напоследък скитам из нощния транспорт
осеян из седалките с морни лица
на хора замислени във съня си
ходещи вътре в ума си
все още като деца.
понякога неонът присветва вглъбен,
един електронен глас изкънтява
и сепва призраците ни тежки
събужда трескавите болежки
и звук глух някой издава.
тук се усмихвам и изцъквам с език
и момичето в синьо ме гледа
разперва шеговито ръце
докосва с език аленото небце
а аз смутено признавам победа.
когато заспя там, най-сетне сънувам
края на лаконичните пантомими
на една седалка от сива кожа
и си мисля - защо да не може
най-сетне да станем всичките зрими?