Хладна нежност

[martin4eto0o]

- Погребението ще е утре ако искаш да отидеш...
- Не знам, не съм много по погребенията.
- Спа цяла нощ заради него в болницата, после забрави да се прибереш защото сте си говорили а сега няма да отидеш.
- Там ще са родителите му и разни други приятели. Ние се познаваме от скоро няма как да забележи, че ме няма.
- Не говори така Мария! Момчето е починало а ти говориш глупости все едно е на почивка. Я се стегни.
- Добре стига си викала – казах това и тръгнах към стаята си.
- Къде тръгна пак?
Нищо не казах и се забързах към стаята си. Хвърлих се на леглото и видях следите от спирала останали след нощта когато мислех, че са убили Ники. Ето я и реалността за часове съсипва хубавото прекарване и отново всичко ти натежава. Скандали, спомени и случки, всичко се връща отново в главата ми и трябваше някак си да спра да мисля, но не знаех как. Разбира се че няма да отида на погребението, та мама какво искаше да им кажа „ Здравейте заради мене убиха сина ви. Бях до него когато му пръснаха мозъка, но нищо аз идвам да ви кажа, че съжалявам” нямаше как да стане! На другия ден когато се събудих чух майка ми да говори по телефона, явно с някоя от съседките отново разтягаха клюките от квартала. Но когато се заслушах разбрах, че говореха за погребението на Боби. Говореха си в колко часа щяло да е и разни други. Реших, че няма да ставам и ще се правя на заспала за да не ми говори пак за това. Минаха се още няколко часа аз не мърдах от леглото, по едно време усетих как вратата на стаята ми се отвори леко. Явно искаше да ме провери дали съм станала, но нямаше как да разбере защото се бях завила през глава и мирувах. Поседя няколко секунди така и отново затвори врата, обиколи из апартамента и излезе. Едва тогава аз станах и пуснах компютъра, минах през банята да си взема душ и седнах да видя какво ново има покрай приятелите с който не се виждам. Повечето скърбяха заради днешното събитие, други в напълно различно настроение. Докато чаках и скайпа да ми зареди неволно си погледнах телефона – нямаше и следа от Ники. Когато вече беше заредило излязоха различни абонати – с едни имах какво да си кажа с другите изобщо не исках и да говоря но ги пазех за да не ми се обидят, че съм ги изтрила. Погледа ми се закова върху името на Ники без да се оглеждам повече кой е там и кой го няма започнах да му пиша:
- Къде си бе маймунко?
Той не се забави с отговора и започна да пише:
- В нас съм си.
- Защо не ме викна щях да дойда?
- Не може. Следят ме и пред нас седят двама в една кола и само ме чакат да мръдна на някъде.
- Те как ще разберат къде отивам, не си само ти в този блок.
- Спри се като ти казвам, че не може значи не.
- Спокойно де щом не ме искаш няма да идвам...
- Не съм казал нищо подобно, просто не искам да те виждат.
- Те няма как да знаят в кой апартамент от осемте етажа ще вляза.
- Мария спри. Като мога съм ти обещал да се обадя.
- Ти обеща да е по скоро а не като можеш!
- Ти не си ли на погребение?
- Не сменявай темата и както виждаш не съм.
- Защо не отидеш?
- Защото малко или много се чувствам виновна и не мога просто така да си отида все едно нищо не се е случило.
- Толкова ли ти е жал?
- Престани.
- Питах само де.
- Искам да дойда при тебе, не ми се седи в нас.
- Излез с някоя приятелка.
- Не искам приятелка, искам при тебе.
- При мене сега не може разбери.
- Ти стига се инати знаеме, че си единствен и неповторим, но не единствен в цял квартал!
- ПРЕСТАНИ!
Когато видях големите букви разбрах, че трябваше да се откажа. Той не искаше да отида колкото и да му обяснявах.
- Хубаво.
- Сега ще ми се сърдиш ли?
- Не.
- Обичам те. Разбери, че не искам да ти се случи нещо.
- Престани с това да ми се случи нещо. Никой няма да ме пипне.
- Нищо не знаеш.
- Щом казваш.
Така седяхме и си пишехме разни неща при положение, че можеше да съм при него, в прегръдките му и да се радваме един на друг както бяхме в къщата. Говорехме си колко хубаво сме си изкарали, казвах му как искам отново да сме там – далеч от всички проблеми.

[tedsyto]

<3 още ощее

[martin4eto0o]

X



Ден след ден седяхме и пишехме в скайп и някак си свикнахме. Събуждаше ме с различни съобщения за да седна на компютъра, разбирахме се в колко да се чакаме, но не на вън за да се разхождаме а в скайп за да си пишем. От една страна беше глупаво толкова много неща сме преживяли заедно, а сега седим като непознати отдалечени един от друг. Не ни стигаха часовете докато си разкажем кой какво е правил през деня. Къде е ходил, какво се е случило много обичах когато ми разказваше всичко. Унасяхме се в разговори и не усещахме кога е станало четири през ноща. Нощ след нощ не се спирахме. И когато се опитвах да му кажа че искам да го видя или да отида в тях, бързо сменяваше както темата така и настроението си. Усещах бързо промяната въпреки, че си пишехме си личеше опитвах след това да кажа някоя глупост за да го развеселя, но все едно говорех на стената. След поредния ми опит да го видя той отново стана сериозен и вече започна да ми се кара:
- Трябва да се разделим!
Аз изпаднах в шок когато прочетох това.
- Какво каза, че нещо не прочетох добре?!
- Казах, че трябва да се разделиме, това не може да продължава повече така.
- Не говори глупости моля те.
- Никакви глупости не са. Обясних ти, че не може да се виждаме обаче ти си продължаваш.
- Добре де спирам.
- Не ние спираме. Ще си намериш друг, ще може да се виждате и да се обичате нормално а не пред компютъра.
- Ти луд ли си???
- Не защо?
- Как може да ми казваш точно това? До оня ден всичко красиво и прекрасно а сега ми казваш, че трябвало да си търся друг. Нещо не мога да те разбера.
- Не може да продължаваме така не разбираш ли?
- НЕ!
- Недей да се инатиш виждаш, че ни е трудно. Ще си намериш нов, аз ще стана като колегите ми и готово.
- Няма да си търся никакъв нов!
- Стига котараче и на мен ми е гадно но така ще е по-добре.
- Ще млъкнеш ли най на края?
- Да, ще млъкна и няма да ти пиша повече. Няма да влизам и да ти преча.
- НЕ, НЕ, НЕ, НЕ, НЕ няма да правиш нищо подобно!
- Няма да сме заедно както преди, вече не може да се виждаме като преди и правим всичко като нормалните двойки. За това искам да си намериш някой нормален който не се занимава с глупости като мене и да бъдеш щастлива.
- Няма да бъда щастлива щом не съм с тебе толкова ли не разбираш.
- След време ще свикнеш, ще заобичаш друг и ще ме забравиш.
- Ти сериозно ли мислиш, че ще тръгна да си търся нов, да го обичам и да те забравям?
- Не го мисля а така ще направиш.
- Аз нямам ли думата? Казваш, че не може да сме заедно и айде разделени сме. Защо не ме попиташ дали аз искам да съм с друг, не искам да обичам друг, не мога да не съм с теб. Въпреки, че сме така никога няма да те оставя.
- Ама не може.
- Стига обичам те.
- И аз те обичам за това не искам да те измъчвам така.
- Изобщо не ме измъчваш, радвам се че съм в живота ти и ме обичаш.
После последваха разни влюбени емотиконки и всичко си беше като преди да започне спора. Хубавото ни беше, че като се карахме или спорехме за нещо бързо ни минаваше. Ако някой направеше нещо карахме се известно време, на края прощаваме и всичко завършва с „Обичам те” а след няколко минути бяхме на тема съвсем различна от споровете ни.
Както си писахме изведнъж ми прилоша и изтичах към банята. Плиснах лицето си със студена вода, но всякъш ми ставаше все по-лошо. Имах чувството, че ще повърна и това не закъсня, след като изплисках отново лицето си и малко по малко ми олекваше се върнах пред компютъра. Там ме чакаха няколко съобщения в скайпа от Ники.
- Извинявай, че така изчезнах но ми стана лошо и бях до банята.
- Какво ти е???
- Не знам внезапно ми прилоша.
- Да не си яла нещо развалено.
- Не. Нямах много апетит и бях на плодове почти цял ден.
- Може да ти е станало лошо от това, че не си яла.
- Не знам.
- Хайде лягай си утре като се наспинкаш и си по-добре ще те чакам тука.
- Рано ни е още за лягане.
- Щом ти е лошо лягай сега аз след един час имам малко работа и аз ще лягам после.
- Добре слънчице.
- Обичам те мишленце.
- И аз те обичам.
Казахме си лека нощ и аз си легнах. Когато легнах се замислих от какво стана това, но така и не успях да измисля нищо и съм заспала.

[tedsyto]

е сега остава и да е бременна от тоя :х

[martin4eto0o]

На другата сутрин се събудих от същото чувство като снощи. Пак бързо се озовах в банята мислейки какво се случва с мен. Минаваха ми абсурдни мисли през главата. Най-шантавото нещо за което се сещах – дали не бях бременна. След приказната нощ във вилата не помня как свърши. Бяхме толкова унесени от удоволствието, че е възможно да не сме се усетили. Когато си помислих това по най-бързия начин се върнах във стаята си, облякох се, грабнах пари от чантата си и изхвърчах през вратата. Аптеката беше в края на блока ни, качих се по тесните стълбички и казах на жената зад стъклото, че ми трябва най-точния тест за бременност. Тя ме погледна някак си тъжно и се обърна да търси из многото наредени кутийки зад нея. Извади един и ми го подаде.
- Искам три!
Аптекарката ме погледна вече по-учудено.
- Защо три и един ще ти свърши работа.
- Искам да съм сигурна. Ако първия покаже че няма нищо ще си ги пазя за други съмнения.
Тя нищо не каза и извади още два. Дадох и пари преди да ми е казала цената. Върна ми ресто и се забързах към нас, за да успея да направя всичко което трябва преди майка ми да се е прибрала. Прибрах се и направо с торбичката от аптеката тръгнах към банята. Извадих листовката и се зачетох. Не изглеждаше трудно, взех един от тестовете и направих всичко както беше описано, после го оставих и зачаках да се покаже някакъв резултат. Обикалях в кръг и какво ли не ми минаваше през главата. Ами ако бях бременна какво щях да кажа на нашите, а Ники сигурно щеше да получи удар. Боже дано не е това което си мисля. Не знам защо но знаех, че ще се наложи да направя и другите два за това отидох бързо до хладилника и взех един от соковете вътре и започнах да пия на големи глътки. Обиколих и кухнята няколко пъти защото наистина ме беше страх от резултата. Тръгнах с бавни крачки към банята, виждах вече тестчето как чака със отговор от който може да си отдъхна или от който сигурно ще получа удар. Преди да го взема затворих очите си, хванах го и вдигнах ръката си горе долу на нивото на очите си и леко отворих едното око. След това бързо отворих и двете си очи доста широко, пръстите ми се раздалечиха и това зло нещо падна на земята. Това не можеше да е истина бяха две черти – което означаваше бременна. Просто не можеше да е истина. Без да се замислям грабнах и другите два и отново направих същото както с първия. Изчаках още няколко минути без да помръдвам от банята. За съжаление бяха абсолютно съшите две чертички. Щях да умра! Защо все на мен трябваха да ми се случват някакви такива неща за които да не знам как да обясня. Едва ли майка ми щеше да е много щастлива от новината, че ще става баба, а за баща ми просто не исках да си мисля как ще реагира. А бащата на това в мен... Седях на земята и гледах трите еднакви теста пред мен и нямах представа какво да направя. Да кажа ли или да си мълча за сега, но като за започне да си личи какво щях да правя. За аборт изобщо нямаше смисъл да мисля, ако искат да ме изгонят от вкъщи това дете си е мое и няма да му причиня това. Може да нямаме възможността за перфектен живот, но поне щеше да е живо и нямаше да се чувствам виновна, че съм го убила. Чух че телефона ми звънна – беше мелодията на съобщенията, значи Ники ме чакаше в скайп. Събрах всичко от земята, омотах ги в тоалетна хартия и още много неща и ги хвърлих в кошчето. Седнах на компютъра и още се чудех дали да му кажа.
- Как си бубче?
- Зле.
- Още ли ти е лошо?
- По-лошо и от вчера.
- Трябва да отидеш на лекар да видиш какво става.
- Няма нужда.
- Не ме ядосвай магаре такова.
- И без лекар знам...
- Какво ти е?
- Просто ми е лошо – нещо не ми даваше да му кажа или не исках да е по скайп.
- Сигурна ли си, че е само това?
- Да, няма страшно.
- Какво ще правиш днес?
- Ще си седя в къщи. Ти?
- Имам малко работа исках да видя как си, но после съм си в нас и съм само твой.
- Ще се бавиш ли?
- Не, най-много половин един час.
- Добре ще те чакам.
- Добре до после муцунке, обичам те.
- И аз тебе.
Трябваше да отида в тях, щях много да го ядосам но трябваше да споделя с някого, а той беше единствения човек на когото имах доверие. Ще ми се по развика, че съм отишла но когато му споделя новината ще млъкне...

[Wasilena]

ощееееееееееееееееееее <3

[tedsyto]

ощееееееееееееее

[extreme16]

Добра идея, но твърде много правописни грешки, а диалога им ми прилича като от някакъв бъргарски сериал, твърде малко описания имаш там, където е диалога и не се разбира много добре.
Глаголи, които не завършват на "м" в 1л. ед.ч., не се пишат с "ме" накрая в мн..
Пример: открия- открием
рисуваМ- рисуваМЕ
Не слагаш и запетаи на правилното място, забелязах, че си сложил/а запетая "така,че" , което не е правилно, такива грешки променят целия смисъл. Имах и други забележки, но главно са тези.
Не мога да допусна, как Николай спокойно и хладнокръвно си убива хора, то хубаво е да се убиват хора, но е твърде нереалистично, а майка й е представена по много особен начин, сякаш е там, но не играе пълноценно ролята си на майка. Когато се карат има 1-2 изречения, в които си крещят и на следващите 2 са сменили темата и си казват "Лека нощ", пример. Много бързо гледаш да претрупаш нещата. Това е от мен.
Идеята си я бива и ще следя, какво ще се случи по натам.

[Enchanting]

Много добра история Браво!

[reni7o0o]

хайдеееееееееее кога ще има ощеееееееееееееееее

[Enchanting]

???????........

[tedsyto]

айде деееееееееееееее

[martin4eto0o]

XI

Седях, мислех и не знаех какво трябва да направя.Бях толкова объркана, имах нужда да поговоря с някого, но не знаех Ники как ще го приеме. Казвал е, че иска деца и че обича да се грижи за тях, но едва ли точно сега можеше да мисли за това. Трябваше да отида дори и да нямам смелостта да му кажа, поне щях да го видя преди да ми се разкрещи,че съм там. По принцип хората се радват като разберат че ще си имат бебе, а аз май бях малко в траурно състояние. Не, че не се радвах, радвах се и то много, но бях ли готова за това?Щяха ли околните да го приемат?Нямах представа. Колкото и да си блъскам главата факта си е факт, бях бременна и трябваше да направя нещо по въпроса. Тръгнах към гардероба да намеря някакви дрехи и да отида при Николай. Грабнах едни дънки, фланелка и едно тънко якенце, облякох се на бързо и вързах косата си.Когато тръгнах да излизам реших да напиша бележка на майка ми. Ако тръгна да и звъня ще ме разпитва дълго време,за това варианта с бележката е по-добър. Написах й,че ще ходя с една приятелка на пазар. Въпреки,че не излизах често майка ми мислеше че все още имам приятелки, оставих листчето на масата в кухнята и тръгнах. В момента в който излизох от входа видях позната физиономия пред мен, физиономия на човек,с когото нямах намерение да говоря! Но въпреки опитите ми да избегна разговорите,наглостта в хората надделява и Александър започна да ме прегръща и да ми се радва. Не ми стигаше целия ужас от новината която преди минути разбрах,а сега и това трябваше да ми се случва. Много мразех,когато е станало нещо, хората който са го направили да се подмазват и да се правят,че не знаят нищо, а Алекс в момента точно това правеше и просто не издържах.
– Какво си мислиш че правиш по дяволите??? - попитах го ядосана.
- От колко време не сме се виждали как си, какво си правиш? - продължи да се подмазва той.
- Ти нормален ли си,бе?
- Ама,Мария,какво ти става?
- Какво ми става ли? И с цялата си наглост ме питаш?
- Не мога да те разбера, за какво говориш?
- Такива дето ми се правят на не знаещи много,ама много ги мразя!
- Ще ми обясниш ли какво е станало?
- Аз ли а ти обяснявам ,бе тъпак,такъв. Ходиш и клюкарстваш на всички кой е умрял и кой не е и после ще ме караш да ти обяснявам. Как може да си толкова долен, а уж му беше приятел.
- Стана случайно.
- О,Боже!Ти не си добре! Как случайно ще кажеш, че някой е умрял бе? Можеше поне малко да се направиш,че ти е жал за най-дабрия ти приятел вместо да разказваш на всички как вече е умрял.
- Добре де съжалявам, искаш да ти се моля сега ли?
- Ама никой не те кара да се молиш,бе, ходи при ония и си разказвайте още историйки. Сега и аз ще ти разкажа една - за твое огромно съжаление Николай е жив и здрав даже се прибра!
Когато казах това лицето на Алекс се промени, както си и мислех не се зарадва на това,което му казах,а някак си се притесни.
- Сериозно? - само успя да ме попита той.
- Съвсем сериозно! И сега ако обичаш ми се разкарай от погледа, че не мога да те понасям.
- Мария стига нали се е прибрал за какво трябва да се караме?
- Махай се,бе! - казах това и тръгнах бързо за да успея да се махна от него, преди да е казал поредната глупост.
Александър остана зад мен с обърканата си физиономия, а аз бързах към блока на Ники и през главата ми минаваха различни варианти за започване на разговора, но смелостта някак липсваше. Имах чувството,че като отида там ще забравя всичко.
За мой късмет явно всички майки бяха решили да разходят днес бебетата си, разминавахме се сладките бебчета ме гледаха от количките и още не можех да осъзная, че и мен ще ме гледа скоро такова съкровище. След известно време вече бях пред блока на Николай.Сигурно вече се е прибрал,нали каза половин час. Качих се на горе и без много да се замислям звъннах на вратата, но от вътре нищо.Звъннах още веднъж,но го нямаше. Така и така съм дошла ще го изчакам, толкова време мислих и сега да се прибера ,няма да стане. Седнах на стълбите, извадих си телефона и започнах да си играя на една от игрите - да убия малко време докато се прибере. Както си играех чух,че асансьора се качва не бях сигурна дали беше той за това продължавах да се занимавам с телефона. Няколко етажа по-надолу чух гласа на Ники и се изправих, прибрах телефона и зачаках подпряна на парапета. В момента,в който асансьора спря на етажа се чу още един глас освен този на Николай. Не трябваше другия да ме вижда и трябваше да направя нещо за отрицателно кратко време. Докато отваряха вратата аз се затичах на горе по стълбите и от бързане се спънах. Успях да се задържа и да продължа на горе. През времето,в което се опитвах да се крия чух,че някой се изсмя - явно беше чул как се запознах със стълбите от близо,но едва ли беше видял лицето ми което беше по-важното. Но по интересното беше,че аз го видях това беше същия дето идва в къщата и пак се крих заради него. Явно щях още да си чакам докато разкаже всичките си глупости и се сети да си тръгне. По едно време мислех да пиша съобщение на Ники да го изгони най накрая, но нее щях да разваля изненадата. Седях си там вече изиграла всички игри от телефона,умираща от скука и не знаех вече какво да направя. Разхождах се по горния етаж защото не издържах на едно място, излизаха разни хора и ме гледаха странно. Чудеха се явно кое е това не познато момиче,което не живее тук,но обикаля по етажите? Докато правех поредната си обиколка на етажа чух Ники и другия да си говорят.Имах чувството,че ми се причува,но леко надникнах и видях,че най-накрая си тръгва. Качи се в асансьора и тръгна на долу. Аз изчаках още малко да не би да се върне,че щеше да стане интересно. Тръгнах бавно по стълбите, на долу и към вратата му, одеве толкова бързах да дойда а сега правех толкова малки крачки, усещах и притеснението вече, стомаха ми се сви и сърцето започна да бие по-учестено. Звъннах отново на звънеца и след малко го чух как идва към врата.
- Каааакво се сети пак? - каза си той от вътре и отвори вратата.
Когато отвори замръзна. Гледаше ме все едно ме видя разфасована, след няколко секунди се осъзна и естествено започна да крещи:
- Как можа да дойдеш? Тръгвай бързо преди да те е видял някой! Казах ти,че сега не може да се виждаме,защо дойде...?
- Ще спреш ли за малко? - трябваше да го накарам да млъкне по някакъв начин.
- Няма да спра!Не трябваше да идваш опасно е. Не знаеш какво може да се случи ако те видят. - продължаваше упорито той.
- Бременна съм. - трябваше просто да го кажа.
- Какво каза? - вече по-тихо ме попита Ники.
- Бременна съм.

[tedsyto]

<3 нееекст

[0722]

ощеееееееееееееееееееееее еееееееееееееееееееее

[martin4eto0o]

...Не каза нищо огледа се и ме дръпна да вляза вътре. Аз тръгнах бавно към хола.Той затвори вратата и ме настигна с бързи крачки. Седнах на дивана,а той стоеше пред мен и не обелваше и думичка. Аз обаче мразех да мълчи така особено в такъв сериозен момент.
- Нищо ли няма да кажеш?
- Н... не знам какво да кажа.
- Добре аз ще тръгвам исках само да знаеш - станах и тръгнах към вратата.
Обаче Ники застана на вратата на хола и не ми позволи да продължа.
- Къде тръгна?
- Ще си ходя.
- Как ще си ходиш?Нали трябва да го обсъдим.
- Ти си замълча и реших,че не ти е до това.
- Не говори глупости.Просто ми трябва малко време,това е сериозна новина.
- Сериозна е...
- Кога разбра?
- Сутринта.
- И одеве нищо не каза. - Не бях сигурна дали да ти кажа все още.
- Как няма да ми казваш?
- Не знаех дали ще го искаш, с всичките си проблеми сега и това.
- Това е нашето дете как няма да го искам. Вашите знаят ли?
- Не. Само ти знаеш.
- Ще им кажеш ли?
- Искаше ми се да не им казвам но ще започне да си личи и тогава ще е по-зле.
- Така е.
Не знаех какво друго да кажа гледахме се някак тъжно объркани и нямахме представа какво ще правим. Имах нужда в момента да го прегърна и да забравя за миг всичко и както се беше подпрял на вратата се приближих към него и сложих ръцете си около врата му и след това подпрях главата си. Той леко се наведе и обви ръцете си около кръста ми и ме притисна силно към него, отново бях близо до него и усещах как биеше сърцето му. Както си бяхме гушнати той тихо каза:
- Какво ще правим?
- Май ще трябва да заминем преди да си е проличало.
- Сигурна ли си че го искаш?
- Да!
- Къде искаш да отидем?
- Без значение е къде ще бъдем,важното е да сме заедно.
- Ще бъдем заедно и няма нищо да ни притеснява и разделя – каза Ники и ме притисна още по-силно към себе си.
Стояхме си прегърнати и все още не осъзнавах какво на истина се случваше – щях да бягам от вкъщи, да замина някъде с любовта на живота си, щяхме и бебе да имаме.Kак се събраха толкова неща,който трябваше да решим буквално за ден-два. Трябва да тръгнем преди да съм започнала училище, защото тогава щеше да стане още по сложно. Ще разгласяват на всякъде,че съм отвлечена, убита, разчленена или са ме отвлекли за да ми вземат вътрешностите и да ги продадат в някоя африканска държава. Така поне ще напиша някаква бележка на майка ми,в която да й обясня,че не съм отвлечена,а просто е трябвало да замина, не че ще ме разбере и няма да се обади в полицията,но се надявам поне малко да я успокои. Знам,че ще направя огромна грешка да изчезна така-ще се притеснят и ще се чудят какво се случва с мен,но след време ще се оправят.Не очаквам от тях да ме забравят и да си живеят живота,та нали съм единствената им дъщеря-няма как спрат да мислят за мен. Някои момичета биха предпочели да кажат на родителите си,че ще имат внуче и след няколко спора всичко ще е наред, ще се грижат заедно и няма да им се налага да бягат. Аз обаче винаги избирам по-сложното, взимам неправилните решения и хората страдат заради това, а понякога дори самата аз страдам от трудния си избор. Разбрах с какво се занимава Николай и въпреки това не го оставих.Знаех,че ще е много трудно,но продължих да съм с него, както и случая с Боби – не трябваше да се занимавам с него, но аз какво направих?Продължих разбира се и сега заради мен родителите му страдат. Сега пак мисля да направя поредния „правилен” избор и отново да има страдащи заради това. Колкото и да обичах родителите си,нямаше сила която да ме разубеди да не тръгна с Ники.Знам отгледали са ме, грижили са се, не са спали заради мен, но няма друг вариант...
- Писенце – прошепна тихо Ники.
- Да?
- Много те обичам!
- Аз теб още повече!
На истина не знаех как,но го обичах повече от всичко на този свят. „Обичам те” е прекалено малка дума за изразяване на истинските ми чувства.Не съм си и мечтала да обичам така и да се чувствам истински обичана. Колкото и проблеми да сме имали и да сме се карали за някакви глупости,след всеки спор го обичам все повече. Понякога си мисля,че ще умра ако му се случи нещо, не искам да си представям живота без него. Скоро няма да се притеснявам от това, след като заминем ще е далече от всички и няма постоянно да го гонят и да се чудят как да го гръмнат. И когато бебето се роди ще придаде нов смисъл на всичко.
- Къде мислиш да отидем? – попитах го аз без да мърдам главата си от гърдите му.
- Където избереш, но колкото се може по-далече.
- Не си ли мислил за някъде?
- Чудех се.
- Между кое?
- Между Бразилия, Маями или Ню Йорк.
- Наистина си мислиш за доста далеко.
- Ти къде искаш?
- Аз си мислех за някъде из Европа.
- Не тука ще ни намерят. Знаеш,че обикаляме на всякъде, вчера пратиха едни в Лондон, а други се крият в Италия.
- А като беше в Мексико?
- Те от Мексико не могат да мръднат в друга държава освен да се приберат в България.
- Защо?
- Защото по границите е мазало и стрелят по всичко,което се движи.Не им пука самолет ли е или птичка. Ние като ходим имаме познати на една от границите и знаят преди да отидем,че някой ще минава от там. А с другите самолети не можем да летим защото с оръжията няма как да минем през охраната и детекторите.
- А ние как ще заминем?
- Със самолет.
- И няма да си носиш оръжие?
- Ще го измисля.
- Ще трябва да тръгвам вече защото майка ми ще се прибере, а не съм казвала че ще излизам и пак ще ми крещи.
- Добре,маймунче.
- Ти имаш ли някаква работа сега?
- След час трябва да отида да взема едни пари и после съм си в къщи.
- Добре.
- Искаш ли утре да дойдеш да спиш при мен и да се разберем какво ще правим?
- Ще измисля нещо да кажа на мама и ще дойда, ти няма ли да имаш работа?
- После ще ми кажат и ще се разберем към колко да дойдеш.
- Не искам да те пускам.
- Като заминем няма да ти се налага.
- Мислиш ли,че ще сме щастливо семейство или ще си омръзнем и постоянно ще се караме?
- Ще сме си щастливи и после като се роди малката буболечка няма да има по-щастливи от нас обещавам ти.
Не можех да повярвам – момче мислеше по този начин, беше толкова мило как да не го обича човек. Не ми се искаше, но го пуснах и тръгнахме към външната врата когато стигнахме в коридора се повдигнах леко на пръсти за да погледна през шпионката дали някой от колегите му не е решил да дойде на гости. Когато се повдигнах усетих как Ники сложи ръцете си на кръста ми и когато стъпих нормално на земята той се приближи към мене и започна да ме целува по вратлето. Усещах топлите му устни как бавно се разхождаха по кожата ми.Настръхвах,когато прави така, знаеше,че обожавам да ме прегръща отзад. С едната си ръка ме притискаше към себе си,а другата бавно обхождаше извивките ми, като започваше от талията минаваше през гърдите, стигаше до врата ми и после бавно се връщаше на долу,докато целувките продължаваха и нежно ме захапваше. Между многобройните и сладки целувки Ники леко каза:
- Утре ще си те целувам цяла нощ.
- Може ли да дойда по-рано за да ме целуваш по-дълго? – пошегувах се аз.
- Може и изобщо да не си тръгваш сега, направо си те отвличам и не те пускам.
- И като се обади майка ми да пита къде съм,ти ще й вдигнеш телефона и ще искаш откуп за мене – някои дрехи и четката ми за зъби.
Ники се засмя и продължи да ме целува от едната страна после бавно минаваше и от другата и преди да се върне аз леко дръпнах главата си на зад и го целунах. Искаше ми се времето да спре за всички останали само ние да си се целуваме безкрайно, но щях да изтърпя до утре и цяла нощ щеше да е мой.

[reni7o0o]

Този път колко трябва да чакаме?

[reni7o0o]

up.........

[Bloody-girl]

Ощеее ... х (

[Bomber]

Интересен разказ,ама е много дълъг и все пак браво

[martin4eto0o]

Съжалявам за забавянето още малко има и очаквайте края на дългата ни история

[martin4eto0o]

...Когато си тръгнах Ники ме задържа и ми каза да изчакам малко. Аз се замислих какво ли ще направи сега и видях как се опитваше да свали часовника си.
-Какво правиш? – попитах го аз,докато гледах в ръцете му,откопчаващи часовника.
- Искам да ти го дам. – каза той и широко се усмихна.
- Как така да ми го дадеш? – та той обожаваше часовниците си,а сега искаше да ми даде най-любимия си. Нещо не разбирах... – Ама той си е твой и е лошо да се подаряват часовници,не си ли чувал?
- Щом е мой значи е и твой и няма да ти го подарявам,ще го поносиш и пак ще ми го дадеш.
- За гаранция,че ще се върна ли? – засмях се аз.
- Просто да си имаш нещо от мене освен мъничето което расте в тебе.
Беше толкова мил.Tова никога не бях си го помисляла,че ще реши да направи такова нещо. Но от негова страна това е повече дори от цветя и подобни глезотии,защото наистина обича часовниците и доста ме изненада.
Най-накрая успя да го свали и подадох ръката си. Сложи го дръпна каишката до последната дупчица и го закопча. Той го носеше едва на третата,а аз на последната и пак ми беше голям. Гледах го и му се радвах колко ми е голям, каква хубава марка е и още ми беше интересна причината,която го е накарала да ми го даде. Прегърнах го отново той ме притисна към себе си, целунахме се и трябваше да тръгвам вече.
- Пази се! – каза Ники тихо до ухото ми.
- Няма какво да ми стане спокойно.
- Надявам се да е така.
- Не се притеснявай.
Как не исках да си тръгвам - целувах го, тръгвах после пак се връщах докато чаках асансьора и отново го целувах. Накрая се качих и натиснах копчето за първия етаж. Бързо се спуснах надолу и след минутка вече бях пред входа. Ходех и се радвах на часовника.Не забелязвах нищо около мен,толкова бях щастлива. Вървях и си мислех за всички проблеми и скандали.Заради някакви бивши и не знам още какви и каквито и глупости да ми минаваха през главата. Все повече осъзнавах,че истински ме обича щом като има възможността да е с много по-красиви и опитни от мен той продължава да ме иска. И сега след като му казах,че съм бременна веднага се съгласи да заминем,а не си търсеше оправдание за да не гледаме това дете. Обича ме и аз го обичам,а се карахме за такива безсмислени неща. Е от една страна не бяха и чак толкова безсмислени защото да лежи върху краката на някаква,докато ми казва,че ще работи си беше сериозно. Но сега съм готова да забравя за всичко и да започнем нов и по-хубав живот. И все още не можех да се сетя в коя държава да отидем.Бразилия не беше лоша идея,Ню Йорк също беше хубаво място,но Маями си беше друго нещо. Красиви къщи слънце и спокойствие,докато в Ню Йорк ,имам чувството,че целия свят е там. Страхотен град е,но всеки бърза за някъде, натоварено, шумно и пълно с различни нации. Искаше ми се да сме далече от всичко двамата в хубава къща,а след време и тримата. Може би ще успеем да си намерим някоя хубава къщичка в Бразилия.

[reni7o0o]

охххххххххххх пускай още СКОРО <3

[martin4eto0o]

XII

През главата ми минаваха хиляди мисли за къщи, държави и деца,но по едно време чух странен шум. Нещо голямо рязко спря до мен - беше огромен черен микробус. Аз по незнайна причина спрях и се чудех какво се случва, но нямах време да разбера. Усетих как нещо дебело и много силно ме хвана, вдигна ме и тръгна към черния бус. БОЖЕ ОТВЛИЧАТ МЕЕЕЕ!!! Виках, ритах, опитвах да се измъкна, но този който ме държеш беше прекалено силен. Няколко човека ме видяха, но защо нищо не правеха?Поглеждаха ме и продължаваха по пътя си,а аз крещях за помощ,но никой не се опита да помогне. Стигнахме до отворената врата на микробуса и вътре видях още трима огромни като този който ме държеше. Като видяха уплашената ми физиономия тримата мъже се усмихнаха някак си нагло всякаш с усмивките си казваха '' С теб добре ще се позабавляваме'' аз обаче започнах да викам колкото силно можех. В този момент мъжа,който ме държеше ме вкара вътре при другите, и точно когато ме пускаше за да може да затвори вратата аз опитах да го изритам и да се измъкна, но без успех. Ритнах го в корема и когато се сви от болка и точно се опитах да избягам двама ме хванаха,а третия затвори голямата врата.
- КАКВО ИСКАТЕ ОТ МЕНЕ??? - продължавах да викам.
- Кротувайй! - каза единя от горилите,които ме държаха.
-СБЪРКАЛИ СТЕ МОМИЧЕТО БЕ,ПУСНЕТЕ МЕ!
-О,първо ти ще ни пуснеш на нас. - каза друг и всички се засмяха.
- АМА НЕ ВИ ТРЯБВАМ АЗ!ПУСНЕТЕ МЕ МОЛЯ ВИИ!
Тогава видях как двама се погледнаха и един каза:
- Най-обичам,когато ми се молят. - и отново всички се засмяха.
Качи се и този който бях изритала обърна се и докато другите се смееха на плоските си шегички той ме гледаше доста сериозно. Усетих как бързо тръгнахме и се почувствах изключително безпомощна. Може би щяха да искат нещо и да ме пуснат, но нищо не им пречеше и направо да ме убият.
- Пари ли ви трябват? Родителите ми не са богати объркали сте ме с някоя друга.
Пуснете ме и да забравим,че това се е случило. МОЛЯ ВИИИИ!!!
- Изобщо не ни трябват родители - тогава вече разбрах,че знаят за мен и Ники - и между другото много хубав часовник имаш.
- Намерих си го,не е мой.
- Млъквай бе!
- Казвам Ви,че сте се объркали.Пуснете ме,няма да кажа на никого!
- Някой да й затвори устата с нещо,че вече ми писва и не знам какво ще й направа! - развика се изритания.
Другите започнаха да се смеят и да си подхвърля разни глупости и един весело каза:
- Имам много подходящо нещо,с което да й запуша устата.
След поредната доза смях още един заговори:
- Запушвайте я с каквото искате,само я пазете жива - трябва ни.
Като чух това ми стана още по-зле. Имаха страхотни планове да се изгаврят с мене, но поне щях да остана жива. Обаче не бях сигурна какво ще стане с бебето. В този момент се сетих,че Ники можеше да подслушва телефона ми и някак трябва да му помогна да ме намери преди тия идиоти да са ми взели телефона. Но какво трябваше да направя,след като от тъмните стъкла нищо не се виждаше?

[Sirona]

Интересен разказ....браво