По едно време предложи да седнем на една пейка, не бях забелязала, че сме в парка. Онзи парк в който беше първата ни среща с Ники. Помня как се беше подпрял на едно дръвче с ръце в джобовете и гледаше толкова омайващо. Още нищо не знаех за него а го обикнах от пръв поглед. Усещах как сълзите отново напираха в очите ми. Наведох се на долу за да не ме види Боби и видях върху една от дъските на пейката Н+М в този момент се сетих за историята на тези букви и заплаках без да ме интересува кой може да ме види. Бяха нашите букви, Ники издълба с ключовете си моята буква, а аз издълбах неговата когато седяхме тук. Дълбахме ги около два часа за да ги направим перфектни и красиви. Това беше нашата пейка а сега седях с Боби на нея. Не можех да повярвам, че на истина е тя и как от толкова много пейки в парка точно на нея седнахме.
- Какво ти е Мария? – уплашено ме попита Боби.
Аз не успях да му кажа.
- Какво се случи? Говори ми.
Отново нищо не му казах а само му показах буквите. Той ги погледна и леко поклати глава един вид, че се е досетил защо съм в това състояние. В продължение на няколко минути не можех да се успокоя и Боби сложи една си ръка около мен и се опита да ме успокой. За момент усетих, че наистина иска да се погрижи за мен но аз леко се отдръпнах и изправих главата си. В момента в който избърсах сълзите си и вече не виждах замъглено не знам защо, но нещо ме накара да погледна към покрива на блока отсреща. Гледах и не вярвах. Можеше да не виждам прекрасно но Ники щях и на луната да го позная. В първия момент си помислих, че сигурно ми се привижда. Нали го бяха убили как сега беше на покрива? Но в следващия видях как фигурката се наведе и когато се изправи имаше оръжие в ръцете. Изправи го и приличаше на снайпер. Подпря го на рамото си и зачака няколко секунди. Вече бях убедена, това беше Ники. Докато успея да се обърна и да кажа на Боби да се наведе и да се пази той вече беше с дупка в челото. Нищо не се чу освен детския смях който се носеше из парка. Аз не посмях да мръдна, гледах го как седи до мен а от дупката в челото му изтичаше страшно много кръв която за секунди направи лицето му червено и не знаех какво да правя. Обърнах се отново към покрива, но там вече нямаше никого. Изправих се бавно и тръгнах в първата посока която видяха очите ми. Минавайки покрай една кола нещо ме накара да се погледна. И добре,че се обърнах анцуга ми беше в кръв. Паникьосах се и бързо го съблякох, свих го на
кълбо и забързах крачките си за да успея по-бързо да се махна от парка. Вървях без да се обръщам, почти тичах и стисках горнището си. Отдалечих се достатъчно, че да забавя малко и да си отдъхна, но в този момент чух силни писъци идващи от към парка. Отново не се обърнах защото не исках да виждам пак тази гледка. Ходих дълго време за да съм сигурна, че ще съм достатъчно далече от всичко което се случи преди минути. Озовах се в друг по малък парк с две три пейки покрити от дебелата сянка на многото дръвчета над тях. Седнах на най-отдалечената, оставих кървавия си анцунг до мен и се облегнах назад. Качих краката си плътно до мен на пейката и обвих ръце около тях, подпрях глава на коленете си не знаех за какво по на пред да мисля. За това как Ники се оказа жив или за дупката в челото на Боби. В главата ми беше пълна бъркотия и още не можех да осъзная това един от онези лоши кошмари ли беше или се случи на истина...
... Всичко беше много трудно, но все пак успях да намеря пари и да се прибера. Добре, че взех фалшивите си документи преди да отидеме на срещата с руснаците. Наложи ми се да пребия няколко човека за да си осигуря достатъчно пари за самолет. Другите вече бяха заминали и останах сам, да спя където намеря но успях и се прибрах. Първото нещо за което си помислих когато се качих в самолета беше, че веднага щом пристигна исках да потърся Мария и да и кажа колко съжалявам за всичко и исках пак да е с мен, да мога да съм с нея по цял де, да чувам смехът й, и сладко да ми казва че ме обича. Когато пристигнах минах на бързо през вкъщи, зарадвах се на сестра си но нямах време сега за нея. Преди да изляза тя ми каза:
- Това беше в пощата оня ден – и ми подаде някакъв плик без марка или адрес.
Взех го и бързо го отворих. Вътре пишеше, че трябва да отнеса един снайпер на момче в главната къща. Помислих за секунда какво да направя и тръгнах към моята стая. Наведох се до леглото и грабнах дългото куфарче със снайпера вътре. Отворих го, огледах всичко дали е там и всичко си му беше наред. Щракнах отново закопчалките и тръгнах да излизам. Сестра ми погледна в мен и в куфарчето и нищо не каза. Взех колата от гаража, любимото ми Ауди R8 и тръгнах към апартамента на Мария. Помислих си че първо ще мина да я видя и някога после ще им отнеса оръжието и без това не знаеха че съм жив за това нямаше смисъл да бързам. Когато вече бях пред блока й слязох и тръгнах бързо към входа. През това време минавайки покрай пейката с нейните познати забелязах, че ме гледаха изключително изненадани. Влязох във входа и видях че асансьора е чак на последния етаж нямах време да го чакам и затичах по стълбите. Прескачах ги по две или три и стигнах бързо пред вратата й. Звъннах един път никой не отвори. Звъннах още няколко пъти пак нищо. Явно нямаше никой, тръгнах обратно на долу. Когато излязох на вън отидох до колата и се подпрях за няколко минути да помисля къде ли може да е отишла за да я изненадам. Тя не ходеше почти никъде и щом я нямаше при останалите момичета на пейката нямах представа къде е. Реших, че ще се разходя и после пак ще се върна. Качих се в колата и тръгнах. Возих се известно време и изведнъж настъпих рязко спирачката и се заковах на място. Зад мен от другите коли започнаха да титкат и ядосани шофьори да ми викат, но нищо не ме интересуваше седях, гледах и не можех да повярвам на очите си. Мария беше на нашата пейка с друг. И не с който и да е а с онзи глупак който пребих. Какво толкова му харесваше? Стоях на средата на улицата и гледах как други се радва на моето момиче. На нашата пейка с наще букви, толкова бързо ли забрави хубавите ни моменти в този парк, че реши да дойде с друг. По едно време тя се наведе на долу и заплака. Дали той не й каза нещо с което я накара да се почувства зле? Но в момента в който Борислав приближи ръката си до нея и я прегърна щях да откача. Обърнах се на зад и в този момент видях куфара със снайпера. Паркирах колата в една градинка без да ми пука колко цветенца съм смачкал и се качих на покрива на първия блок който видях в близост до парка. Когато се качих пред мен се изправи стара дървена врата прикачена с тънка верига. С цялата си ярост изритах врата и тя за секунди се отвори, веригата се разхвърча и на парченца из попада на земята. Огледах се къде са и бързо ги намерих , наведох се да взема снайпера и когато приближих мерника до окото си вече ги виждах още по добре. Мария гледаше към мен въпреки, че не можех да си обясня как ме е видяла. После леко се завъртях и лицето което виждах през мерника вече не беше нейното а на приятелчето й. Помислих къде да го застрелям и на края си харесах голямото му чело, застанах по-удобно, прицелих се и стрелях. Снайпера беше със заглушител и нищо не се чу. Загледах се какво ще стане и видях как кръвта започна да блика от раната на челото му а Мария беше шокирана. Преди да успее да се обърне поставих оръжието в куфарчето и тръгнах бързо на долу. Когато вече бях пред входа на блока се огледах към парка, но единственото което видях бяха многото хора събрали се около пейката. Някой звъняха на полиция, другите на бърза помощ може би, не знам и не ме интересуваше Мария не беше там. Качих се в колата и пак тръгнах и видях Мария как стиска горнището си и тича. Карах след нея, тя дори не забеляза. Седнана една пейка и личеше по физиономията й, че беше много объркана. Реших да й кажа здрасти все пак се прибрах заради нея. Тя ме видя как слизам от колата и в този момент заплака....
. Гледаше ме как се приближавам към нея а все едно гледаше призрак. Застанах пред нея и я попитах дали ще има място и за мен на пейката, тя нищо не каза само леко се премести и продължи да мълчи.
- Та значи аз съм умрял и ти веднага тръгваш с тоя? – продължих аз с въпросите.
Тя мълчеше. Не знаех какво да я питам за да ми отговори нещо. Гледах я а тя подпряна на колената си не помръдна поглед от земята.
- Няма ли да ме погледнеш поне? Не се ли радваш, че съм жив? Или ти е жал за оня боклук?
- Защо трябваше да го правиш? – попита ме тя без да ме поглежда.
- Защото той ще ни пречи цял живот. А аз те обичам и искам да си само моя.
Когато казах това тя ме погледна със странен поглед и каза:
- Аз на ваза ли ти приличам, че да определяш на кого ще съм и на кого не?
- Караш ме да си мисля, че за оня ти е по-жал от колкото за мене!
- Не знам какво ми е, но не трябваше да става така. Опитваше се да бъде приятел разбра, че са те убили и ...
- И реши веднага да се намести и да се прави на мил и грижовен за да те омагьосва докато ти е тъжно- казах аз без да я оставя да довърши.
- Нямаше нужда да става такааа! – започна да вика тя.
- Късно се сещаш!
- Не си добре бе.
- Ти ме караш да правя такива неща.
- Ако не бях аз, кой ли щеше да ти е виновен за всичко?
- Не ми се карай а поне малко се зарадвай, че съм жив де. Толкова ли не ти пука?
- Пука ми и съжалявам, че точно така трябваше да покажеш, че си жив!
- Няма ли поне една прегръдка? От много време не съм те усещал близо до мен а сега сме на сантиметри и се караме. Няма ли някога да спреме?
- Мислиш ли, че аз много обичам да се караме? – погледна ме тя сериозно.
- Тогава спри и ме гушни.
Тя ме погледна и нищо не направи. Исках я толкова много я тя страдаше за друг, вбесяваше ме направо. Изчаках още няколко секунди да видя дали ще ме гушне но тя не помръдна. В този момент се изправих тя ме погледна и явно се надяваше, че си тръгвам но нямах това намерение. Както беше свита мушнах едната си ръка под свитите й колена а другата обвих около гърба й. Докато се усети вече я носех към колата. Дърпаше се и ми крещеше да я пусна но аз не я слушах. Отворих вратата и я сложих да седне в колата в момента в който се дръпнах леко от нея видях яростния й поглед. Реши, че ще бяга обаче не беше познала. Хубавото на тази кола беше, че вратите се отклчюваха и заключваха с дистанционното в задния ми джоб. Сам можех да определям коя да е отворена и сега избрах нейната да е заключената. Блъскаше и се ядосваше, че не може да излезе а аз гледах по-бързо да обиколя колата и да се кача на моето място.
- Няма смисъл да буташ вратата – казах аз.
- За какво трябва да го правииш? – развика се тя.
- Трябва да се осъзнаеш, че никой не може да те обича както аз. Искам и ти така да ме обичаш и да нямаш нужда от други.
- Аз те обичам, но по този начин нищо от това което каза ням да постигнеш!
- Нищо няма да ти направя само ще се повозим.
- Не ми се вози! – каза сърдито тя.
- Обещавам ти че ще ти хареса мястото на което ще те отведа.
- НЕ МИ СЕ ХОДИ НИКЪДЕ – продължаваше тя с виковете.
Нищо не й отговорих и продължих да карам. Обикалях по разни улици само и само да съм повече време с нея и да успея да измисля хубаво място от което да спре да ми вика и просто да ме прегърне. Поглеждах я от време на време и ми ставаше мъчно, че не видях прекрасната й усмивка, не ми се радваше както преди. За миг ми изникна едно хубаво местенце на което не я бях водил...
... Караше из някаква пустош, единственото което се виждаше беше само осветения от фаровете път. От толкова обикаляне постепенно се стъмваше и единственото което ме караше да си мисля е , че някъде из тази тъмница и аз ще свърша като Боби.
- Искам да се прибирам! – казах сериозно аз.
- След малко се прибираме – преди да каже последната дума се обърна към мен и ми се усмихна.
- Не искам да се прибера в нас!
- Няма да е точно във нас но имай още малко търпение.
Боже какво ли беше намислил? И да се опитвах да се съпротивлявам едва ли щеше да има смисъл.облегнах главата си на прозореца и продължих да гледам в нищото. След още няколко минути возене започнахме да отминаваме разни къщи на големи разстояния една от друга.
- Къде сме? – попитах аз.
- На едно интересно място.
- Нали щеше да ме прибираш, няма ли да се връщаме вече?
- Няма да те прибирам, казах ти, че след малко се прибираМЕ – каза той наблягайки на последната сричка.
- Майка ми ще се чуди къде съм.
- Не се притеснявай за това.
Да не се притеснявам ли? Да не беше убил и нея?
- Какво си направил?
- Какво съм направил ли?
- С майка ми!
- Е с майка ти нищо не искам да правя, ти си ми достатъчна – засмя се той.
- Не ми се хили кажи какво си направил, че така спокойно ми каза да не се притеснявам?
- Изобщо не съм виждал майка ти, а ти ме питаш какво съм направил.
- ТОГАВАА??? – не издържах и се развиках.
- Защо е нужно да викаш?
- Защото вече ще ме побъркаш. Цял ден правиш някакви побъркани неща и не знам вече какво да си мисля.
- Успокой се, сега следват само хубави неща. Казах ти да не се притесняваш за майка ти защото като те върна ще й вземеме нещо и ми е простила, че съм отвлякъл прекрасната й дъщеричка.
- Като те видя без дънки си мислеше, че е ядосана и те мрази сега разбере ли, че ти не си ми дал да се прибера едва ли ще минеш с подмазване.
- Ти това го остави на мене и недей да ми се караш. Обичам те и искам да си щастлива с мене.
- Като не ме прибираш вкъщи?
- Като видиш след малко къде те водя.
- И къде?
- Ще видииш.
Нищо не му казах и се надявах по бързо да стигнеме. Въпреки, че никъде не исках да ходя с него ми беше интересно какво е измислил този път. Къщите започнаха да зачестяват. По-големи и по-хубави от предишните. Погледнах го учудено той също ме погледна и ми се усмихна толкова щастлив. Усетих, че започва да намалява и повече да се оглежда. По едно време се извика:
- Намерих теее – и започна да се радва сам на себе си.
Аз го погледнах и не намерих какво да му кажа след като видях къде спря. Още докато гледах оградата си представях какво ли е вътре. Такава висока ограда с красиво подредени орнаменти едва ли криеше вътре някоя каравана. Николай извади някакво мини дистанционно натисна едно от малките копченца и вратата бавно започна да се отваря. Колкото по бавно се отваряше толкова повече се изумявах от гледката.
Пред нас се показваше изумителна къща с много светлини очертаващи къщата, който сменяваха цвета си. От бледо лилаво преминаваха към синьо, после към розово или жълто. Имаше голям басейн и въпреки хладното време в него имаше вода, тя също се оцветяваше от различните светлини. Не можех да реагирам, бях зашеметена от видяното. По едно време усетих някаква хладнина, когато се обърнах Ники беше отворил вратата ми и чакаше да сляза. Излязох от колата, бутнах леко да затворя вратата и продължих да гледам цялата таза красота пред мен. Ники се приближи зад мен, прегърна ме и леко прошепна на ухото ми:
- Харесва ли ти?
- Много.
- Радвам се слънчице – каза това, наведе се и ме целуна малко под ушето.
Направо настръхнах, за момент се замислих колко много ми липсваше цялата му нежност. Хвана ръката ми и тръгнахме към голямата дървена врата на къщата. Ники извади няколко ключа погледна ме усмихнат и каза:
- Кой мислиш че е?
- Ти не знаеш ли кой е? – попитах го учудена аз.
- Не помня – засмя се той. – Избираме си по един и ще видиме кой е познал.
Погледнах ключовете, обърнах се към врата, тогава Ники повече се засмя.
- Хайде ключаре разшифровай ключалката – продължи да се смее той.
- Ти си склерозен и не помниш а на мене ми се подиграваш!
- Не, не кой се подиграва? Чакам да си избереш.
Хванах един, той взе другия до него. Пробва първо неговия – не успя да отключи. После взе този който аз избрах, пъхна го в ключалката, завъртя и ха вратата се отключи. Ники се обърна към мен и доста изумено ме погледна.
- Подигравай се още де – засмях се сега аз.
- Как разбра, че е точно той?
- Не знам беше ми най-симпатичен.
- Ах тии. – зарадва се той.
Отвори вратата и като светна лампата останах на място. В мига когато светна първото нещо което видях беше огромния полюлей за който нямах думи как да го опиша. Всеки е виждал различни видове но такъв едва ли някой бе видял. Крушките караха хилядите кристалчета да светят по отделно и да придават особен блясък на мебелите. От вън къщата беше красива но от вътре беше хиляди пъти по-красиво. Имаше висок таван, по-висок от обикновените. А красиви дървени орнаменти украсяваха интериора. Имаше огромна камина с пухкаво килимче пред нея а по назад бяха останалите холни неща. Ники както седеше до мен бързо излезе. За това ли ме беше довел, за да ме остави сама и да отиде на някъде. По едно време чух че си говори с някого. За момент минаха хиляди мисли през главата ми и коя от коя бяха по-лоши. Постепенно се приближаваха към вратата, аз на бързо погледнах къде да се скрия дори и да не се предпазя особено защото Николай знаеше как да ме намери. Тръгнах към стълбите за втория етаж и както беше тъмно на горе реших да седна на последната и да видя какво ще стане. В този момент вратата се отвори и видях Ники някак си объркан и уплашен да се оглежда къде съм. След него влезе някакъв мъж. Сигурно беше около 25 години и бях убедена че е някой от колегите му.
Личеше му че беше пил или може би не беше точно пиене а някакъв бял материал.
- Защо ми викаш да не влизам, че било студено бе супер си е даже е толкова топло – развика се другия мъж.
Ники нищо не му каза и продължи да се оглежда.
- Гледай се колко си загубен, как може на тая вила да ми идваш сам? Викни си няколко момичета – засмя се другия.
- Викнал съм си ама ти няма да ми ги пипаш – започна и Ники да се смее.
- Толкова си стиснат брат. Няма да ти ги пипам само ще остана да ви погледааам.
- Публика не ми трябва.
- Пич, мернал съм една ау егати мацката.
- Тогава какво седиш и ми се обясняваш на мене? Отивай да я забиваш.
- Бе води се някаква певица и не знам колко ще ми вземе да я оправя.
- Тия певиците евтино взимат не им се плаши.
- Я как знаееш мръснико.
- Не знам бе на мене всичко ми е аванта понеже съм много красив.
- Вързопиоо айде и мене да ме уредиш.
- Ти да не си сакат бе отивай да си се уреждаш аз да си чакам моите момичета.
- И те сигурно ще долетят при тебе понеже си най-красивия.
- Не Методи ще ми ги докара след малко, че в моята кола няма място за повече от две.
- Лакомнико долеен как може да си такъв нахалник колко ще ти докара тоя нещастник.
- Казах му с по-малко от шест – седем да не ми идва.
- Ехееееее. Как можа на тоя да му кажеш да ти ги доведе бе?
- Ти щеше да ги оправиш три пъти докато ми ги докараш и нямаше да стават за нищо като те знам колко си „нежен”.
- Най-нежния съм бе . Аз обаче се махам, че на тоя ако му видя личицето ще го размажа.
- На Методи ли бе?
- Да ебати копелето е.
- Остави го момчето е ново – засмя се Ники.
Като каза това ми идваше да сляза долу и да го ударя с някоя от многото тежки вази из хола но останах на мястото си. „Момчето било ново” нима забрави когато той беше от новите и колко трудно му беше. А сега се прави на велик...
- Ново ама скоро ще се запознае с пистолета ми от близо. Айде махам се като се прибереш звънни се напиеме някъде.
- Добре.
И онзи уникален простак излезе. Чух как запали колата и тръгна. Аз не мърдах от стълбите. Ники обиколи на всякъде и когато тръгна към втория етаж ме видя как седя бясна на стълбите.
- Изплаши ме. Търсих те на всякъде защо не се показа?
- Аз мислиш ли, че не се изплаших като ви чух как си се смеете на вън и едва ли можеш да си представиш какво ми е минало през главата!
- Недей да си мислиш глупости никога няма да позволя да ти се случи нещо.
- И ако не бях успяла да се скрия толкова бързо? Сигурно щяхте добре да си изкарате с мене.
- Престани да говориш така. Щях да го убия но нямаше да му дам и да те докосне. Защо си мислиш такива неща за мене?
- „Казах му с по-малко от шест – седем да не ми идва” айде питай ме пак защо.
- Нали трябваше някак си да го накарам да си тръгне. Знам че го мрази оня Методи за това така му казах. И той понеже и тъп се хвана и си тръгна. Сега сме сами защо трябва да се караме.
- Може още някой колега да се разтъжи за тебе и да те пита колко момичета си си поръчал.
- Стига котенце ела да запалиме камината и да се гушкаме.
Нищо не му казах и продължих да си седя на стълбичката. Той ме гледа няколко секунди и тръгна на горе по стълбите. Аз не мърдах, мислех че ще ходи да види другите стай. И преди да мине през последната стълба подаде ръцете си и ме вдигна.
- Това днеска май ти е любимоо – развиках се аз.
Докато се опитвах да викам и да го накарам да ме пусне той приближи лицето си и ме целуна. В този момент всякаш ме изпрати на друга планета. Тези негови целувки...Слизаше бавно по стълбите и си ме целуваше – безценно!
Остави ме да седна на дивана все още омагьосана от целувките а той все дървета и започна да пали камината.
- Стой да ти покажа – казах аз.
- Без да мърдаш от там.
- Защо?
- Защото аз ще се грижа за тебе и няма да правиш нищо.
- Я не се излагай, няма да седя като първата принцеса да те гледам как се мъчиш – засмях се аз.
- Кой се мъчи бе сега ще видиш как ще пламне.
- Ако му сложиш някаква хартия за да се запалят дръвцата може и да пламне.
Той погледна към камината, огледа около нея и намери стар вестник. Отидох до него, взех вестника и го мушнах под натрупаните дърва. Запалихме го и след малко сухите клечки започнаха да пукат и да разпалват по големите. Започна малко по-малко да се усеща топлината от нашия съвместно запален огън. Тогава той ме погледна, усмихна ми се и започна да ме гъделичка. Леко се дръпна на зад към мекичкото килимче и ме дърпаше към него. Аз се опитвах да се измъкна но разбира се без успех. Смеех се и пищях едновременно а той така ми се радваше. Както ме измъчваше спря и застана над мене. Най на края успях да си поема нормално въздух въпреки, че ми тежеше както се беше подпрял на върху мене. Лежахме си така и се гледахме, клечиците в камината пукаха, Ники се наведе и започна да ме целува. Като продължаваше по вратлето и покрай ушето ми, после пак се срещаха устните ни. Спря се и пак ме погледна.
- Липсваше ми – каза тихо той.
- И ти ми много ми липсваше – казах аз и повдигнах главата си за да го целуна.
- Обожавам те!
- И обожавам те е малко пред това което чувствам.
- Обещай ми, че повече няма да се караме и никога няма да ме оставиш.
- Винаги ще съм до теб, каквото и да става!
- Дано.
Когато казах това той ми се усмихна и отново се доближи към мен. Реших да го бутна за да бъда аз от горе, но нямаше как да го поместя. Усети, че се опитвам да направя нещо и отново започна да ме гъделичка.
- Няма да те пусна – смееше се той. –Тука ще си седиме цяла нощ и няма да мръднеш от ръцете ми.
- Ако трябва да отида до някое място? – засмях се и аз.
- Тогава ще го измислиме. Но преди това никъде няма да ходиш.
- Може ли само малко да мръднеш за да ти покажа нещо? – усмихнах му се аз.
- Ще бягаш ли?
- Няма, спокойно.
Той ме погледна леко съмнително, но все пак се вдигна. В този момент аз седнах в него и мушнах ръцете си под блузата му. Ръцете ми сами тръгнаха на горе а аз след тях, когато стигнаха до стегнатите му рамена се наведох и го целунах. После се изправях бавно а палавите ми ръчички се връщаха на долу. Когато стигнах до копчетата на дънките му леко го погледнах.
- Ах палавнице малка – каза той и ми се усмихна доволно.
И когато видях щастливата му физиономия разбрах, че трябва да продължа. Така и направих, разкопчах ги и започнах да се грижа за малкия Ники. Движех бавно ръка си а на него все повече му харесваше. Целувах стегнатото му коремче и продължавах на горе. С устните си усещах как учестено и развълнувано бие сърцето му, значи добре се справях. Изправи се и бавно започна да съблича дрехите ми, както и аз неговите. Когато свали блузата ми започна да ме целува на всякъде. От рамената към гърдите и коремчето ми. Леко аз се спусках на пухкавото и топло килимче и усещах топлите му целувки все по на долу и по на долу. Откопча и моите дънки, хвана ги леко от страни и спусна ръцете си на долу, а целувките не спираха. Когато дънките вече ги нямаше леко разтвори краката ми и се върна с целувки по вътрешната част на крака ми. После включи и езичето си. Направо не знаех къде се намирам като прави така, толкова ми харесваше. После последваха още по-хубави неща, от които се нуждаех докато бяхме скарани. Пак го усещах в мен и хилядите му целувки на всякъде – обожавах го! В тези моменти забравях за всичко останало и просто се наслаждавах на прекрасните мигове. Аромата му все така опияняващ ме караше да настръхвам всеки път когато се приближаваше към мен. Цялата тази страст се усещаше дори и във въздуха, огъня все повече се разгаряше а ние се движехме в синхрон. Пламъците отразяваха движенията ни в пода до най-малкия детайл.
Отговор в тема
това беше брутално
давай нататък
Първоначално написано от sunnydays
Тоя Ники е психопат.
айде чакаме следващото
Правила за публикуване
2001 - 2025 Всички права запазени.
Реклама |
Портфолио |
Контакти |
Условия за ползване |
Поверителност |
Карта на сайта
Отговори с цитат
