Тема за Дискусии и Разногласия

[defender]

Докторе, кажи как успя да се примириш със сянката си, без да бягаш от нея?

[DoctorSatan-666]

Докторе, кажи как успя да се примириш със сянката си, без да бягаш от нея?

Кои е този, които се примирява със сянката си? Самия въпрос допуска два отделни същности, Азът и сянката, което е грешно допускане, предвид че двете са диаметрално противоположни и взаимно определящи се части на едно и също нещо, на една неделима същност, която условно сме разделили предварително. Оттук, това какво ще правиш със сянката си, дали ще се примиряваш, дали ще бягаш или каквото там се сетиш, е безполезна мисловна гимнастика. Смисъла на цялата идея със сянката е метафоричен, понеже всяка светлина, насочена към обект създава сянка. Така и виждането е подобна метафора, понеже да видиш един един обект, да насочиш фокуса си концентрирано върху един обект, останалите обекти около него задължително са извън фокус и излизат размазани в периферното зрение. Така че идеята е , по това кое е разфокусирано, да видиш каква точно е фокусираната позиция и оттам да се триангулира позицията на гледащия, или в метафората със светлината и сянката - откъде точно идва светлината и под какъв ъгъл попада върху обекта. Само че човек не е нито светлина, нито обект, нито сянка, а трите заедно, в постоянна динамика. Християнската философия определя сянката за грях, тоест осветява сянката, но това не е победа над сянката - просто осветяваш обекта от друг ъгъл, с което създаваш различна сянка на друго място. В това се заключва безсмислието от цялото упражнение и затова К.Юнг говори не за примиряване или бягство от сянката, а за интеграция на сянката, за това да си светлината, обекта и сянката в едно.

[defender]

затова К.Юнг говори не за примиряване или бягство от сянката, а за интеграция на сянката, за това да си светлината, обекта и сянката в едно.

Как успяваш да я интегрираш? Първо ти за да я осъзнаеш сянката в себе си, се иска много кураж и психическа устойчивост, а след това как я интегрираш за да остане тя осъзната, но без да се побъркаш и без да с включат защитните механизми на съзнанието? Или метафорично казано, възможно ли сам да се измъкнеш от плаващите пясъци, в които си затънал (сянката), при положение, че всяко движение и мърдане, което правиш за да се измъкнеш, от него всъщност още повече потъваш навътре в бездната. ​

Християнската философия определя сянката за грях, тоест осветява сянката, но това не е победа над сянката - просто осветяваш обекта от друг ъгъл, с което създаваш различна сянка на друго място.

В християнството е казано, че блажени са бедните духом. Като под "бедни духом" се разбира хората, които са видяла, осъзнали своята сянка, своята греховност и оттам се отричат от себе си и се предават на Божията милост, която ги е изкупила от тяхната сянка чрез Христос. Христос поема бремето от твоята сянка, защото човек сам не може да ги понесе, защото всеки опит да ги понесеш, от това всъщност още повече потъваш и затъваш в защитни механизми и илюзии. Защото човек не може да понесе ада в истинския му вид и затова цял живот играе театри пред себе си (и дявола го забавлява да търчи по глупости, докато му свърши земното време), но в крайна сметка смъртта идва, представлението свършва и човек се сблъсква челно с това, от което се е крил със суетни илюзии, които съзнанието му е създавало, и сянката му се превръща в негова съдба във вечността т.е. ада. Представи си всеки миг да осъзнаваш сянката си, но в същото време вече да не можеш да избягаш от нея, като си създаваш театри, чрез сетивното, и да нямаш решение как да я интегрираш, а в съзнанието си само чувстваш болката от нейната тежест във вечността.

[DoctorSatan-666]

Как успяваш да я интегрираш? Първо ти за да я осъзнаеш сянката в себе си, се иска много кураж и психическа устойчивост, а след това как я интегрираш за да остане тя осъзната, но без да се побъркаш и без да с включат защитните механизми на съзнанието? Или метафорично казано, възможно ли сам да се измъкнеш от плаващите пясъци, в които си затънал (сянката), при положение, че всяко движение и мърдане, което правиш за да се измъкнеш, от него всъщност още повече потъваш навътре в бездната ​

На прав път си, но не точно. Не можеш да победиш сянката с повече его, така само правиш по голяма сянка. Затова и всяко движение и мърдане те повлича още по надълбоко. Не съм голям фен на Юнг, а и според самия него няма някакви конкретни начини за интеграция на сянката, но ето как аз разбирам метафората за светлината, обекта и сянката. Светлината е съзнанието, космическия интелект, Бог ако искаш. Обекта е АЗ-ът, егото. А сянката е всичко онова, през което свелината не може да пробие защото е засенчена от Егото. Така в сянката остават животинските нагони, инстинкти, емоции и други. В деиствителност колкото е по-голямо егото, толкова е по-голяма и сянката и това е лесно проверимо. Но фундаменалния проблем идва точно защото човека се идентифицира като обект, и Егото е този обект, които пречи на съзнанието да проникне навсякъде. А един прозрачен обект би пропуснал светлината. И ето тук именно идва момента на искреноста и истинноста, но на истинската такава, която не е обременена от абсолютии за добро и зло, за грозно и красиво. Сянката всеки сам си я създава, с това какъв желае да бъде и като какъв да се идентифицира,(а оттам и какъв не иска да бъде, с което именно създава сянката). Все пак една светлина не се интересува дали ще осветява красив пролетен пеизаж, или някое поле след битка, с разхвърляни навсякъде обезобразени тела. Светлината просто си свети, тя няма защитни механизми, защото няма от какво да се брани. Така и човешкия взор следва да не бъде блокиран от обекта на Егото, а свободно да преминава. Но тази идентификация с обозримия обект на Егото стои на пътя и трябва да бъде систематично дезинтгрирана преди това да се случи. Защото тази същност не е естествена, а е продукт преди всичко на социални необходимости, които по късно човек нагажда към своите необходимости. Естествено дори и обекта да е прозрачен, него винаги ще го има, защото човека е и физическо същество. И разбира се светлина пропусната през прозрачен обект накрая винаги излиза изкривена по някъкъв начин - от това няма бягство. Но идеята е че интеграцията на сянката не става с някакво фокусирано деиствие и насочено поведение или анализиране, а с дезинтеграцията на егото, което създава сянката на първо място. Така поне аз разбирам нещата.

[defender]

Но идеята е че интеграцията на сянката не става с някакво фокусирано деиствие и насочено поведение или анализиране, а с дезинтеграцията на егото, което създава сянката на първо място.

Как е възможно да дезинтегрираш егото, след като самите усилия да го дезинтегрираш пак произлизат от егото и са проявя на егото. С две думи, използваш усилията на егото за да победиш егото, демек гасиш огън с бензин.
Без свръхестествената намеса от Бога, неподчинена на земни его-закони и логика, човек е в лабиринт, от който излизане няма. Каквото и да прави уж за да победи егото, егото винаги ще изплува отгоре - такава е логиката на този свят. Без Бог, човек в този свят може да функционира единствено, като жертва на света и на разни его-игрички.

[DoctorSatan-666]

Как е възможно да дезинтегрираш егото, след като самите усилия да го дезинтегрираш пак произлизат от егото и са проявя на егото. С две думи, използваш усилията на егото за да победиш егото, демек гасиш огън с бензин.

Това определено е възможен път на развитие, както се вижда от доста ню еидж хипстъри и прочие. Заместват егото си с не-Его и после се пъчат колко са просветени. Така че да, с инструментите на егото, няма как да дезинтегрираш егото. Изобщо самата формулировка е грешна - да дезинтегрираш... Звучи като че ли е задача по математика, или е като да разглобиш някаква машина. И кои е този, които ще дезинтегрира, ако не самия Аз,сиреч Егото. Нещата не стават по този начин. Ако инструментите на егото са затвърдителни убеждения, заповеди и оценки, то инструментите на чистото самосъзнание са тишината, или поне тишината е там където само-осъзнаването наи-добре вирее. С вътрешен глас не се премахва его, всъщност то не се премахва изобщо. Мислиш ли че е едно разумно същество като човека е създал егото просто еи така? Не, създал го е защото е било необходимо. Отърви се от представата за Егото и сянката като добри или лоши. Тези явления са отвъд моралното, и ако ги намесваш в моралното, значи си много далеч от същината на въпроса.Егото не може да бъде победено, нито пък се налага, защото може, също като сянката, да бъде интегрирано. То си има своето приложение и предназначение, но така както едно вещество може да ти е в полза под формата на лекарство, така същото може да те закачи под формата на наркотик и дефакто ти да му робуваш. Същото впрочем важи и за света на идеите, които също са само инструменти, но може да се окаже че ти служиш на една идея, повече отколкото тя ти служи на теб. Помисли си Бог дали не е такава идея.

[defender]

Същото впрочем важи и за света на идеите, които също са само инструменти, но може да се окаже че ти служиш на една идея, повече отколкото тя ти служи на теб. Помисли си Бог дали не е такава идея.

Както съм ти казвал и преди, аз смятам че в човека има две същностти - "дефолтната му същност", която не е самия човек, но той автоматично я припознава за себе си и другата му същност е "истинската му същност". Аз смятам, че тези две същности отговарят съответно едната на лимбичната система, а другата на мозъчната му кора. Ако човека е възприел дефолтната си същност за себе си, то тогава истинската му същност се подчинява на импулсите на дефолтната му същност, т.е. на сетивното. А ако човек е възприел истинската си същност за себе си, то тогава тя контролира импулсите на дефолтната му същност чрез Духа. Т.е. истинската същност на човек придобива власт над дефолтната му същност само чрез помощта на Духа свише, без Него ние сме предопределени от дефлтната ни същност и сетивното, а живота ни е просто суетна чалга, в която се самозаблуждаваме, че имаме свободна воля и само си мислим, че мислим, а всъщност изпълняваме неосъзнато чужди програми. Дори ако ни зададат програма, че може да умрем от сополи или главоболие, то може наистина да умрем.

Та относно твърдението ти, че може да се окаже че аз служа на една идея, повече отколкото тя ми служи на мен, хем си прав, хем не си. Прав си, защото идеята за Бога не служи на дефолтната ми същност и на нея вярата в Бога и се струва нещо мудно и че все едно не съм себе си, и тя чувства вярата, като нещо изкуствено, което й се налага отвън и я потиска (това е чувството, което изпитват инерционните хора, когато се опитват да вярват в Бога). Но в същото време Бог служи на истинската ми същност да придобие контрол над игото на дофолтната ми същност и точно тогава човек се чувства истински свободен (а не фалшиво) да твориш себе си в света, а не света да твори теб (а целия твой живот да е просто една компенсация).

Трудно ми е да го обясня, с точност какво искам да кажа, то по-скоро се преживява, отколкото може да се обясни логически.