_^_
Развитие на действието
Пролог
На сцената излизат Антигона и Исмена. Двете обсъждат дали да спазят заповедта на Креон да не се погребва трупа на Полиник под страх от смъртно наказание. Исмена предлага да се подчинят с аргументите, че 1) върху рода им тегне прокоба и само те са останали живи, 2) че са жени и нямат сили да се противопоставят на мъжете и 3) че заповедта идва от силния на деня. Антигона заявява, че ще погребе мъртвия си брат дори и с цената на живота си. Още тук е загатнато трагическото незнание - Исмена намеква, че постъпката на Антигона ще бъде опълчване срещу волята на народа на Тива.
Парод
Влиза Хорът на тиванските старейшини, който разказва за похода на Полиник и седмината герои срещу Тива: предателството на Полиник, самия поход, смъртта на Капаней, поразен от Зевс, и избавлението на града след взаимното убийство на братята Етеокъл и Полиник.
Първи епизод
Влиза Креон, който е дошъл на власт току-що, след братоубийството на досегашните управляващи. Той представя себе си: над всичко (и особено над приятелите и близките) е родината. Влиза и Стражът, който носи лоша вест - заповедта е погазена. Но от кого? Стражите не са видели и затова предполагат, че може да е някой от небесните. Хорът веднага се хваща на тази уловка. Но Креон се разгневява - той не вярва, че може тук да е намесен пръстът на боговете. Не, хора са. Креон обвинява стражите в подкупност, заявява, че парите са гибелни за човешкото племе и заповядва да бъде заловен виновникът.
Първи стазим
Хорът пее за човешкото нещастие, което се опира на незнанието и дързостта.
Втори епизод
Стражите водят Антигона и тя признава пред Креон, че съзнателно е нарушила заповедта, а не от незнание. Креон се разгневява още повече, защото според него провинилият се гордее с простъпката си. Креон и Антигона спорят дали мъртвият продължава да бъде враг (за Креон е точно така). Извикват Исмена и Креон я пита дали не е съучастница. Тя си признава несъществуваща вина. Антигона е ядосана, тя не приема закъснялото съпричастие на сестра си, при това съпричастие според нея само на думи. Креон задържа под стража и двете.



Втори стазим
Хорът пее за родовото проклятие над Едиповото коляно, за лесно заблуждаващия се човек, а оттам и за надменността му, за величието на Зевс и боговете и илюзорното човешко щастие.
Трети епизод
Хемон, Креон и Хорът. Хемон обвинява баща си, че е взел неправилно решение, защото народът на Тива смята така. Креон обвинява сина си, че пренебрегва баща си заради жена. Според него управникът има право дори когато не е прав. Хемон напуска с яд. Хорът отдава гнева му на възрастта. Креон потвърждава пред Хора присъдата над Антигона и помилването на Исмена.
Трети стазим
Хорът възхвалява Ерос - той е непобедим. Но Хорът и обвинява Ерос за раздора в семейството на Креон.
Четвърти епизод
Хорът състрадава на Антигона. Антигона сама оплаква съдбата си. Тя си отива твърде рано - невкусила от сладостите на брака, лишена от възможността да бъде майка. Епизодът е решен като комос (плач) - в него Хорът и един от героите оплакват заедно съдбата на героя. Заедно отдават нещастието на Антигона на родовото проклятие и на грешките на баща й Едип.
Четвърти стазим
Хорът разказва три митологични сюжета с тъмници, за да покаже как безмилостната Съдба застига всички.
Пети епизод
За първи път се появява прорицателят Тирезий. Той порицава Креон ("Та храброст ли е да убиеш мъртвия?"), боговете вече не приемат жертвите, оттеглили са благоволението си. Креон, който в предни епизоди е подхвърлял хапливи думи към жреческото съсловие, и сега приписва на Тирезий сребролюбие. Диалогът между двамата е пример за това как двама души съвсем не могат да намерят общ език. Тирезий се представя като парадоксалист, т.е. като мислител, който излага съжденията си в провокираща, парадоксална форма. За да демонстрира до каква степен Креон е нарушил световния ред, той казва: "...хвърляш под земята жив човек и го затваряш в позорна гробница, а тук задържаш мъртъв труп, лишен от гроб и почести". Заплашва го, че ще даде в жертва скъп на сърцето си човек заради своето неблагоразумие. Тирезий си тръгва, а Хорът съветва Креон да го послуша. Креон осъзнава грешката си и се втурва да я поправи.
Пети стазим
Хорът възхвалява Дионис. Моли за милост към града.
Екзод
Вестителят съобщава на Хора за смъртта на Хемон. Хорът, чиято функция е да знае и мисли като тогавашните зрители, е изненадан - той възкликва, че Тирезий пак се е оказал прав. Появява се Евридика, майката на Хемон. Вестителят я осведомява, че заедно с Креон са измили и погребали тялото на Полиник (вече разкъсано от кучета), после са отишли до зазиданата гробница. Там са видели Хемон да прегръща краката на обесилата се Антигона, Хемон с безумен поглед и обнажен меч се втурнал към баща си и щом не успял да го наръга, наръгал себе си. Евридика напуска безмълвно. Влиза Креон с трупа на сина си и думи на самообругаване. Хорът го обвинява, че късно е съзрял Истината. Влиза отново Вестителят: Евридика се е намушкала сама. Креон се отказва доброволно от властта и желае смъртта. Той е убеден, че е станал неволен убиец на сина си и жена си. Хорът обобщава, че горделивците заплащат с големи беди.
_^_
Цитат на деня
"Креон избухва: небесните няма да се грижат за труп на предател, някой е подкупил стражите, има граждани, които роптаят и не желаят да впрегнат врат в "законния ярем".
Големият познавач на трагедията Андре Бонар справедливо забелязва - досега не знаехме нищо за Креон, той се криеше зад принципите; и изведнъж разбираме, че е обикновен мнителен грубиян."
Проф. Богдан Богданов, "От Омир до Еврипид"
"Съвременният зрител предварително е убеден, че превъзхожда трагическия герой - той го превъзхожда най-вече умствено, но също и нравствено. Характерът, който тези лица носят, му изглежда измислен, а волевите им усилия се свеждат до необяснима упоритост (инат).
Николай Гочев, преводач на "Антигона"



Трагическата вина на Антигона (есе)
Софокъл не е първият, който превръща тиранията в нарицателно. Нито "Антигона" е първата творба, в която тиранин се употребява като негативно понятие. Още Есхил в "Прикованият Прометей" прави същото. В тази трагедия "тиранин" е наречен Зевс, новият властник (старият е баща му Кронос, когото той сваля със сила). В действителност, исторически погледнато, тиранин не е непременно нещо лошо, нещо, натоварено с отрицателно значение. По отношение на древногръцкото общество историците разграничават ранна и късна тирания. И работата е там, че през 6 в. пр. н. е. така наречените "първи тирани" са просто хора, които не са царе (нямат династично, родово право да управляват по наследство), но управляват като царе, с голям авторитаризъм. И управляват добре. Повечето от тях извършват ред обществени нововъведения. Най-прочутият от тях, атинският тиранин Пизистрат, е този, който създава държавните празници като Големите Дионисии, на които се провеждат театралните представления и състезания. Дотогава Дионисиите са били народен, традиционен празник, нещо като сегашните селски събори. Освен това Пизистрат настоява да се кодифицира, да се запише "Илиада"-та. Той е управникът, който въвежда първите значими промени в съдебната система - въвежда например институцията на пътуващите съдии - това са били съдии, които са посещавали селяните в тяхната естествена среда, за да им спестят тежкото, отнемащо ценно време, пътуване до столицата (решавали са на място - тъй че освен съдии, са имали и правата на нещо като следователи).
Ранните тирани са една временна историческа форма. Тиранията изобщо е състояние на обществен преход. Не е случайно, че в бившите социалистически общества в ситуацията на преход към либерална демокрация от западен тип стана модно да се говори за нуждата от силна ръка. Така е било и в Древна Елада. Тираните в гръцките полиси се появяват в момент, когато обществото узрява постепенно за демокрация, но все още не познава друга форма на управление освен наследената през вековете монархия. И те извършват ред реформи. Но интересите им се сблъскват с интересите на стари институции като съвета на старейшините, който е имал огромна власт в архаичното гръцко общество, с интересите на жреците, които са имали по-голяма власт преди, с интересите на аристокрацията, която била разчитала на един непоклатим дотогава ред.