начин. Майка ми разбира се ме чакаше.
- Ако не ти се бях обадила?
- Стига мамо прибрах се.
- Няма стига! Ще се научиш на ред.
- Какъв ред не съм видяла изобщо колко е часа. Бяхме се заговорили с Боби и не съм забелязала колко тъмно е навън.
- Кой е Боби?
- Момчето заради което спах в болницата.
- Още ли е там?
- Да.
И бързо премести въпроса от това защо съм закъсняла на това как е момчето в болницата.
- Ще се оправи ли?
- Той вече е по-добре.
- Няма ли да го изпишат щом е по-добре?
- Не знам още нищо не казват за изписване.
- Дано по-бързо да го изпишат защото не е хубаво толкова време в болница – каза загрижено майка ми.
- Ще видиме.
- Хайде да си лягаме, че стана късно вече.
- Лека нощ мамо.
- Лека и на теб.
Сутринта се събудих от силното блъскане по вратата. Станах да отворя и видях Алекс притеснен.
- Какво си се разтропал толкова рано?
- Ники го няма – каза задъхано той.
- Как го няма?
- От снощи го търся няма го.
Изтичах да взема телефона си и започнах да му звъня но телефонът му беше изключен.
- Може би има работа – казах притеснено аз.
- Щеше да ми каже ако заминава. Ти виждала ли си го?
- Вчера беше тук. Обясняваше ми отново колко ме обича и се надявал, че и аз го обичам. Надявал се разбираш ли?
- И не ти е казвал, че ще заминава някъде така ли?
- Не бързах и не съм го слушала.
Алекс се подпря на стената погледна към земята погледна към и си тръгна.
- Чакай къде отиваш?
- Прибирам се.
- Ако разбереш къде е обади ми се.
- Добре.
Затворих вратата и се върнах в леглото но вече не ми се спеше. Мислех си къде може да е отишъл Николай и какво ли прави. Липсваше ми толкова много а сега и изчезва – ще ме побърка това момче. Беше време вече да се оправям и да тръгвам към болницата да видя Боби. Когато отидох той отново се зарадва,че ме вижда но аз не бях така щастлива както предишните пъти и той веднага забеляза това.
- Не виждам хубавата ти усмивка – каза Боби и се усмихна като се надяваше да ме зарази с усмивка си и да започна и аз да се смея.
- Днес я няма – казах аз и гледах по бързо да сменя темата. – Ти как си?
- Аз се оправям тия дни ще ме изпишат, надявам се още утре но не се знае.
- Това е хубаво щом скоро ще се махнеш от тук.
- Не ми каза какво ти е. Случило ли се е нещо?
- Нищо ми няма преди малко се събудих и не съм се разсънила още.
- Не е само това. Николай ли ти направи нещо?
- Не! – отговорих бързо аз.
- Спокойно де питам само. Ще ме изядеш само като спомена името му.
Когато каза това усмивката на лицето му се скри и изглеждаше много сериозен. А аз просто си замълчах и обикалях с поглед стаята. По едно време Марио влезе в стаята и се развика без да знае, че съм там.
- Пич оня Николай е изчезнал на някъде – и започна да се смее. Затвори вратата и когато видя че Боби смени физиономията си един вид казваше „млъкни бе” се обърна и ме видя. – Я ти тука ли си?
- Както виждаш – отговорих му аз.
- Е извинявай не знаех, че си има гости.
- Какво знаеш ? – попитах го аз сериозно.
- Какво да знам? – опитваше да се измъкне Марио
- За това, че Ники го няма?
- Само чух че е изчезнал.
- Сигурен ли си?
- Да.
И в този момент телефонът ми звънна, това беше мелодията за съобщения. Когато погледнах видях името му- пишеше Ники. Зарадвах се, че е добре и усетих как усмивката бавно тръгва по лицето ми. „ Никой няма да те обича така както аз те обичам”. Когато прочетох това имах чувството че някой ме удари с нещо тежко. Седях и гледах в телефона препрочитах го отново и отново сещах се за моментите ни и за това колко много ми липсва и искам да го прегърна. Исках да ме обвие със силните си ръце и да не ме пусне никога повече. Нещо в мен ме караше да го искам повече от преди и не вдигах погледа си от телефона.
- Какво ти става? – попита Боби.
Аз вдигнах главата си погледнах Боби после и Марио и им казах:
- А... аз трябва да тръгвам – станах бързо и тръгнах към вратата.
- Къде ще ходиш? – провикна се Боби.
- Имам работа чао – не ги изчаках да кажат нищо затворих вратата и се затичах по дългия коридор. Излязох на вън и за момент не знаех какво да правя но след секунда краката ми вървяха в някаква посока. След дълго ходене се озовах пред блока на Ники видях входа му и се затичах на вътре. Когато бях вече пред вратата му започнах да звъна но не ми отвори. По едно време се сетих, че имах ключ от тази врата извадих го и се опитвах да отворя но без успех. Ключалката беше сменена. Опитах пак но нищо не ставаше. Звъннах пак и се заслушах за някакъв шум зад дебелата врата, но нищо не помръдваше от другата страна. Не знаех какво друго да направя и си тръгнах явно наистина не си беше в къщи. Опитах се да извикам асансьора но беше зает и трябваше да изчакам. След секунди спря точно на същия етаж и от него се показа момиче с красиви сини очи, начупена кестенява коса и изглеждаща доста добре. Не знам защо но нещо ми подсказваше в коя врата ще влезе и реших да изчакам и да се убедя. И бях права тръгна направо към неговата врата извади ключовете си за разлика от моя нейният пасваше идеално на ключалката. Преди да влезе реших да си поговоря с нея.
- Ьхьььмм извинете Ники в къщи ли си е? – нямаше как да привлека вниманието й по друг начин и реших да се закашлям леко.
Тя се обърна огледа ме от глава до пети усмихна се и каза:
- Няма го. Нещо да му предам?
- Предай му че едно заблудено момиче го е търсило, той бързо ще се сети – и тряснах вратата на асансьора.
О боже какво си мислех, че след едно съобщение всичко ще се промени. Как може да съм толкова глупава? Вървях и се възмущавах и по едно време чух някой да вика. Обърнах се и видях онова момиче. Мен ли се опитваше да викне...?
Гледаше ме и бързо се приближаваше. Реших да я изчакам да видиме какво толкова има да ми каже, как може да е толкова нахална?
- Не се запознахме – извика тя.
И за какво трябваше да се запознавам с поредната му. Нервите ми не издържаха и едвам държах устата си затворена преди да започна да й говоря колко много искам да се запозная с нея.
- Ти сигурно си Мария? – продължи тя като не забелязваше явно колко съм ядосана.
- Да – усмихнах се с презрение.
- Аз съм Яна – усмихна се широко тя и подаде ръката си към мен.
Яна ли каза. Това име ми беше много познато. Николай беше споменавал някаква Яна...
- Аз съм сестра му – реши да ми помогне тя.
Точно така Яна беше сесрта му. О колко съм глупава.
- Мария – подадох и аз ръката си към нейната.
- Защо си тръгна толкова бързо?
- Помислих те за някоя друга.
- Да не си помисли, че съм му гадже? – засмя се тя.
- Нещо подобно – казах виновно аз.
Тя започна да се смее с глас.
- Искаш ли да се качиш и ще си поговориме да не сме на средата на улицата – каза тя продължавайки да се смее.
- Ще се кача за малко.
Върнахме се обратно. Когато влязох и усетих аромата на парфюма му изтръпнах. Беше изключително опияняващ, вървяхме из коридора и толкова спомени минаха през главата ми. А когато видях вратата на стаята му исках да вляза вътре а той да ме чака на голямото легло, да ми се усмихне по неговия прекрасен начин, да ме прегърне и да не мисля за нищо друго. Исках отново да усещам как бие сърцето му когато ме прегръща, искам целувките му, искам го целия.
- Ще пиеш ли нещо – каза сестра му и спрях да мечтая.
- Не исках само да видя дали Ники е тук.
- Няма ли го?
- Вчера се видяхме за малко. Скарахме се отново и от тогава никой не го е виждал.
- Е аз не съм го виждала от месец – засмя се тя.
- Как от месец? - учудено я попитах.
- Обичам да пътувам и не се задържам дълго на едно място. А и с него се караме за всичко и гледам да сме по-далече - пошегува се тя. - За това чакам да му стане мъчно и тогава се прибирам.
- Бързо ли му домъчнява?
- Много бързо. След два дни ''сестра ми айде прибирай се'' а аз го мъчех повече време. Но от скоро спря да нахалства и не се сещаше толкова често и мисля, че знам каква е причината- погледна ме сериозно за момент, но после пак се засмя.
Толкова много си приличаха. Усмивките им бяха еднакво зашеметяващи и чаровни, очите също така сини като неговите.
- На последък не ми се е хвалил като преди къде сте ходили и какви щурутийки сте правили.
- На последък само се караме нищо друго не правиме.
- Защо? Какво е направил пак лудия ми брат?
Какво да правя седнах и разказах всичко – как съм го видяла с друга,как преди това се карахме заради бившата му, как се е сбил с Боби. Яна ме гледаше и не можеше да повярва.
- Ама ти сериозно ли? – питаше ме тя.
- Сериозно.
- И сте се карали заради бившата му!?
- Да.
- Онова мургавото същество ли?
- Не беше особено бяла.
- Ау тая колко я мразех.
- Защо?
- Ники искам вода и Ники тича за вода, Ники гладна съм и Ники носи ядене, Ники искам парцалки от мола и Ники цял ден не може да излезе от мола защото принцеската нищо не можела да си хареса. Един път ме накара да отида с тях, че му било скучно, аз щях да се побъркам а за него не знам. Ужасна беше!
- Е като ги видях не беше особено засегнат от всичко това което ти ми разказа.
- Не мога да повярвам, че е направил всичко това.
- И аз не можех докато всичко това ставаше пред очите ми.
- Ще го пребия само да се прибере – каза Яна сериозно и тръгна към кухнята.
Тръгнах и аз след нея и забелязах как бързо започна да изважда някакви продукти от торбичките с който беше преди да тръгне по мене. Личеше си колко нервирана беше и как нищо хубаво не чакаше Ники когато се прибере.
-Спокойно някой ден ще се оправи.
- Как ще се оправи? Говореше ми колко много те обича и едва ли ще намери друга като тебе, колко хубаво сте си изкарвали и какво ли още не, а после какво прави?
- Това и аз се питах.
- И пак идваш да го търсиш?
- Липсва ми прекалено много и одеве ми написа съобщение от което ми стана някак си странно. За момент не знаех какво да направа, да изключа телефона си и да оставя всичко така или да изтичам и да му кажа, че го обичам. И както виждаш избрах второто, но него го няма.
- Какво ти написа толкова? Ако не е тайна де.
- Написа, че никой няма да ме обича така както той ме обича.
Тя ме погледна някак си тъжно, но нищо не каза и продължи да реди покупките. Реших, че е време да си тръгвам.
- Ако искаш ела пак някой път – каза Яна.
- Ще мина някой път за малко.
- Е защо за малко?
- Не искам да ти преча.
- Не говори глупости приятно ми е да си говоря с тебе – засмя се тя.
- Утре може да мина пак.
- Ще те чакам.
Взехме си довиждане и си тръгнах. Беше приятно момиче, а факта че я помислих за някоя от поредните му бройки ме караше да се смея сама. Когато се прибрах нямаше никой в къщи. Включих компютъра и видях че имам съобщение във Фейсбук. Беше от Михаела – тя беше колежка на Ники. Описваше я доста странна и страшна и не можех да си обясня защо ми е писала като никога не съм се надявала на такова нещо и то от нея. Беше красиво момиче с черна коса и сини очи, не много висока но имаше уникален вкус за обувки. Когато отворих съобщението й имах чувството че някой ме стисна за гърлото и не можех да си поема въздух. „Съжалявам че точно аз трябва да ти го кажа обаче казаха че са го застреляли”. Не знаех ако й пиша дали ще ми отговори ,не на истина не знаех какво да правя блокирах тотално. До вчера се карахме а сега тя ми казва, че е мъртъв, това не можеше да е истина. Реших най на края да й пиша, питах я дали е сигурна. Не очаквах толкова бързо да ми отговори. Каза, че са ги изпратили в Русия и снощи са се стреляли и на края са се събрали тези дето са останали обаче него го е нямало. Попитах я дали никой нищо не е видял но тя каза, че другите са били повече както винаги и никой нищо не е видял... Замълчах си просто вече не знаех какво да й кажа и имали нещо за казване. След няколко минутки тя отново ми писа „ Ще се появи от някъде спокойно” . Първо ми казва застрелян после се надява да се появи. Как ли щеше да стане това? Слез секунда сълзите се стичаха по лицето ми, седях на стола нямах сила да се преместя или да направя каквото и да е. Какво щях да правя сега без него?
Защо не ми каза, че ще заминава вчера? Можеше да е по различно, поне последният ни разговор да не беше такъв. Опитвах се да сдържам сълзите си, но не можех. Усещах как бързо минават през бузите и падаха някъде на бюрото. Седях така доста време, след малко телефонът ми звънна, беше Алекс.
- Какво става, нещо ново? – попита ме той.
Аз не успях нищо да кажа заради развълнувания си глас от сълзите. Не можех да си поема въздух за да му отговоря.
- Мария чуваш ли ме?
- Да... – казах тихо.
- Какво ти е? Случило ли се е нещо?
- Убили са го... – в този момент усетих как горещите сълзи се спускаха по вече мокрите ми бузи.
- Какво? Кого са убили?
- Ники.
- Не се шегувай това е сериозно – каза той някак си на шега.
Той наистина ли каза това? Аз едвам дишах и не намирах смисъл в нищо вече а той си мислеше, че се шегувам и то точно с това.
- Не се шегувам бе идиот. Няма го разбираш ли? Не успях дори и да му кажа, че го обичам а ти ми викаш не се шегувай нямам думи... – казах това и затворих телефона.
Изключих го, хвърлих го на бюрото и тръгнах към леглото. Легнах, гушнах една възглавница и всички плюшени играчки около нея и сълзите ми започнаха все по бързо да напояват всичко около мен. Защо трябваше да се случва така? Как ще успея да продължа? Можеше да се караме, но го обичах повече от всичко останало, а дори не успях да му го кажа.
Постепенно започнах да усещам умора и силно ме заболя главата. Много пъти съм плакала, но този път не беше като останалите. Този път всичко беше различно. Очите ми явно не издържаха и сълзите започнаха бавно да намаляват, гледах в прозореца спомнях си секунда по секунда всеки момент прекаран с него, отново и отново. Сещах се за думите му, за закачките, за това как сладко ми казваше „Обичам те” и как спореше, че ме обича повече. Страшно обичах да усещам как се усмихва докато ме целува или как идваше зад мен, обхващаше ме с ръце, леко ме притискаше към себе си и целуваше врата ми. Познаваше ме както никой друг, знаеше как да оправи настроението ми или какъв шоколад обичам. Понякога се изумявах колко много неща знае за мен. Но беше хубаво да знам, че се интересува въпреки глупостите му.
На вън вече беше тъмно, милиони звезди всякаш гледаха в моя прозорец, виждах как луната бавно се преместваше а някога през нощта напълно изчезна. И тя реши да ме остави останаха само малките светлинки на огромното небе. Не можех да заспя, поглеждах през прозореца, после обръщах поглед към едно листче на бюрото – оригами. Ники ми направи лебедче от касовата бележка в едно кафе. Направи го и реши да го изхвърли, но аз исках да ми го даде. Спорихме дълго време, че щял да ми направи ново и по-хубаво ама аз си исках точно това. На края не издържа на нахалството ми и го даде. Въпреки,че беше малко смачкано от цялото боричкане аз го запазих и остана на видно място върху бюрото ми. Такова смачкано и самичко точно както се чувствах аз в момента...
На вън започва да става светло, аз не мърдах от леглото. Нямах никакво намерение да го правя. Обаче след няколко часа на вратата се звънна. Защо по дяволите бях сама и нямаше кой друг да отвори? Наложи ми се да стана, за момент когато се изправих главата ми се замая и се залюлях. Тръгнах бавно а през това време се звънна още няколко пъти. Кой ли беше толкова нетърпелив и не можеше да изчака няколко минути докато отида до вратата? Когато най после отворих първото нещо което видях беше една голяма усмивка. Когато погледнах по-хубаво видях, че беше Боби. Аз бях като пребита а той преливаше от щастие, когато ме видя как изглеждам бързо свали усмивката си и каза:
- Какво ти се е случило?
- Нищо.
- Няма да си тръгна докато не ми кажеш!
- Как разбра каде живея?
- Познавам много хора. Не сменявай темата. – погледна ме сериозно той.
- Не съм спала цяла нощ това е.
- Какво се е случило?
- НИЩО! – вбесявах се от едни и същи въпроси.
- Не мисля така. Пак ли нещо с любимия ти Николай? Така изхвърча вчера даже не успях да ти кажа, че ще ме изписват днеска.
- Ето нали сега ми казваш.
- Исках да излезеш с мен на разходка в парка – каза той и о тново се усмихна.
- Не ми се излиза! – казах бързо аз.
- Моля ти се.
- НЕ! Като ти кажа нещо кажи добре и не го повтаряй толкова пъти!
- Леле какво се е случило с теб?! Оня ден се смяхме, шегувахме се, забравихме за времето, а сега все едно не си ти. Всякаш...си друг човек. – каза някак си тъжно той.
- От оня ден до днес много неща се промениха, включително и аз.
- Еми хубаво. Аз ще трагвам тогава, радвам се, че те видях – обърна се и си тръгна.
- Чао – затворих вратата и тръгнах към стаята си.
Върнах се в леглото а главата ми още беше замаяна. Вече усещах умората от това, че не спах цяла нощ. Очите ме боляха и сами искаха да се затварят. Нямах сили да ги задържам отворени и съм заспала. Сънувах ужасни кошмари. Чувах изтрели и виждах как чеовек без лице убива мойто момче. Събуждах се от последния изтрел който го пронизваше. За момент се оглеждах и си казвах, че е само лош сън, но беше толкова истинско. След това отново се отпусках до плюшените играчки и заспивах за секунди.
На другия ден когато се събудих не знаех колко е часа. Мислех че още е рано и не бързах да ставам, но по едно време майка ми отвори леко вратата. Когато видя, че не спя започна с лекциите.
- Няма ли да се сетиш да ставаш вече?
- Може ли да не започваш от сутринта със скандалите?
- Каква сутрин то е два и половина госпожичке.
- Как два и половина?
- Еми така чудех се дишаш ли не дишаш ли?
- Сигурно щеше да е по добре ако бях спряла – казах си аз тихо.
- Спри да си говориш сама и ставай!
- След малко.
Тя ме погледна всякаш ми казваше „Ставай веднага” и излезе. Аз взех телефона от бюрото си и го включих. За секунда получих няколко съобщения за пропуснати повиквания от Алекс. Беше ми писал и като си включа телефона да му се обадя но нямах това желание и отново изключих телефона за да не успее той да ми се обади. Щеше да ме разпитва, щеше да ми стане още по-гадно. Станах и тръгнах да си взема душ, облякох се и в момента в който излязох от стаята майка ми продължи да вика. Не исках да я слушам и излязох на терасата. Беше слънчев и красив ден, децата тичаха и се забавляваха. Видях и любимите си „приятелки” на пейката пред блока и няколко момчета около тях. За момент си помислих как горките издържат да седят там при тях и да слушат непрестанните им клюки и измислици. По едно време разбрах, че момчетата са Боби, Марио и още двама който не познавах. Боби се завъртя с толкова отчаяна физиономия към другите двама, че по погледа му личеше желанието за самоубийство. След малко се обърна и към терасата ми, не знам защо но преди да погледне леко се дръпнах за да не ме види той а аз него да успея да го виждам. Толкова тъжно погледна. В този момент се сетих за вчера, как ми се радваше а аз как го изгоних. Дали ме чакаше да изляза и заради това да е пред моя блок с тези клюки? В този момент успях да чуя едно от момичетата да казва:
- Гълъбчета ли търсиш Боби?
- Не – каза бързо той.
- А явно едно определено на което терасата му е от тази страна? – засмя се нагло тя.
- Ей вие всичко ли знаете?
- Май така се очертава – когато каза това всички други момичета около нея се засмяха.
- Браво на вас – каза вече нервиран Боби.
- Не я чакай да излезе няма да е скоро.
- Защо?
- Нейничкият пак го няма. Сигурно си страда за него – продължи да се смее тя.
Когато чух това страшно много се нервирах, но продължих да слушам какво още може да измислят.
- Вие от къде разбрахте? – попита я Боби.
- Нали ти казах, ние всичко знаем.
- И какво друго знаете?
- Че може и да не се върне повече.
- Как да не се върне? – явно Боби не разбра тя какво имаше предвид.
- Ако не ти бие сърчицето ти ще се върнеш ли някъде бе сладък?
- Ти... сериозно ли говориш?
- Да котенце.
Боже идваше ми да скоча през терасата върху нея и да я удуша. Как знаеше всичко? И го разказваше на всички. Чувах псикливия й глас да продължава да говори глупости и не издържах.
Минах през кухнята майка ми докато успее да ме пита къде отивам вече бях затворила вратата от външната страна. Слязох долу и когато ме видяха всички млъкнаха. Само видях как Боби леко се усмихна, явно се радваше че съм излязла, но някой други не се радваха като него.
- Я здравей – каза момичето с многото информация.
- Я здрасти. Нещо ми се струваш изненадана, какво ти е?
- Нищо ми няма. Просто не очаквах да излезеш – каза тя и ме гледаше объркано.
- И защо да не изляза?
- Не знам може би да си имаш проблеми, не съм те виждала тия дни.
- Моите проблеми не са твоя работа. И нямаш никакво право да ги разказваш на ляво и на дясно.
- За какво говориш? – правеше се тя, че не разбира.
- За какво говореше ти преди малко миличка? Я бързо се сети.
- Ама...аз...какво съм казала?
- Да не съм те чула повече да споменаваш и думичка за мене и още по малко за Николай. И би ли ми обяснила кой по дяволите ти казва тия неща?
- Аз сама си ги разбирам.
- Кажи ми че губя търпение бе.
- С Алекс... се видяхме вчера.... и той .... – започна да се притеснява тя.
- И той каквооо?
- И той спомена нещо такова.
- Алекс значи. Другия път като го видиш му кажи много поздрави от мене и да забрави да ми се обажда. РАЗБРА ЛИ ?
- Разбрах, спокойно де не викай.
- Не ми обяснявай!
Погледнах към Боби и го попитах:
- Тръгваш ли с мене или тука ти е по интересно?
Той без да се замисля се изправи и тръгна с мен. Вървяхме и си мълчахме. Не знаех какво да му кажа и как да му се извиня за вчера, а той явно не зинеше как да ме пита дали това е истина. Продължавахме да вървим и не се стърпях в момента в който се обърнах към него и той се обърна към мен. И двамата тръгнахме да кажем нещо от което никой нищо не разбра но после той се засмя и каза:
- Давай първо ти.
- Извинявай за вчера – казах това и погледнах виновно към земята.
- Няма нищо разбирам, че ти е било тъжно. Ако е истина това де.
- Истина е ...
- Съжалявам – каза Боби и ме погледна.
- Аз още повече.
- Ще се оправиш. Аз ще ти помагам ако искаш.
- Да ми помагаш ли, за какво?
- Ако ти е тъжно ще съм при теб да споделиш или да се разсееш с нещо. Този жест когато спа в болницата заради мен няма да го забравя, и искам да се реванширам по някакъв начин. Не, че ще успееш да го забравиш това, но поне малко ще се опитвам да те занимавам с хубави неща.
- Няма нужда да се занимаваш с мен, аз съм си депресия така, че не очаквай бързо да ми мине.
- Нямам нищо против.
Нищо не му казах и продължихме да вървим
Отговор в тема
Правила за публикуване
2001 - 2025 Всички права запазени.
Реклама |
Портфолио |
Контакти |
Условия за ползване |
Поверителност |
Карта на сайта
Отговори с цитат
