Цитирай Първоначално написано от defender Виж мнението
Докторе, кажи как успя да се примириш със сянката си, без да бягаш от нея?
Кои е този, които се примирява със сянката си? Самия въпрос допуска два отделни същности, Азът и сянката, което е грешно допускане, предвид че двете са диаметрално противоположни и взаимно определящи се части на едно и също нещо, на една неделима същност, която условно сме разделили предварително. Оттук, това какво ще правиш със сянката си, дали ще се примиряваш, дали ще бягаш или каквото там се сетиш, е безполезна мисловна гимнастика. Смисъла на цялата идея със сянката е метафоричен, понеже всяка светлина, насочена към обект създава сянка. Така и виждането е подобна метафора, понеже да видиш един един обект, да насочиш фокуса си концентрирано върху един обект, останалите обекти около него задължително са извън фокус и излизат размазани в периферното зрение. Така че идеята е , по това кое е разфокусирано, да видиш каква точно е фокусираната позиция и оттам да се триангулира позицията на гледащия, или в метафората със светлината и сянката - откъде точно идва светлината и под какъв ъгъл попада върху обекта. Само че човек не е нито светлина, нито обект, нито сянка, а трите заедно, в постоянна динамика. Християнската философия определя сянката за грях, тоест осветява сянката, но това не е победа над сянката - просто осветяваш обекта от друг ъгъл, с което създаваш различна сянка на друго място. В това се заключва безсмислието от цялото упражнение и затова К.Юнг говори не за примиряване или бягство от сянката, а за интеграция на сянката, за това да си светлината, обекта и сянката в едно.