A, колко време лежим, неподвижно в безсъзнание,
всяка мъдра мисъл за мен е ново знание.
Не търся признание от сенки на лицата,
виждам как държавата ни бавно убива децата.
Крием се в мъглата на градската обвивка,
дълги черни пътища покрити с тънеща заливка.
След всичките си мъки попаднах най-накрая в щастието,
мястото намерих си, а то е душевно радио.
Свикнал от ранни години да осмислям живота си,
Съдба неясна, разбрах, че към всички строга си.
Отварям си очите, но покривам ги с длан,
успях да се засиля към дупката и паднах там,
изправих се от там и протегнах си ръката,
признато ли ми беше правото да пойскам свободата...