Хладна нежност

[Bloody-girl]

Ox..давай още ..! х )

[reni7o0o]

ще колабираааааааааааам пускай бързо още....
аз си мислех, че ще заминат и ще се свършва (за съжаление), а то кво? отвлякоха я.... божеееее пускай ощеееее

[martin4eto0o]

Реших,че ще е по-добре да си мълча и ако забележа нещо по-странно ще викам,за да мога да дам някаква следа на Николай. Свих се и се умълчах,а мъжете около мен ме гледаха с коварните си очи и перверзни усмивки. Не исках да си помислям какво се въртеше в главите им. По едно време буса спря. Първо слязоха шофьора и мъжа,който бях изритала. Голямата врата рязко се отвори и светлината ме заслепи. Докато се мъчех да видя къде съм усетих как голямата ръка на някой ме хвана за крака и ме издърпа. Когато бях достатъчно близо ме вдигна и ме сложи на рамото си сякаш бях някакво животно. Вървеше бавно и когато вдигнах леко главата си единственото, което видях беше гора. За части от секундата си представих милиони неща, че може би ще ме изнасилят и ще ме оставят в тази незнаеща къде се намира гора или щяха да ме изнасилят, убият и заровят. Но нали единя каза,че им трябвам жива,значи убийството отпада. КЪДЕ СЕ НАМИРАХ ПО ДЯВОЛИТЕ???
След малко обаче чух,че се отвори някаква врата и влязохме в голям двор. Ето тогава започнах да викам отново:
- КЪДЕ МЕ ВОДИТЕ? КАКВА Е ТАЗИ КЪЩА,В ТАКАВА ГОРА? КЪДЕ СЪМ...?
- Млъкни! – каза мъжа,който ме носеше.
Другите изведнъж ги нямаше,а аз не се отказвах от виковете си.
- НЯМА ДА МЛЪКВАМ!КАЗАХ ВИ,ЧЕ СТЕ ОБЪРКАЛИ МОМИЧЕТО.МОЛЯ ВИ НЕ МИ ПРАВЕТЕ НИЩО!!!
Чух само как мъжа изръмжа вече вбесен,но нищо не каза и влезе вътре в къщата. Когато вече бяхме вътре започнах да се оглеждам дали няма някой вътре който да ми помогне. Оглеждах се и търсех някой,който да ме спаси от това чудовище. Къщата беше голяма и докато се опитвах да се измъкна видях две момичета. Оскъдно облечени почти голи седяха от двете страни на подобен от тези който бяха в микробуса и се наливаха с уиски. Развиках се отново – те само ме погледнаха,усмихнаха се и продължиха да пият. Бях изумена,а те прекалено дрогирани и пияни,за да осъзнаят какво се случва. За миг си представих,че и мен може да дрогират и да ме карат да върша разни неща. Може би точно за това им трябвах жива-за да ме направят тяхна жива кукла,с която да правят каквото си поискат или да ме продадат на някой,който ще прави същото. Когато си помислих всичко това се сетих и за бебето. Ами то?Какво щеше да стане с него?Ако разберат ще ме пребиват докато са убедени,че е мъртво или всичкия този стрес няма как да не се отрази. То още е съвсем нищо някаква си точица там в корема ми,но със сигурност ще се отрази по някакъв ужасен начин.Чух,че се отвори следваща врата и мъжа започна да слиза по стълби надолу.Аз ритах и се опитвах да го ухапя,но от толкова дрехи едва ли усещаше. Колкото и да ритах той ме държеше толкова здраво сякаш беше някакъв кодиран робот и ръцете му бяха заключени с парола. Нямаше какво да направя вече освен да чакам Николай да ме намери по някакъв начин. И да викам в тази гора никой няма да ме чуе,а в къщата нямаше човек,който може да ми помогне.

[reni7o0o]

ооооооооооооооооох пускай повече и по дълги неща направо умирам тука да разбера какво ще стане

[martin4eto0o]

Слизахме надолу в някакво тъмно и студено мазе с две мигащи лампи,които правеха обстановката ужасно страшна. Мъжа спря, наведе се и ме сложи да седна на един стол. Помислих си ,че това е моята възможност да избягам докато е сам и се опитва да ме върже. Изчаках малко да видя какво ще направи и точно както си мислех ме пусна за да вземе тиксото и точно когато протягаше ръката си аз станах от стола и затичах нагоре по стълбите. Не ме интересуваше къде отивам,само да успея да се махна от къщата. Той бързо тръгна по мен,но аз бях с няколко стълби пред него и доста по бърза. Видях вратата и бързо натиснах дръжката за да я отворя. Помислих си,че докато мъжа с двете дрогирани момичета ме види вече ще съм навън ,но не. Точно когато отворих вратата и отново видях светлина,бързайки да се махна от всички се блъснах в един от тримата дето бяха в микробуса. Той бързо реагира и ме хвана в подобна желязна хватка,от която отново нямаше измъкване. След секунди се появи и другия,който ме гонеше и още по-ядосан от преди се развика:
- Ще я убия!Писна ми от тъпите и номера!!!
- Ще я убием след като оня глупак дойде да я спасява. – каза друг мъж,който не бях виждала досега.
- Изобщо няма да го чакам,бе! И без това няма как да знае,че сме я убили!
- Млъквай и отивайте да я вържете. Трябва ни жива!
Отново ме вкараха в тъмното мазе. Сега обаче докато единия търсеше с какво да ме залепи за стола,другия ме държеше така,че дори не можех да помръдна. Когато взе ролката със сиво широко тиксо се приближи към мен, придърпа единия ми крак към крака на стола и няколко пъти обиколи с тиксото. Направи същото и с другия ми крак. Опитах се отново да го ритна,но този път успя да се предпази и се дръпна. Знаех,че още повече го ядосвах,но не можех просто да се откажа и да чакам да ми направят каквото и да било. След като върза краката ми,подаде тиксото на другия,който ме държеше,а той първо хвана ръцете ми с едната си ръка,с другата хвана тиксото. При всяко мое помръдване той ме стискаше все по-силно и това ужасно болеше. Усетих как залепи тиксо на едната ми ръка и започна да го омотава върху двете. След секунди вече не можех да направя каквото и да било движение за това само ми остана викането. Гърлото ми вече беше пресъхнало и нямах сила за викане,но не се отказвах.
- Пуснете меее! Няма смисъл да ме държите тука,не ви трябвам аз. Отвържете ме,моля виии!
По едно време горилата,която само чакаше момента в който ще му разрешат да ме убие взе тиксото,отлепи дълго парче, откъсна го с устата си и го залепи върху моята. Вече определено нямаше какво да направя за да се спася...
- Така вече е по-добре. – каза някой зад мен,когото не можех да видя.
Огледаха ме видяха,че няма как да се измъкна и тръгнаха нагоре по стълбите. Огледах се,търсейки нещо,което може да ми помогне в този момент за да отрежа тиксото,но колкото и да са тъпи мутрите няма да оставят нож при заложниците си. След малко вратата се отвори и някакво друго момче се появи. Видимо по-малко от другите,който видях,но със същата страшна и злобна физиономия. Застана пред мен погледна ме и ме и каза:
- Просто ще ти взема телефона и всички други глупости в тебе недей да крещиш.
Той бе не само по-млад,но и доста по-различен беше от всички.Явно беше нов,но аз естествено не го послушах. Започна да бърка в джобовете ми и когато намери телефона аз се развиках. Не,че можех поради това,че устата ми беше залепена,но поне се опитвах. Тогава той се изправи и заговори по-сериозно:
- Казах ти,че нищо няма да ти направя.Просто ще ти взема телефона. За какво крещиш? Мислиш ли,че някой изобщо ще те чуе тук? Е ако ще ти е по-добре няма никой на километри от тук,така че спри да си дереш гърлото, няма смисъл!
Той беше прав.Никой нямаше да ме чуе.Бях толкова отчаяна и уплашена. Единственото решение беше да седя и да чакам. Момчето взе телефона ми, изключи го и го остави на масата. Седна на един стол и отвори лаптоп,който от тъмнината не се виждаше. Включи го, сложи краката на масата,а лаптопа върху тях.Когато лицето му беше осветено ме погледна за малко и започна да си разглежда нещо. Беше тъмнокосо,силно момче,което ми беше много чудно как е попаднало при тези идиоти. Струваше ми се добър, до някаква степен приличаше на Ники. От началото добър и кротък после стана нещо напълно различно. Седях на стола оглеждах влажните стени и чудех дали вече гаджето ми е разбрало какво се случва с мен или седи в тях гледа телевизия и ме чака да включа компютъра си? Ами майка ми която се надяваше да съм с приятелка на пазар. Само ако можеше да си представи къде съм в момента щеше да получи инфаркт...

[reni7o0o]

ощеееееееееееееееееееееее ееееееееее ^^

[martin4eto0o]

XIII – От името на Николай

Бях наистина щастлив от новината,че ще ставам баща. Щеше да ни бъде трудно да се справяме сами с такова важно нещо и заминаването. Много неща щяха да ни се съберат за кратко време,но ще бъдем прекрасно семейство. Когато Мария си тръгна имах още време преди да излизам и реших да мина да си взема душ. Взех си кърпа и тръгнах към банята. Нагласих водата изкъпах се и поседях още няколко безцелни минути под течащата вода,докато не чух че телефона ми да звъни. Грабнах кърпата,без да спирам водата и тръгнах да търся от коя стая звъни телефона – открих го в хола. Нямах навика да записвам много номера за това вдигах направо,без да се заглеждам кой звъни. Когато вдигнах чух непознат глас:
- Гаджето ти е при нас. Ако не правиш каквото ти кажа ще умре! – каза това и затвори.
Останах втрещен... Гледах шокиран в една точка,опитвайки се да осъзная какво чух току що. Реагирах бързо и се опитах да звънна на Мария,да не би някой да се опитваше да се бъзика с мене.ТЕЛЕФОНА Й Е ИЗКЛЮЧЕН!!! Усещах как пулса ми започна да се забързва и сърцето ми щеше да излезе през гърлото. Притеснявах се и се нервирах едновременно,това никога не ми се беше случвало. Защо винаги нещо трябваше да развали хубавите моменти? Казах й да не идва, но не тя никога не слуша никого! Опитах се да звънна и на номера,от който ми се обадиха,но вече и той беше изключен. Какво се правя и аз,че не знам каква е процедурата-взимат различни карти и на всяко обаждане си сменяват и предишната я чупят. Трябваше единствено да чакам да ми се обадят отново и да разбера къде са.Но състоянието на нервите ми не позволяваше просто да седна и да си чакам. Оставих телефона и се върнах в банята да спра водата.Облякох се и тръгнах към къщата в която ние се събираме. Може би някой от наще беше разбрал за нас и са я отвлекли заради мен. Когато стигнах направо влязох в стаята,в която по принцип държим отвлеченит, но там единствения отвлечен беше нечие синче,което се молеше някой да дойде и да го прибере. Мария я нямаше! Значи са други. Други който искат мен. Разбрали са за това,че дават пари на този,който ме убие и Мария им е начина за забогатяване... Та тя е бременна,как може да се случва всичко това? ЩЕ ГИ ИЗБИЯ ВСИЧКИТЕ!!!
- Какво ти ,бе? – от някъде ме попита един от колегите.
- Нищо! – отговорих му бързо аз и тръгнах да излизам.
- Не ми прилича да е нищо,да не би да не ти е пуснала някоя мацка снощи. – шегуваше се без да има представа какво се случва в главата ми.
- Няма къде да ходи ще ми пусне. – правех се на глупак за да не забележи.
- Няма да се дърпа дълго-от опит го знам.
В такива моменти едвам контролирах емоциите си. Идваше ми да хвана два калашника в двете си ръце и да започна да стрелям на посоки. Имах чувството,че ще откача докато чакам да се обади шибания идиот,който посмя да отвлече гаджето ми! Тръгнах към колата и преди да се кача телефона ми отново звънна.Не се загледах в номера,а решен да ги убия по най-мъчителния начин вдигнах и започнах да викам:
- ЕЙ,БОКЛУК,САМО ДА СИ ПОСМЯЛ ДА Й НАПРАВИШ НЕЩО,ЩЕ ТЕ РАЗМАЖА!!!
- Успех. – каза някак си спокойно непознатия глас.
Това спокойствие от негова страна още повече ме вбеси!
-КАКВО ИСКАШ,БЕ???
- Ще ти пратя съобщение с адрес на който да дойдеш и там ще си вземеш момиченцето.
-ЩЕ ТЕ УБИЯ,БЕ!
Затвори телефона, качих се колата и изчаках да ми прати съобщението. Глупака мълчеше. Чаках, чаках и все повече се нервирах и имах чувството, че главата ми ще гръмне и след половин час телефона ми звънна и видях съобщението. Нарочно се забави толкова за да ме изнерви още повече,а си нямаше представа как ще го унищожа за секунди.

[reni7o0o]

още още още още ощеееееееееееееееееееееее еееееее

[Bloody-girl]

Mмм..некст <3

[martin4eto0o]

В съобщението беше адреса на изоставен и отдалечен склад.Съмнявах се, че ще е там. Бяха ми познати всички тези неща и каквото и да става няма да ми каже веднага къде е.Това беше капан. За толкова глупав ли ме мислеха? Ядосан бях и не знаех какво ще направя,но все още се опитвах да мисля правилно,защото когато съм ядосан и не мисля взимам доста грешни решения и правя страхотни глупости. Запалих колата и тръгнах към адреса от съобщението.Докато карах мислех как ще го направя, от къде ли ще мога да заобиколя за да видя колко ме чакат там и как да ги изненадам? Когато бях близо до сградата,видях че на високата ограда една врата беше отворена – явно от там трябваше да вляза,но щях да разваля изненадата и обиколих от другата страна. Оставих колата си при висока купчина железа дори и да обикалят няма да я видят. Взех един пистолет и тръгнах да търся от къде да вляза. Тръгнах към високата ограда и видях,че има счупено парче ламарина от оградата и се затичах направо към него. Промуших се и се озовах зад подобна купчина желязо като тази зад която скрих колата си. Огледах се да видя къде се намирам и пред мен видях огромен двор и изоставена сграда с изпочупени прозорци. На средата на широкото пространство имаше само един черен джип, реших да мина по-напред и да разбера колко са хората вътре. Видях стена,зад която можех да се скрия и да огледам хубаво,но до нея бързо трябваше да тичам,за да не ме видят – така и направих. Затичах се,но без да забележа какво има пред мен, настъпих едно от разпилените железа и се чу с голямо ехо,заради празнотата.Тогава се опитах да се забързам още повече и да успея да се скрия,но в в този момент видях как от колата слизаха двама мъже. Само двама?Не можеше да е истина. И двамата извадиха пистолетите си и започнаха да стрелят по мен.За щастие моя беше в ръцете ми. Прицелих се и единия го застрелях направо в главата.За секунди падна и не помръдна повече,докато другия се опитваше да ме уцели,аз го уцелих нарочно в коляното. Трябваше да разбера къде е Мария. Когато го уцелих той извика силно от болка.Кръвта бързо бликна от раната и той легна на земята крещейки. Аз огледах покрива,дали не ме чака някой снайперист и отидох да измъкна малко информация от него.
- КЪДЕ Е МОМИЧЕТО??? КЪДЕ Е БЪРЗО КАЗВАЙ? – развиках се аз.
Той нищо не казваше. Гледаше ме и въпреки,че го болеше адски много, мълчеше.Трябваше да го накарам някак да ми каже защото вече не издържах. Опрях пистолета в главата му и пак се развиках:
- ЩЕ ТИ ПРЪСНА МОЗЪКА,ОТРЕПКО!КАЗВАЙ КЪДЕ Е?
Идиота продължаваше да мълчи. Не можех да го убия толкова бързо въпреки,че само това исках. Тогава се дръпнах леко и го прострелях в другото коляно. Извика още по-силно,но не казваше нищо за момичето ми.
-АДРЕСААААА! КАЗВАЙ МИ БЪРЗО АДРЕСА! – все още виках,а той нищо.
Ядосах се още повече и го настъпих по едното простреляно коляно и започнах бавно да натискам,а той все повече да крещи.
- Ще ти кажа къде е.Само престани! – каза той между силните си викове.
Аз обаче не престанах,а по-силно натисках.
- КАЗВАЙЙ!
- В четири километра след Драгалевци!
- ПО-ТОЧНОО!
- Има една къща навътре в гората там е.
Не знам защо,но не вярвах на никого от тези среди затова го хванах за яката на якето му и го завлякох в джипа.
- Сега ще ми покажеш къде е!

[reni7o0o]

оооо доста добре.... давай ощеееее

[martin4eto0o]

Качих го на предната седалка,а той продължаваше да се свива и крещи. Кръвта му бързо течеше и от двете колена,затова най-добре беше да побързам. Качих се и аз и тръгнах към Драгалевци. Когато стигнахме той ми показа една друга отбивка,която без него от бързане едва ли щях да забележа. Докато бавно се приближавах към къщата мислех начин,по който да накарам всички да излязат. Когато бяхме почти пред къщата очаквах да има някого отвън, но беше пусто.
- Влезеш ли вътре мъртъв си! - каза едвам мъжа до мен.
Вече беше изгубил доста кръв и едвам се държеше. Не му обърнах внимание и слязох от колата. В главата ми изникна изникна идеята за запаля колата и другите ще излязат поне да разбера горе долу с колко трябва да се разправям. Тръгнах към багажника да видя как да запаля колата и за мой късмет имаше цяла туба с бензин и няколко оръжия. Взех два пистолета и ги мушнах в дънките си,докато полея колата с бензина. Взех тубата и започнах отпред назад – първо сипах върху вече умиращия ми навигатор и когато полях и раните на колената му събра сили и пак извика. Аз обаче продължавах да разсипвам бензина, когато цялата кола беше готова извадих запалката си, хвърлих я под колата и тръгнах към високата ограда на къщата. Усетих как след секунда започна да гори обърнах се и цялата кола беше обгърната в пламъци,а след малко трябваше да гръмне и да накара другите да проверят какво става. Затичах се към оградата и застанах за ъгъла така че като тръгнат да не ме видят,а аз да вляза след тях. Чу се оглушително "бууум".Гръмна колата,а заедно с нея и мъжът вътре, разхвърчаха се разни парчета – гуми, стъкла, части. След малко точно като по часовник заизлизаха всички. Очаквах да са повече,а не само пет човека. Трябваше да има още.Докато се чудеха какво се случва аз влязох вътре, огледах,очаквайки някой да започне да ме стреля от някъде, но беше спокойно.Явно това бяха всички,който излязоха и тези дето убих. Извиках няколко пъти Мария,но не чух отговор от никъде.Или бяха вързали устата й или тя не беше тук. Обикалях из къщата,търсейки я в различни стай.Накрая отворих една и в нея бяха две момичета – мечтата на всеки мъж руса и чернокоса. Позната история и в къщата в която ние се събираме си викаха различни момичета и си правеха каквото искат с тях. Не,че очаквах нормален отговор като ги видях в какво състояние са, но реших да ги попитам дали не са видяли нещо.
- Да сте виждали да водят едно момиче в тази къща?
Те ми се погледнаха усмихнаха се една на друга и русото момиче тръгна към мен. Единственото й облекло бяха само червените прашки, пухкаво шалче и високи токчета.Когато се приближи се започна да ме гали със шалчето и каза:
- Ние двете не сме ли ти достатъчни,че търсиш и още една?
-Не ми е до тъпотии.Кажи ми дали си виждала друго момиче или не! – казах аз като бързо махнах ръката й от себе си.
- Може и да съм виждала. – каза тя гледайки ме предизвикателно.
- ДА ИЛИ НЕ??? – развиках се вече нервиран.
- Доведоха някаква одеве,викаше да я спасяваме.
- Къде е?
- Ако ти кажа ти как ще ми се отплатиш?
- Ако не ми кажеш ще умреш по най-мъчителния начин за това по-бързо!
Колкото и пияна да беше явно се страхуваше за живота си-промени бързо физиономията си, стана сериозна и каза:
- В стаята на първия етаж под стълбите е.
Веднага тръгнах надолу по стълбите.Взех остър завой и се озовах пред врата. Взех единия пистолет от дънките си и бавно отворих, видях стълби на долу и тръгнах по тях. Слизах бавно и виждах как лампата примигва слязох по-надолу и видях Мария на един стол вързана,а срещу нея седеше някакъв младеж играйкащ на лаптопчето си. Прицелих се с пистолета в него и се развиках:
- Само да си мръднал и ще ти пръсна главата!
Той бързо ме погледна и не помръдна. Гледаше ме уплашено,явно не беше подготвен за такива случки. Мария ме видя зарадва се и някак си беше по-спокойна,че съм там,но още нищо не беше свършило...

[Bloody-girl]

Чакаме продължението.. х )

[reni7o0o]

лелееее баси филма...поне я намери....давай още :}}}}}

[martin4eto0o]

XIV – От името на Мария



Изгубила вече всякаква надежда,че някой ще ми помогне,седях с наведена глава и чаках да видя какво ще направят горилите с мен. Единственото,което се случваше беше само щракането на момчета с лаптопа. Седяхме си мълчаливо и само звуковете на бързо пишещите му пръсти се чуваха. От време на време се засмиваше, но бързо ставаше сериозен поглеждаше ме и продължаваше със заниманията си. По едно време момчето остави лаптопа на масата и се приближи към мене, отлепи лепенката от устата ми и ме попита:
- Жадна ли си?
- Не. – отговорих му бързо и отчаяно.
- Сигурна ли си?
- Нали много те интересува какво ми е!
- Я не се заяждай.
- И защо ще ме убиеш ли? Давай и без това не ме интересува вече.
- Не може.
- Страх ли те е? – не знам защо се опитвах да го предизвикам всичко ми беше някак безразлично – едва ли ще съм единствената убита.
- Не съм убивал никого до сега! – каза той и някак си се засрами.
Защо ми казваше това?Нали трябваше да е силния и страшен пазач, а сега ми казва,че никога не е убивал. Познах,беше нов и още не беше осъзнал в какво точно се забърква.
- Защо ми го казваш? – попитах го аз.
- Забрави. – каза той и седна отново на стола си.
- Мислеше си,че като те вкарат в бандата всичко ще е перфектно. Пари, момичета, наркотици, готини коли,това е живота? И сега сигурно започваш да съжаляваш за решението си, но знаеш,че не можеш да се махнеш защото ще те убият.
Той беше изумен от всичко това,което му казах. Дали защото беше самата истина или се чудеше от къде съм разбрала не знам.
- Нищо не знаеш! – каза тихо той.
Ха! Той наистина ли ми каза това? Аз нищо да не знам. Това момче или нямаше представа за какво съм там или беше на много тежки наркотици. Аз знам по-добре и от него в каква ситуация съм и защо се случва всичко това, а той ще ми говори,че нищо не знам. Единственото нещо,което не знаех е защо Николай още не беше дошъл,въпреки всичките ми опити да му подскажа къде съм?
- Аз като нищо не знам тогава ти ще ми кажеш ли защо съм вързана за тоя стол? – реших да пробвам да видя какво ще ми каже.
- Знам само,че някакъв трябва да дойде и да го убият и явно ти ще го доведеш тука.
- И какво общо имам аз с това? – само успях да попитам,след като чух,че трябва да го убиват.
- Щом изнасяш такива лекции за живота ми,явно знаеш какво общо имаш. – каза той вече по-уверен и някак заплашителен.
Докато мислех какво друго да го попитам за да разбера повече неща около плановете им за Ники,се чу силен шум. Всякаш нещо голямо гръмна и то доста близо. Тогава момчето скочи от стола залепи тиксо на устата ми и пак седна, качи краката си на масата, взе лаптопа и започна да пише отново. По едно време чух Ники. О,БОЖЕ! ТОЙ Е ДОШЪЛ ДА МЕ ИЗМЪКНЕ ОТ ТАМ. Крещеше името ми, но заради тиксото на устата си не можех да му кажа къде съм. Опитвах се да викам, да скачам със стола,но се чуваше само някакъв шум от мен,който никога нямаше да чуе. Викна няколко пъти и спря,просто изчезна.Ами ако е помислил,че не съм в тази къща и е тръгнал на друго място, тогава ми стана още по-зле. Сълзите бързо започнаха да се спускат по бузите ми и не знаех как да го върна. Не ме намери и си тръгна.Какво щях да правя сега???

[reni7o0o]

ощеееееееееееееееееееееее еееееееееееееееееееееееее ееееееееее

[Bloody-girl]

Още, още!!

[martin4eto0o]

Крещях на ум „върни се”, но не се връщаше.Как не можа да се сети да потърси навсякъде?Толкова ли не е чул,че съм в мазе?Как може да ми се случва всичко това,по дяволите? И точно когато бях на път да се предам духом и да спра да се надявам,че някога ще се върне да ме спаси.Видях нещо да слиза бавно по стълбите.Леле! Това беше Ники ,върнал се е за мен! Гледах го и исках да извикам от щастие,че го виждах, но той леко с пръста си ме предупреди да си мълча. Стъпваше внимателно и тихо и както държеше пистолета си в едната ръка,бавно го вдигна нагоре после сложи и другата си ръка, прицели се, слезе още две стълби надолу и се разкрещя на момчето да не мърда. Така и направи - гледаше го и не мърдаше. Тогава Ники дойде към мен и махна лепенката от устата ми и ме попита:
- Как си? Направиха ли ти нещо?
- Щом дойде съм добре.
- Направиха ли ти нещо? - продължаваше да пита Ники,докато режеше тиксото от ръцете и краката ми.
- Нищо не са ми направили, спокойно.
Когато вече не бях прикована към стола,бързо станах и прегърнах Ники. Стисках го силно и не вярвах,че това се случва.
- Съжалявам, аз съм виновен за всичко. - каза Ники докато ме притискаше по-силно към себе си.
- Радвам се,че си тук,другото не го мисли. - казах му аз и го целунах.
- Ще се радвате още много кратко защото другите след малко ще дойдат. - каза надменно момчето,което трябваше да ме пази
Ники се ядоса и го удари, малкия изобщо не очакваше такъв удар и падна в безсъзнание на земята.Още по-добре един по-малко.
Хубаво беше това,че ме намери, но сега важното беше как ще излезем. Нямаше никакъв прозорец,през който да минем.Единствения начин беше през входната врата, а там нямаше да ни се зарадват особено. Все пак тръгнахме нагоре, Ники приготви пистолета си и бавно отвори.
- Като ти кажа да бягаш ще се криеш,където по-бързо намериш и няма да мърдаш от там каквото и да видиш! - каза ми тихо Ники.
- А,не! Без тебе не мърдам! - казах решително аз.
- Трябва да го направиш,ако искаш да излезем живи от тука!
Нямаше начин,трябваше да го направя.
- Разбра ли ме? - попита Ники и се обърна за да се увери,че ще му отговоря.
- Разбрах те.
Целунахме се и излязохме от мазето, тръгнахме към двора и изненадата не закъсня. Срещу нас идваха около петима мъже,които щом ни видяха бързо затърсиха оръжията си. Точно в този момент Ники се извика да се скрия и започна да стреля. Затичах се към първото по-голямо нещо,което видях. Скрих се зад високи мраморни саксии с рошави храсти,през който да гледам какво става, но мен да не ме виждат. Гледах как летяха куршумите и се и всякаш невидим щит пазеше гаджето ми. Минаваха на милиметри от него и не го докосваха,а той ги разфасоваше.Първо нарочно стреляше в ръце или крака защото не му беше интересно направо да ги убива, след това с един куршум в главата и падаха на земята. Един по един и петимата бяха застреляни и точно,когато си мислих,че всичко е свършило и можем да тръгваме някакъв познат глас го извика. Обърнах се първо зад храстите и видях момчето,дето ме пазеше да държи някакъв нож. Беше се съживил. Държеше ножа си по специален начин - не за дръжката,а за връхчето на острието. От началото си помислих,че ще го хване по-хубаво и ще се намушка, но НЕ! В момента в който Николай се обърна новобранчето стисна по-силно ножа и го хвърли... Превъртя се няколко пъти и се заби в коляното на Ники. Той извика от болка и докато се опитваше да го извади момчето бързо се приближи към него. Ники нямаше повече патрони и единственото решение беше бой. От коляното му изтичаше страшно много кръв, но въпреки това той стисна зъби и когато се приближи го удари. Един път го удари и заспа та сега няма да се справи. Аз гледах в раната му и щях да припадна при вида на толкова кръв, а той не знам от къде намираше тази сила да се бие в такова състояние.

[Bloody-girl]

Надявам се утре пак да пуснеш! х )

[martin4eto0o]

Биеха се, въпреки,че не ми беше ясно къде се буташе младото момче. На големия герой ли искаше да се направи или всичко беше заради парите? Бориха се известно време по земята и Ники явно вече не издържаше на болката и още повече се ядоса и започна много по-силно да удря. Чувах ударите върху лицето на младежа и някак си ми беше жал за него - нямал е представа в какво се забърква,а сега така да умре. Дали щеше сега Ники да го убие или някой друг след време щеше да го застреля,нямаше никакво значение.За това с още няколко удара го довърши. Лежеше там в собствената си кръв и нямаше да помръдне повече. Нямаше да се наслади на парите, момичетата и наркотиците,както той си мечтаеше. Едва ли и някой щеше да го намери за да каже на родителите му сред тази пустош, но в крайна сметка това е било лично негов избор,той сам е решил да живее така и по някакъв брутален начин да умре! Нямах време да се чудя кой колко ще страда и изтичах при Ники, раната на коляното му беше още по-ужасяваща от близко.
- Трябва да отидеш на лекар! – казах бързо аз.
- Никакъв лекар! – скара ми се Николай.
- Не се инати,зле си!Трябва да те прегледат и зашият, не може да си ходиш така,ако изобщо успееш да ходиш.
- НЯМА ДА ХОДЯ НА НИКАКЪВ ЛЕКАР,ПРЕСТАНИ!!! - развика се той.
- А какво ще правиш? Ще чакаш да ти изтече кръвта през коляното и да си останеш с тия да си правите компания ли?
- Ще те отведа във вас да си събереш багажа,аз във нас ще се оправя няма да ходя на лекар!
- Защо винаги трябва да се инатиш,когато стане дума за лекари?
- Мразя ги!
- Няма да те изяде,само ще ти зашие раната.Гледай каква е.
- Казах НЕЕ!!!
- Хубаво,бе,стой си така.
- Сега ли намери точно да ми се сърдиш? – попита ме Ники.
- Не се сърдя! – отговорих му аз и тръгнах към един от гаражите,който видях.
- Къде отиваш?
- Не знам.
- Не бързай толкова,не мога да те настигна.
- Нали нищо ти няма,какво ти пречи да ме настигнеш?
- Мария!
- Слушам те? – казах аз и се обърнах леко към него.
Гледах го как се опитва да ходи и толкова ми беше жал. Исках да отида да му помогна да може да има опора, но щом той ще се инати и аз ще се опитам.
- Престани да се държиш така,няма да отида на лекар...
- Хубаво де разбрах. – прекъснах го аз.
- Не ме прекъсвай.
- Знаеш ли какъв ужас преживях? Може да ти се е случвало да отвличаш,но нямаш никаква представа какво му е на отвлечения. Чудех се във всеки един момент какво ли щяха да ми направят. Дали щяха да ме убият или да ме изнасилят, после разбрах,че теб чакат. Искаха да те убият и тогава какво ли още не ми мина през главата, опитвах се да се измъкна,но някакво дебело говедо така ме държеше, че и въздух не можех да си поема. Говореха си разни неща как мислят да ми запушват устата с органите си и какво ли още не,а ти ми се оплакваш за някакъв си лекар! - имах нужда се изкрещя след всичкото това.
- Разбирам те,че сигурно те е било много страх.Виждал съм отвлечените момичета, предупреждавах те много пъти,обаче ти самонадеяната нищо нямало да ти се случи и пак дойде и видя ли какво стана?
- А за какво дойдох? Няма да ти кажа бременна съм по скайп и после кой от къде е! Не съм дошла да ти кажа здрасти и да си тръгна така,че не ми говори как си ме предупредил,ясно ли ти е? - продължавах да викам аз.
- Стига крещя,а ела и ме прегърни. – каза Ники и ми се усмихна.
Това беше единственото,което чаках да ми каже и с тази негова усмивка нямаше как да не се затичам към него и да го прегърна. Въпреки,че се опитах да му помогна да се подпре,той едвам се държеше на краката си.
- Трябва да намерим някаква кола и да се махаме от тука. – каза Ники докато все още си стояхме гушнати.
- Видях един гараж там може да има нещо.
Подпря се на мен и бавно тръгнахме към гаража.Отворих вратата и там беше буса с който ме отвлякоха и още един черен джип. Огледах широкото място и пак започнах да се карам на Ники:
- И как мислиш да караш с тая рана???
- Ти ще караш.
ЪЪЪ... Той да не би да ми каза,че аз ще карам?
- Аз ли?
- Да,ти.
- Как аз?
- Ми аз нали не мога?
- Не съм казала,че не можеш,а питах само как ще караш?
- Ми няма да карам аз, а ти.
- Шегуваш се,нали?
- Прилича ли ти на шега? – погледна ме той по-сериозно,отколкото очаквах
- Не,за това чакам ти да ми кажеш.
- Казах ти вече,качвай се и търси ключовете.
- Нямам книжка.
- Само дето още не си я взела.Качвай се,айде,преди да ми е изтекла кръвта.
- Ако ни спрат полицай. Аз без книжка, колата крадена и с оръжия в багажника. – казах аз докато гледах арсенала в багажника.
- Като имаме оръжия защо се притесняваш?
- Няма ли поне да махнем някой от тях?
- Качвай сеее!
- В джипа ли?
- Микробус не вярвам,че ти се кара.
- То и тоя танк не ми се кара ама...
Какво да правя качих се и ключовете като по поръчка си бяха там. Качи се и Ники на седалката до мен и я спусна така че да легне.
- Няма ли да гледаш какво правя поне. – попитах аз стреснато,че няма да контролира действията ми.
- Карай,айде.
- На къде?
- Към вас.
- А ти?
- Аз после ще си отида сам.
- Е как?
- Някога дали ще тръгнем от тоя гараж или ще ме питаш разни въпроси до довечера? – скара ми се Ники отново.
Завъртях ключа и колата изръмжа от веднъж. Не исках да карам такова огромно нещо,но нямаше друг начин. Мръднах скоростния лост и излязох през голямата врата.От там по тесния и кален път и излязох в Драгалевци. А блока ми беше в другия край на София.
- Няма ли някой по-глупав път,по който няма да ни видят? – попитах леко уплашена,след като видях всички тези бързащи коли.
- Отпусни се и си карай спокойно,аз нали съм до тебе. – каза Ники и пак легна на седалката.
Беше до мене,но лежеше и не гледаше аз какво правя и къде трябваше да завия.

[reni7o0o]

ооооооох баси якото.... чакам за следващото

[Bloody-girl]

Ощеее ...!

[nIkEnCeTy_bE]

Забрави ни, беее ((((

[martin4eto0o]

Не,че беше толкова страшно, но да караш точно в София си беше доста сложничко. Хиляди бързащи и бутащи се коли, а аз с това огромно нещо... Тръгнах. Вмъкнах се и аз в голямото движение и въпреки страховете ми добре се справях. Ники лежеше и не знаех как да му помогна, ако го откарам в болницата ще се разкрещи и ме накара да си тръгнем без дори и да си помисли да слезе и да го прегледат. Нещото,което най-много мразех - да искам да помогна,а да не знам по какъв начин да го направя. Дънките му бяха целите в кръв и трябваше да побързам за да успее да се прибере и да направи нещо,ако изобщо знае какво. Мразех милионите светофари в София. Тръгваш от единия и следващия те хваща. На поредното ми спиране Ники се вдигна заедно със седалката обърна се към мен и каза:
- Ако караш линейка и спираш на всеки светофар,един жив няма да остане.
- Ама не карам линейка! – казах аз и зачаках търпеливо да светне зелено.
- НАТИСНИ ТАЯ ГАЗ И КАРАЙЙЙ! – развика се Николай.
Защо беше нужно да ми крещи?Не съм някакъв професионален шофьор за да не ми пука от нищо. И с този грамаден танк постоянно трябваше да внимавам,а той седи и ми се кара.
- Знам,че те боли ама може да не ми се караш. – започнах аз спокойно.
- Е как да не ти се карам? По принцип не трябва да ни виждат как се развозваме,а ти ако искаш слез и я бутай тая кола.Таман всички да разберат.
- Я млъквай! Не мога да карам като тебе така,че мълчи.След малко слизам и си карай ти. – вече ме вбеси.
Гледах да съм мила защото и на него не му беше лесно,но той прекали...
- Добре,де,извинявай.Просто не искам да ни гръмнат преди да сме се изнесли от тая скапана държава.
Возехме се в пълно мълчание, никой не пипна радиото поне да разведри обстановката. Карах и слушахме различните шумове от улицата. Приближавах поредния светофар и докато карах към него беше зелено,а няколко метра преди да мина светна червеното. С периферното си зрение видях как Ники ме погледна и сигурно се чудеше как ще спра след като толкова съм се забързала или какво изобщо ще направя. Е,аз не спрях а минах под червената светлина. След като профучах покрай колите чух как от няколко започнаха да крещят каква идиотка съм или кой ми е дал книжка. Ама все още никой не ми я беше дал и някоя от хилядите камери ако ме беше записала как хубаво си минавам едва ли някога щях да взема. Но това изобщо не ме интересуваше,защото се махах от страната. Карах и гледах само в пътя,а не забелязвах нищо около мене тогава Ники малко объркан ме попита:
- Няма ли да намалиш?
Ааааа това момче щеше да ме побърка,първо "карай по-бързо", сега :няма ли да намалиш", какво му ставаше?
- Ама ти сериозно ли? Одеве по-бързо сега да намалявам?
- Ще си отминеш блока ако не намалиш скоро.
Добре,че вдигна седалката и поне той знаеше къде сме. Ако не ми беше казал сигурно щях да си обикалям цял ден. Намалих за да успея да взема завоя нормално. Хубавото на голямата кола беше,че беше автоматик защото със скоростите нямаше шанс да се справя. Беше голяма и грозна,но поне хубаво возеше. Спях пред входа и тръгнах да изключа двигателя,но Ники не ми даде.
- Остави го направо тръгвам.
- Какво ще правим сега? – попитах го аз.
- Ще си събереш багажа и утре идвам да те взема. Като се прибереш сега ще си снимаш снимката от бележника и ще ми пратиш да я дам на един да ти направи нови документи. И утре да разбереш вашите кога ги няма и да тръгваме.
- Добре. – още не можех да повярвам,че ще направя такова нещо.
- Ако не искаш няма да ходим никъде. – каза той и ме погледна някак си тъжно.
- Искам. – казах аз,но не бях много сигурна.
- Не искам да го правиш само защото аз искам.
- Правя го за нас. – казах и сложих ръката си на корема.
- Дали е добре? – попита ме Ники и сложи неговата ръка върху моята.
- Още е една точица вътре,надявам се,че нищо му няма.
- Много ви обичам.
- Ние тебе още повече! – казах това и го прегърнах.
Прегърна ме и той,но не трябваше да се бавим много. Целунахме се и тръгнах да слизам.
- Сега по най-бързия начин във вас и никакви магазини, приятелки и подобни нали?
- Спокойно!
- Това вече съм го чувал и не ме успокоява! – каза Ники и ме погледна сериозно.
- Няма да ходя никъде,а ти гледай да се погрижиш за коляното си!
- Няма да се отървеш от мене заради едно коляно. – пошегува се той.
- И не искам да се отърва.
- Ще видими като ти омръзна какво ще правиш.
- Има само да си мечтаеш за такъв момент.
- Хайде,бързо във вас!
- Обичам те. – казах аз и слязох от колата.
- Обожавам те. – каза Ники докато се местеше на моето място.
Затворих вратата и тръгнах бързо към входа...

[reni7o0o]

ощееееееее