Хладна нежност

[martin4eto0o]

Ники тръгна аз се качих в асансьора и нагоре към вкъщи. Вече беше тъмно така,че не очаквах майка ми да ме посрещне със сладки. Чудех се какво да бъде оправданието ми този път и как ли да ги накарам утре да излязат. Да ги няма докато събера набързо някакви дрехи и изляза. В главата ми беше пълна бъркотия! Не беше чак толкова късно,можеше и да не ми се карат чак толкова. Отключих и когато влязох родителите ми съвсем спокойно си седяха на дивана. От къде идваше това спокойствие в тези хора? Само да знаеха какво преживях днес нямаше да ми се усмихват така.
- Нищо ли не си купи? – попита ме разочаровано майка ми.
За какво по дяволите ми говореше тя? Какво да съм си купувала? Толкова бях объркана още не можех да си събера мислите.
- Какво каза,че не те чух? – направих се на разсеяна за да повтори отново.
- Нищо ли не си купи като бяхте с приятелката ти на пазар?
А да сега се сетих. Ставаше въпрос за бележката,която й оставих преди да отида при Николай за да му кажа хубавата новина.
- Нямаше нищо интересно. – отговорих аз и се опитах да се измъкна към стаята си.
- Цял ден обикаляте и нищо не си хареса? – започваше майка ми с досадните въпроси.
- Някакви глупави неща, какво да си харесам?
- Предишните пъти не можеше да се прибереш от торбички,а сега...?
- Сегашната колекция не ми допада.
Какво ли още трябваше да измисля за да ме остави да си отида в стаята?
- Приятелката ти взе ли си нещо? – продължи майка ми.
- И тя нищо не си хареса.
- С коя беше? – вече ставаше подозрителна
- Не я познаваш.
- Да не би да е онова момиче в което спа една вечер без да ми се обадиш?
Ти само ако знаеше къде бях,тогава щеше да ме изпратиш на северния полюс.
- Да,същата. – казах само и пак тръгнах към стаята.
- Доведи я да се запознаем някой ден,а може и тя да остане да спи в нас.
- Може.
- Няма ли да вечеряш? – не ме оставяше просто.
- Ядохме в мола.Искам да отида и да си легна,че от толкова обикаляне съм много уморена.
- Вие да не сте тичали из тоя мол?Като бяхме заедно не можех да те изкарам от там.
- С тебе е различно. Отивам да си лягам!
- Утре какво ще правиш? – попита ме баща ми този път.
Нямаше ли край това мъчение??? Исках само да легна за малко защото много ми се събра днес,а тези хора направо ме съсипваха с въпросите си. Какво ли мога да правя утре?Ами чакайте да помисля, а да ще бягам в друг континент,забавно нали?
- Не знам.Като стана ще реша. Защо?
- Ние вечерта ще ходим на гости на един съученик и ако искаш покани приятелката си да не ти е скучно.
Най-после едно хубаво нещо в този мъчителен разговор. Точно като по поръчка родителите ми няма да ги има в къщи, перфектно.
- Ако няма друга работа ще я поканя. Вие кога ще излизате?
- Сигурно вечерта.
- Надявам се да си изкарате весело.
- Ами не сме се виждали от много отдавна и .... – започна да разказва баща ми.
О, не! Това вече беше прекалено, какво ми трябваше да го попитам?Все едно не познавам баща си как изпада в някакви подробности и разказва всичко до най-малката подробност. Нямах нерви да слушам и тръгнах към стаята,а той остана да си разказва на мама. Затворих вратата зад себе си и само натиснах копчето за да пусна компютъра и когато монитора светна аз се хвърлих на леглото. Можех на секундата да заспя. Имах нужда да заспя и да се свърши този ден най-накрая, но имах още работа. Както си лежах издърпах чекмеджето на бюрото и взех бележника си. Снимката ми беше доста стара сигурно я лепях три или четири години на различните бележници. Трябваше да стана и да запаля лампата за да успея да я снимам качествено. Колкото и да не ми се мърдаше станах, снимах я и седнах на компютъра. Първата ми работа беше да вляза в скайп и да проверя Ники какво е направил с коляното си.

[reni7o0o]

чакам следващото....

[martin4eto0o]

Когато влязох обаче, него го нямаше. Или още не се беше прибрал или се опитваше да се лекува. Докато го чаках,качих снимката и горе-долу я оформих да прилича на снимка за документи. Започнах да се притеснявам защо още не ми е писал.Помислих си да му звънна,но се отказах. Щеше повече да ми се закара как съм могла да му се обадя защото можело да подслушват телефона му. Трябваше да чакам, а как мразех да чакам и то когато става въпрос за човека,когото обичам повече от всичко. Ами ако го бяха хванали докато се прибираше и с това коляно как щеше да се справи? Започвах да си мисля разни глупости, точно за това мразех да чакам защото през главата ми минаваха различни безобразни неща. Защо не тръгнах с него така и така ще бягам за какво трябваше да се прибирам? Трябваше да му помогна да се прибере и да се погрижа за раната му. Нямаше да ми даде да го направя, но поне трябваше да опитам,а не да бързам да се прибера. Замислих се,че трябва да напиша някаква бележка на родителите ми. Не,че много щеше да ги утеши,но поне трябваше да напиша,че не съм отвлечена и съм добре. Обаче не ми беше ясно как ще им обясня и какво точно да напиша за да ми повярват. Ако напиша,че съм с приятели ще си помислят,че ще ме изнасят за проституция. Ако кажа,че съм сама-за вътрешности,нямаше компромисен вариант. Ето,че и Николай влезе и веднага щом го видях на линия започнах с въпросите:
- Защо се забави толкова? Оправи ли коляното? Как си?
- Добре съм. – каза само той.
Седях срещу монитора и чаках да напише нещо.Чаках и продължавах да чакам,а той мълчеше.
- Защо не ми говориш? – не издържах и писах аз.
- Оправи ли снимката? – попита ме той.
Без да му отговарям нищо направо пратих снимката.
- Разбра ли се с вашите?
- Да. Вечерта ги няма.
- Перфектно. До тогава ще са станали документите ти.
- Какво направи с коляното?
- Промих го и го омотах с някакъв бинт обаче кръвта продължава да тече.
- Ако искаш да отложим малко пътуването докато се оправиш.
- В никакъв случай! Заминаваме утре,ако ще да се влача.
- Както решиш.
- Ти как си? – попита ме Ники.
- Уморена. – отговорих бързо аз.
- Лягай да си починеш,утре ще те събудя и ще ти кажа кога тръгваме.
- Сигурен ли си,че ще оживееш до утре?
- Ще направя всичко възможно.Не се притеснявай за мене.
- Винаги трябва да си такова магаре.
- Искам само да знаеш,че много те обичам.За нищо друго не мисли и легни да се наспиш. От утре ще си спим заедно и ще ме лекуваш подобаващо.
Имаше настроение даже и за шеги.
- И аз те обичам и не искам да ти се случи нещо.
- Няма. – каза Ники и ми изпрати емотиконка целувка.
- Този израз ми е много познат от някъде,но не мога да се сетя от къде ли? – пошегувах се и аз.
- Ще видиш ти. Хайде лягай и до утре мишленце. – и отново последваха много целуващи емотиконки.
- До утре,слънчице. – и след това последваха още целувки.
Исках да остана още и да си говорим до късно,но нямах сили толкова много ми се спеше. Изключих компютъра, взех си бърз душ да махна цялото това напрежение от себе си и както сложих главата си на възглавницата така и заспах.




В понеделник очаквайте финала историйката...

[reni7o0o]

жалко, че свършва.... а как ще издържа да понеделник :X

[nIkEnCeTy_bE]

Момиче, трябва да напишеш още една история. Ама дай по трагично някакси. Като например едно момиче е загубило майка/баща. Мести се в друг град, такива работи.

[martin4eto0o]

XV


Когато се събудих осъзнах,че това е последният ми ден в моето легло,
моята стая, моя апартамент и моят континент. От една страна ми беше
мъчно,че няма да видя повече родителите си и ще ги накарам да страдат
по такъв начин, а от друга се радвах,че с Ники ще сме далече от цялата
тази бъркотия с наркотици, оръжия, отвличания и убийства. Събудих се
преди Николай да ми пише и реших,че ще си остана в леглото докато го
направи. Сега вече по-сериозно трябваше да се замисля каква бележка ще
оставя. „ Мамо,тате, обичам ви,но отивам да живея на друго място.” Или
„ Ще ставате баба и дядо и между другото отивам да живея в друга
държава”. Нещо скромно и без много информация защото като видят,че
документите ми са си на мястото ще си помислят,че още съм в България.
Въпреки,че първата им работа е да ме потърсят по летищата и гарите,но
щяха да ме търсят с моето име,а аз щях да съм със друго. Чудех се
какво ли е измислил Ники.Как ли ще се казвам, къде ли ще живея, на
колко години щях да съм? Лежах си и мислех за толкова много неща.Ако
главата ми се разтягаше при всяка мисъл до сега да е гръмнала милиони
пъти. Обикалях с поглед стаята, разглеждах нещата си, който ще останат
тук и някой ден ще забравя за тях. Ще имам нови и различни,а спомените
ще останат зад мен. Знаех,че довечера,когато изляза през външната врата
абсолютно всичко ще бъде различно,дори и аз. Ще трябва да съм може би
по-отговорна,все пак ще имам семейство,а няма да чакам мама да готви,
чисти и пере. Знам,че Ники няма да ме остави да върша сама,но което си
е мое задължение си е мое,нямаше как да се промени. Всеки в училище учи
английски,но да отидеш някъде и да започнеш да говориш със знанията от
училище-не става, а сега трябваше и нов език да уча. Какво ли се
говореше в Бразилия? Бразилски език нямаше така че би трябвало да е
нещо от рода на испански или португалски трябваше ми поне разговорник
за основните неща. Николай каза никакво излизане а на майка ми не мога
да й кажа "вземи ми португалски речник". Явно трябва да се справяме без
него защото Ники определено нямаше да хареса идеята да обикаляме за
речничета и разговорници при това положение. Ето,че любовта на живота
ми се сети за мен. Поизтегнах се още няколко пъти в мекото си легло и
станах да включа компютъра.
- Добро утро. - написах първо аз.
- За някой не е много добро... - написа Ники след мен.
- Какво се е случило? - учудих се аз.
- Ще ти разказвам после, ти събирай багажа в девет и половина идвам да
те взема и в десет и двадесет летим.
- Кажи ми какво ще правиш? - продължих да питам аз.
- Казах ти после!
- Притеснявам се.
- Недей.
- Защо не искаш да ми кажеш?
- Убиха сестра ми пред очите ми! И като ти казах промени ли се нещо?
О, божее!!! Това наистина ли се случваше? Вчера ме отвличат, днес
сестра му да убият - това вече беше извратено...
- Как сестра ти тя вчера не беше там? Как е станало? - бях втрещена
- Дойде сутринта да се видим преди да заминем. Отидохме в кухнята да
направя кафе и както мина до прозореца я уцелиха със стреличка пълна с
отрова и тя падна на земята. Веднага отидох при нея и махнах
стреличката,но вече беше късно...
- Леле много съжалявам... Искаш ли да дойда при тебе?
- Не си го помисляй! Сега излизам да разбера кой нещастник реши,че ще
се занимава точно с мен!
- С това коляно как ще ходиш???
Знам,че му беше тежко,но беше много зле как щеше да се справи?
- Не ме мисли,гледай довечера да си готова!
- Ако искаш да го отложим за друг път - сега ти е мъчно заради сестра
ти и не искам да взимаш прибързани решения и да страдаш повече.
- Не говори глупости,а си събирай нещата и довечера ме чакай да ти се
обадя. Сега излизам, обичам те.
- И аз те обичам. - написах бързо преди да излезе.
Николай излез, а умът ми още не можеше да го побере как можа да се
случи това? Такова прекрасно момиче да умре от някаква си стреличка -
не го заслужаваше, не и по този начин!
Защо винаги в тези среди се стремяха да отнемат от човек нещата който
най-много обича? После пак ми кажете,че мутрите са безмозъчни и
безчувствени олигофрени! Знаеха всичко за човека който са набелязали -
къде ходи с кого ходи, с кого живее, има ли деца, в кой бутик пазарува
жена му или кога сестричката ще дойде на гости? Планират и действат без
да се замислят че някой ще страда от това, та нали такава е целта им. А
когато се случи на тях чак тогава осъзнават какво е....



продължението довечера

[reni7o0o]

хайдееееее кога ще пуснеш още...???

[martin4eto0o]

Всеки си има слабо място,дори и такива корави мъже като тези. Минават хиляди неща през тях-проблеми, неразбирателство и колкото да не го показват по някакав начин си го изживяват после. Едни стрелят за да изразходват енергията си,други се напиват за да забравят за проблемите и да укротят нервите си,а трети направо дръпват бялата линийка и всичките им проблеми са решени. За всичко си имам някаква причина,само не можех да си обясня каква беше причината да убият Яна. Нали мене ме отвлкоха не успяха да го убият и да вземат парите,но като я убият какво мислеха,че сам ще дойде и ще се самоубие пред тях. Само си навлякоха по-големи проблеми от колкото някога са си представяли,че ще имат! Колкото и да си блъсках главата защо са я убили,нямаше как да я върна,колкото и да ми беше мъчно, но трябваше да намеря да се занимавам с нещо да не мисля за това и какво ли се случва с Ники в момента. Тръгнах към гардероба и погледнах дрехите си. Нямах толкова много дрехи за да започна да си сабирам багажа от сега, по-добре беше да изчакам родителите ми да излязат и тогава да събера на бързо най-важното и да чакам Николай да ми се обади. Сега май трябваше да се заема с бележката. И започна голямото мислене.Нито знаех как да започна,нито как да завърша. Взех една от тетрадките си,легнах на кревата и се замислих,но разбира се,че нищо не измислях и започнах да си драскам някакви неразбираеми неща. Докато драсках се чудех да пиша ли изобщо нещо.За какво трябваше да им казвам? И без това щяха да страдат дори и да напиша,но така щяха да си мислят че са ме отвлекли – не става трябва да пиша. Откъснах надраскания лист и започнах на чисто. Почудих се още малко и започнах.

„ Съжалявам,че трябва да постъпя така,но заминавам. Не съм отвлечена, заминавам по собствено желание и нищо лошо няма да ми се случи. Насъбраха се доста неща,за който не знаете и е по-добре да си отане така. Найстина много съжалявам. Знам,че никога няма да ми простите за това, че постъпвам така,но аз винаги ще ви обичам. Нямах сили да ви го кажа за това трябваше да го напиша, нямаше да ме разберете и щеше да стане страшен скандал. Няма смисъл от полиция и подобни неща защото няма да се върна. Много съжалявам и ви обичам въпреки всичко.”

Мисля,че това беше достатъчно.Не можех да мисля разни речи,с който да обяснявам защо и как. Просто исках да знаят,че съм добре и че не трябва да ме търсят. По едно време майка ми влезе в стаята ми, когато я видят със скотостта на светлината скрих написаното и започнах да драскам отново.
- Какво правиш? – попита ме майка ми когато седна на кревата до мен.
- Скучая си.
- Ще идва ли твоята приятелка?
- Ще дойде ама по-късно защото има работа с майка си. – отново лъжех.
- Ние докато се приберем едва ли ще сте си легнали.
- Едва ли. – по точно едва ли щях да съм в къщи.
- След малко ще ходя да се приготвям и да излизаме, ти какво ще правиш докато дойде гостенката ти?
- Ще си скучая както целия ден.
- Защо не излезе,а седя цял ден вътре?
- Не ми се ходеше никъде.
- Май те мързеше малко? – пошегува се майка ми.
- Мъничко само. – опитах се и аз да се пошегувам,но усещах как щях да се разрева.
Оставих тетрадката под възглавницатазад мен и се приближих към нея, прегърнах я и сложих главата си на рамото й. Тя също ме прегърна целуна ме по челото и каза:
- Каква нежност те е обзела?
- Просто имах нужда от прегръдка. Обичам те,мамо. – трябваше да се сдържа за да не усети,че ставаше нещо.
- Добре ли си? Да не се е случило нещо? – започна майка ми подозрително да пита.
- Какво трябва да се е случило за да те гушна?
- Не знам.Обикновенно избягваш разговорите,а сега ми казваш че ме обичаш това е много необичайно за тебе.
- Просто имах нужда да го знаеш.
- И аз те обичам повече от всичко на този свят. Малката ми кукличка.
Защо трябваше да е толкова трудно. Имах чувството,че някой ме стискаше за шията и не можех да дишам. Исках да й кажа,че малката й кукличка повече няма да си бъде вкъщи, няма да я ядосва,когато се прибира късно или когато не си вдига телефона. Щеше просто да изчезне и само прегръдката беше начина да каже сбогом.
- Отивам да се обличам,че баща ти ще ми се кара после защо се бавя.Знаеш го какъв е. – засмя се майка ми без дори да подозира,че това е последният й момент с мене.
- Отивай ,е ще се мръщи през цялата вечеря после.
Майка ми стана от леглото и бавно тръгна към вратата на стаята ми. Преди да излезе ме погледна усмихна се и тръгна към нейната стая. При баща ми не исках да ходя защото вече щеше да ми дойде в повече и щях да се издам. Те просто отиват на вечеря,а аз ще чакам приятелка нищо необичайно. Бавно минаваше времето майка ми беше готова баща ми доста преди нея.Извикаха ме,че вече излизат, изпратих ги заключих и изтичах да търся сака си. Намерих любимия си сак и тръгнах към гардероба. Отворих и не гледах какво взимам,а направо слагах. После минах през банята.Взех четката за зъби и обикалях из стаята,чудейки се какво още да си взема. По едно време погледнах часовника и видях,че е девет часа.Имах само половин час докато Ники дойде. Извадих тетрадката от под възглавницата, откъснах листа с написаното и го отставих в кухнята на масата. Облякох се и седнах на компютъра докато тръгна. Започнах да трия разни запазени пароли, снимки, и други ненужни неща. Ето ,че и Ники звънна. Когато вдигнах той ми каза:
- Готова ли си?
- Да.
- Да помагам ли за багажа?
- Не е много ще се справя и сама.
- Добре чакам те в Мерцедес от твойте любими кутийки.
- Добре след малко слизам.
Кутийки виках на ония джипове G класа защото бяха квадратни и грозни и точно като кутия. Много ги мразех ама трябваше да се возя. Взех сака си от стаята и бавно тръгнах през апартамента. Гасях лампите след мен и оглеждах всяко ъгълче всякаш за първи път влизам там,а аз по точно излизах. Изгасих и лампата в хола и остана само тази в коридора зад мен. Всичко беше тъмно,а пред мен само една врата,през която ще изляза за последен път и едва ли някога ще се върна. Заключих и докато слизах с асансьора надолу се чудех дали да оставя ключовете си в пощата или да ги взема, когато вече бях пред пощата реших,че ще си ги прибера и ги сложих в един от джобовете на сака. Когато излязох на вън нямаше как веднага да не видя колата. Бързо отидох към нея и първо оставих сака си на задната седалка и после седнах на предната до Ники.

[martin4eto0o]

Целунах го и започнах с въпросите:
- Как си?
- Не знам и аз как съм. – каза Николай.
- Какво направи.
- Разпитах кой ползва шибаните стрелички, намерих го къде е и пребих шофьора. Той се учуди какъв съм аз и,че не помни да е наемал нов аз му казах,че другия е болен. Не ми повярва много ама бързаше и каза да го откарам в някакво село. Като видях колко мостове и скали има веднага ми светна идея и видях,че по таблото имаше разни копчета за заключване на различни врати. Както си щракаше по телефончето аз заключих задните врати и на следващия по-висок мост се засилих тоя започа да крещи от зад да намаля,че сме щели да се разбием или да паднем някъде,но аз разбира се не го чувах. Опита се да си отвори,но беше заключен и като бяхме вече на моста отворих вратата натиснах газта до долу, колата се засили, извъртях кормилото към пропастта и скочих преди колата да полети надолу. Разби се в скалите и се запали и оня вътре със сигурност е умрял. После тръгнах на долу по пътя и чух,че идва кола застанах на средата и зачаках. Видях че някакъв идва с джип и насочих пистолета към него. Човека от вътре се уплаши и спря, тогава без да свалям пистолета отидох, отворих вратата му и се развиках да слиза иначе ще го застрелям – какво да прави слезе, аз се качих и ето ме при теб.Ти готова ли си да тръгваме?
Какъв ден само и разказан по неговия начин просто беше уникално. Как за толкова малко време успя да направи толкова много неща?
- Готова съм.
- Самолетчето ни чака.
- Да не го караме да чака.
Ники се приближи, целуна ме и тръгнахме. Гледах блоковете, колите.Усещах мъката,но знаех че ще съм по-добре на по-хубаво място. Когато стигнахме на летището Ники свали моя сак, взе и неговия опитах се да си го взема,но искаше да се прави на кавалер и да го носи той. Когато влязохме не можех да повярвам колко е голямо никога не бях влизала вътре. Тръгнахме за билетите и Ники остави двата сака на земята и се усмихна любезно на момичето с билетите.
- Добър вечер. – каза любезно тя.
- Добър вечер. Два билета за Бразилия. – каза Ники.
Момичето започна да разглежда нещо по компютъра си и поиска документите ни. Ники подаде два паспорта и момичето бързо ги взе.
- Даниел Тодоров и Ирина Димитрова – каза момичето с усмивка докато оглеждаше снимките от паспортите и самите нас за да увери,че наистина сме
ние.
Казвах се Ирина колко забавно, а той Даниел как по дяволите се сети за такива имена. Няма значение ние бяхме само имената бяха различни и паспортите леко бяха фалшиви,но тя нямаше как да разбере това. Даде двата билета, Ники взе саковете и тръгнахме на някъде. Стигнахме до един мъж със същата униформа като момичето,което ни даде билетите, усмихна ни се и той и отново пойскаха документите ни и каза да сложим саковете за проверка. Николай даде документите и билетите и сложи саковете, те тръгнаха по една лента и влязоха в нещо странно. Човека погледна паспортите усмихна се и ни пожела приятен полет. Багажа ни остана там. Него щяха да качат след малко, провериха го и нямахме нищо забранено,за което да се осъмнят. Е минахме. Никой не забеляза колко са фалшифи документите и никой нямаш представа какво точно правехме. Минахме по един тунел и влязохме в самолета. От вън огромен ,а от вътре беше като рейс. Седалки, хора, едни редяха багажа над главите си,други настройваха плеарите си. Всеки се занимаваше с нещо, Ники седна до мен хвана ръката ми и ме погледна някак тъжно.
- Обичам те! – казах му аз и го целунах.
- Не вярвах,че ще го направиш наистина. И аз много те обичам,ти си ми всичко.
- Още мога да сляза от самолета. – опитах се да се пошегувам по някакъв начин,за да раведря обстановката,но без голям успех.
- Недей моля те. Ако и ти ме оставиш съм загубен.
- Не говори така. Никога няма да те оставя,каквото и да се случи,обещавам ти.
Той нищо не каза,а се приближи и ме целуна. След малко се чу как някой говори,че ще трябва да затегнем коланите си защото след малко самолета ще лети. Оправихме коланите си и по едно време усетих как бавно се движим. От началото не беше нищо странно,но когато започна да се издига се усещаше по странен начин. Може би защото за първи път летях и съм свикнала с превозни средства,който не мърдат от асфалта. Бавно се издигаме все по-нагоре и гледката беше уникална. Цяла София в светлини всичко беше толкова малко,а за мен в този момент всичко започваше на чисто. Стиснах Ники по-силно за ръката и се подпрях на рамото му. Все още виждах светлините-но вече бяха далече.Нямаше връщане назад.Сега Николай и малкото нещо в корема ми бяха моят живот и нищо друго нямаше значение. Усетих как горещи сълзи се спускаха по бузата ми.Просто не издържах вече,имах нужда от това за да ми олекне поне мъничко. Избърсах ги защото не исках да притеснявам Ники за да не си помисли,че го правя насила и останах да гледам нощното небе и да мисля какъв ли ще бъде новият ни живот. По-щастлив, по- красив, по-топъл и по-влюбени от всякога!





Е,сладки мои,това беше от мен.Радвам се,че събрах читатели и толкова им хареса,за да издържат до края. Знам,че съм имала доста грешки при цялото това писане,но за първи път пиша толкова дълга история и нямах възможността да оправя всичко,за което искрено се извинявам.Ще се радвам,ако още някой реши да прочете цялата история и сподели мнението си за нея.

[Bloody-girl]

Страхотна е. Пиши още нещо, с повече описание, повече действия и герои. х )