Отговор в тема
9-ти януари
Студено ми е - отвънка и отвътре. Сънят е спирала върху миглите ми, и тежи толкова много. Не ме прави по-хубава. Ръцете ми са студени и празни. Умората е въздхът, който дишам. Вчера спах десет часа, а все още се чувствам като стара, тънка пижама превърната в парцал, с който бърша полепналия прах от полиците си с книги и чувства.
Пиша поезия. Не, не е точно това. Изписвам чувствата си. Мислите. Мисля си за Него. Всъщност, не съм и спирала. Умът ми е книга, в която пише за Него. Чета я. Минали са няколко месеца, а все още съм в началото. Все се връщам да препрочитам редовете. Почивам, за да ги усетя. Има толкова много неща, които искам да знае. Които искам да знам. Той познава ли ме? Може би съм го срещала, за кратко като птица, която мяркаш в небето.
Аз съм дъга от цветове, които дори не си виждал. Често се задавям с червено и синьо. Смея се гръмко и мечтая дълбоко. Мисля много и всяка мисъл тежи с тъга върху раменете ми. Баща ми не може да спи. И той мисли. Понякога ми се иска всичко да изтече от ума му, като гной от рана. Тогава, може би ще е щастлив. Или поне по-малко тъжен. Той е единствения човек, за когото се радвам, че не обича и не иска да чете. Книгите щяха да го довършат. И щеше да си отиде досущ като Вирджиния Улф или Силвия Плат.
Ако някога мразиш някого, ако някога имаш враг, не му пожелавай нищо лошо. Недей да превръщаш бялото в сиво. Вместо това, купи му книга.
Нека чете.
( проза? )
Ъп
14-ти януари
Никога не съм вярвала, че да умреш е толкова просто. Превръщаш се в захар, разтапяща се в чаша чай, която не бива изпивана. Свършваш, студена, в мивката. Храня се с лекарства, които не ме правят по-жива.
Дъщеричката на кака ми навършва 2 годинки днес. Помислих си колко иронично изглежда - тя олицетворява сияещ ирис, а аз съм скъсан клепач, който не можеш да зашиеш с конец и игла.
Разпадам се като раждясала ламарина, която ничии сръчни ръце не могат да поправят. Не искам да плача - соленото разяжда. Искам топъл пясък и нощно небе. Прости ми, ако не те срещна. Но може би ще дишаш повече щастие, когато има по-малко счупени хора около теб.
((дърдорим си))
DisappointedDreamer, прекрасно е.
И една главоблъсканица от мен....:
Не разбирам защо хората искат да умрат в съня си.Безболезнено и неусетно.Най-вече неусетно.Не биха ли искали да почувствам как живота се изплъзва през пръстите им,но не могат да го уловят.Пулсът забавя темпото си застрашително,губиш земята под краката си и в миг светът угасна - цветовете и формите изчезват.
Винаги съм искала да сложа края на живота си сама.Все пак,нали уж ние ковем съдбата си.Тогава защо да не бъдем господари на поверения ни живот.Да прережем нишката на съществуването си сами.Така или иначе животът няма смисъл.Може би смъртта го обезсмисля,макар да съм на същото мнение и за вечността.Недостижимото безсмъртие.И ако един ден се събудя,загубила пътеводната си звезда,бездруго глупавата причина,заради която живея,просто ще сложа края.Ще се възнеса към заключените порти на Рая,Чистилището,следващия си живот или пълния мрак на мъртвешката вечност.
Като се замисля,може би моментът е настъпил.Да поема пътя отвъд живота,водещ до дверите на смъртта.Загубила ли съм пътеводната си звезда?!Имала ли съм такава някога?Може би единственото,което ме задържа в този жесток и материален свят,са близките ми.Колко банално!Но така или иначе и те ще умрат.Всички ние сме пионки в тази игра - на живот и смърт.И каква ще е разликата,ако си тръгна преди тях,щом така или иначе смъртта,както и старостта,ни обричат на самота.А не е ли смъртта по-поносима?И щом всички ние сме пешки,независимо бели или черни,какво ако падна преди другите.По своя воля.Ако надхитря предопределеността...
благодаря.
не ми харесва посланието ти на текста. всички ще умрем, да. затова и трябва да живеем. разликата в това, ако си тръгнеш преди 'тях' е, че ще промениш някого/нещо. и това е важното.
мех. продължавай!
Мисълта тече, събирам я...
разпилях от нея, прашица важна
някъде там, загубих я,
частица от онова, крепяща,
мен и реалността.
объркано и кратко, знам, ама като за пръв път реших да го споделя и някъде.
DisappointedDreamer,мерси за коментара.
Всъщност все още не съм го довършила,така че не това е цялостното послание.Впоследствие мисленето на героинята ще претърпи някои промени,така че ако все пак довърша текста ще пусна и продължението.
И за да не е спам,нещо миналогодишно :
Нима и ти повярва на другите,
че не съм достойна за теб
или не повярва на думите,
че те обичам с цялото си сърце.
Нима не си видял душата ми,
в очите ми,нима заспала е била
или крещяла е,че е лъжа,
че те обича,че ще помни...
Нима не си усетил болката,
в гласа ми,нима не чу
или трепереше,а устните напукани
шептяха сред глъчта.
Нима угаснала у мен била е любовта,
по ледените ми ръце,нима по тях позна
или безсилно,чакайки,тръпнели са те
една ръка да се протегне,
за да стопли замръзналото ми сърце.
къде стее
My life's a paper bag full of groceries
that the sharp edges of a cartoon of milk cut through
and let
tomatoes, eggs, love and sex spill onto the street
like the glass pellets we used to play with
when we were kids
I always wanted my smile to stretch as wide
as a Robin Hood bow,
(am I the beggar, am I a viscountess?)
there are red curly roses on my hands,
my eyelids are ripped skies
through which dreams and stars are falling
I wear a blue eye against the evil eye
on my wrist
that seems to have stopped its magic -
black spreads into my body like
water sips into clothing
my legs are empty
I need you.
I bloom like a flower around you -
you are the lost breeze of wind
that swirls my curls,
a cup of coffee in the mornings and a bed of
love in the evenings
you are what makes my lips soft
and my ribs grow towards the blue like trees
I love you more than an artist loves his work
or the ocean loves the shore
I always wanted my smile to stretch as wide
as a Robin Hood bow
(where are you?)
but it remains only a broken branch
of a weeping willow.
И ето че намирам се понесен
от бързеите пенести на буйната река.
И впил ръце отчаяно в изсъхналия плавей
последен поглед аз отправям към брега
осеян със спаружените скелети
на някога величествени дървеса
А някъде сред тях порутена колиба
лежи прегърната от сивата мъгла
на спомени, на мъки и сълзи,
оказваща със сетните си сили
отпор на непрогледната тъма.
А там на пода на прогнилата колиба
обречен на вековна самота
лежи трупът ми стиснал здраво
бръснача остър в дясната ръка.
*******************************
Прозират изпод сухите листа
оголените скелети на птиците,
докоснати от черната ръка
на сбръчкана блудница
с име Смърт.
Но не! Аз няма да заплача,
ще има време за тъга
когато вляза в мраморната зала
и крача за последен път сред урните
тъй нежно осветявани
от хладния пламък на вечността.
Последно редактирано от Makenzi97 : 02-13-2013 на 15:02
първото ми харесва; изразяваш се хубаво. бавно. студено и далечно. Продължавай!
едит:
13/02/13
Страхувам се, че няма да бъдеш първия докоснал сърцето ми. Лекарски сини ръкавици биха бъркали със скалпели като с черпаци. Не се тревожи, никога няма да излеят достатъчно от чувствата ми върху пода.
Все още ще ми останат няколко вдишвания. Ще си дръпна от цигара, докато гръдния ми кош избухне в лунен пушек. Ще изпия чаша студена вода и ще оставя звездите да станат част от мен (или аз - част от тях). После тихичко ще се засмея широко като изгрев.
А с последния си дъх пъзел от телата ни ще си направя. И когато ми е скучно, ще ни решавам отново и отново.
Последно редактирано от DisappointedDreamer : 02-13-2013 на 19:45
Странник от години за мене е смеха,
сърцето ми е пълно със тревоги
напусна ме отдавна радостта
и мъка черна ме отрови.
Останах вече сам. Това е моята трагедия.
Под ноктестите пръсти на живота
потрепват струните на моята елегия.
О, мислех си, че съм намерил изхода,
но мисълта строши оковите:
лъжи били са всички истини,
единственият изход гроба е!
защо тъй си черноглед?
харесвам римите, не са насилвани. не харесва последния куплет (?).
///////
В грешка са - любов не ми липсва. Вечер нощта в леглото със завивки от звезди грижливо ме завива, а преди това - чаша кафе изпивам докато луната душ от облаци си взима. Често срещам вятърът в гората. Висок, брадат и неподържан. Като сирена тихичко слова изрича и после бавно и студено ме прегръща.
(прибирам се със сухи устни)
Общувам си с празни стаи и полепващият по мебелите прах. Слушам музика от скърцащи врати метални и пъзел от редица думички на обед си редя.
Но понякога луната от мен се скрива. Понякога вятърът с друга ми изневерява. Отказвам да пиша за Св. Валентин, но все търся в нечий очи да се изгубя.
връщате ме назад във форумните години<3
Makenzi97,пишеш прекрасно.
И най-накрая нещо редактирано и от мен :
Приказка
Дете била съм,но детето бил си ти,
наивно ми момче,благодаря ти,
без трикове,илюзии,очите ми отвори,
пораснах с липсата на еликсири и вълшебни гъби.
Не се сдобих със смелост,но научих,
че любовта от приказките е измама,
подобно на лъжите за чаровни принцове,
за феи,тикви-колесници,тролове и жаби прокълнати.
За спящите красавици - не са грешали,
били са прави,непробудно спяла съм и аз,
но от вечността целувка ме избави,
присъща не на благороден принц,а на злодей.
От омагьосания свят чрез истината ме спаси
и огледалото пропука се на хиляди парчета,
сърцето ледено на Снежната кралица се стопи,
декора срина се,разнесоха се ръкопляскания.
Останах занемяла,с червен бодил в ръка,
обляна от прожекторите,глуха,но прозряла :
за приказка били са нужни двама,
а досега била съм вечно само аз.
не пишете ли?
аз съм бурен в нечия
иначе перфектна градина -
бунтувам се; развалям, но никога
не градя
вирея сред ахименес и бегонии,
чиито красота омагьосват очи и умове.
с отвращение забелязват ме -
не ме гъделичкат ноздри, нито нежно розови устни
слагат ръкавици върху красиви (лоши) ръце -
и с погнуса дълбоко откъсват ме,
свършвам кафява, суха и груба, захвърлена
върху прашен цимент
свършвам необичана и грозна
като грешка в иначе перфектно есе.
Лелее, не мога да повярвам, че ги открих. Някои са на повече от 2 години. Повечето са ужасни, другите са просто скучни и недомислени. Приятно четене и ако имате коментари, критики и въобще всичко - ЛС.
Свобода
Сълзите напират, а не мога да плача...
Нали съм голямо момиче -
да съм силна е нужно...
Но... сърцето не спира да ме подсеща,
че разума е нищо пред
сърцето биещо силно!
Аз искам във черно да бъда облечена,
да бягам във тъмна гора.
И сълзите да не крия вече, и сърцето свободно
да диша...
Обичам те, моя мъка черна! Обичам с бутилка да те заливам!
И ако мога - сестра кръвна ще бъда.
Ще служа послужно, със сълзи черни в очите,
защото... те обичам жестока!
Искам мастилени сърца да рисувам,
покапани с водка. И роклята черна да ме следва,
да тича със мене. Свободна!
Необезпокоявана да обичам.
----------
Цигара
Честито - поредната умряла нервна клетка!
Може би дори последната...
Не е ли смешно - очите са разширени,
кръв в сърцето не навлиза вече!
И в дробовете, кислород не влиза
само дим цигарен ги изпълва...
Всичко - замъглено, всичко - обезмислено, ОТНОВО...
И вече не обичам, и вече не живея...
Нормално - всеки някой ден умира,
но нужно ли е в толкоз мъка
тялото да се топи?!
И нужно ли е душата в дим да се затрива?!
И нужно ли е да тече червено от очите замъглени?!
И нужно ли е да живеем в толзок самота,
щом умираме накрая и нищо не остава?!
От нас, от изминали години и забравени моменти
остават само начупени предмети и
угарки от цигари тревни...
А дробовете черни след това разлагат се в земята.
Черно в черното отива, вярно...
Но нима се свършва с нас накрая?!
В ада всички пак горим ...
Като угарки от цигари
накрая всички си седим...
Аз умирам, топя се в тишина.
Аз съм загубена, пропаднала душа.
Ръката твоя силно стискам
и кръв от кожата тече.
Искам нещо да загатна -
няма смисъл да живееш,
за да страдаш на земята,
защото пак ще страдаш ти накрая,
но във Ада!
-------------
Самоубиец
Боли, но болката съм вече преодоляла.
Тя със мене тихо ляга всяка вечер и
шепне думи грозни, лоши, сакаш аз
съм заради смъртта ти виновна, отговорна.
Ти мислеше, че те лъжа, че не си единствен
в моя сух от сълзи поглед и ревнуваше ме
върло дори от въздуха зловонен,
дори от мрака зад вратата.
А аз те обичах от живота си повече, по-силно,
сякаж той от тебе зависише и ти беше него.
Сякаш никога до мен светлина нямаше да достигне
без теб и твоите очи красиви.
Аз на болката привикнах,
соленото в очите тихо аз изпих,
тъгата черна трудна преодолях,
на мрака станала съм аз сестра.
И нуждата от тебе утолих,
във чашата пропаднах бавно.
Сякаш ти единствено обичаше,
сякаш теб те беше най-много страх ...
Ти просто очите свои замъгли,
живота си погуби ти безславно.
Седна в старата кола и мръсна газ подаде.
Сблъсъка аз още чувам със скалите.
Сърцето спря и край - живота и за мене свърши.
Ти беш лош със мен, не вярваше във мойте думи.
живота си заради глупости отне,
все едно е даденост това небе,
което ти така обичаше да гледаш
и за мене да мечтаеш.
Сякаш ти омръзна от живота,
сякаш ти повярва на онези ?!
Стъклата в лицето дълго аз броях
и шумно плаках, но пропуснах
сигурно милион след преброения такъв.
Очите ти затворени седяха.
-----------------------------
Изневяра
Една прегръдка и си там, горе -
на седмото небе.
Една усмивка и търсиш
паралелни светове.
Една целувка и огън си жив,
внимавай да не ме изгориш.
Цялата на тебе ухая,
твойте извивки тялото ми запомнило,
запаметила съм дори думите грешни,
така съм завинаги с тебе.
Така съм красива, неустоима -
не искай да ми избягаш.
Тя е далече, няма дори да усети
по устните тихият плам.
Жена е красива, но
е жива в саксия,
а розите не виреят
под стъклен похлупак.
Тя съвсем скоро умира,
радвай се - с мене ще бъдеш. Законно.
Ще нижеш сърца на верижка
докато самият ти не умреш.
И все пак - тръгвай,
ако решиш. Твой проблем.
Само внимавай да не
ухаеш на мен!
Инак много би ревнувала
и много би плакала, а умира ...
Но не заради целувките би плакала,
а заради тихото красиво мълчание.
------------------------------------
Последно утро с теб
За последен път срещам утрото във твоите очи!
Утре от леглото ставай и бързо си върви!
Няма “Стига!” и няма “Остани!”,
послушай ме и вкъщи ти се прибери!
И ... моля те да бъдеш тиха,
все пак аз тебе ще сънувам,
млада и зелена си още,
Прекраснице! Ужаснице!
Морско си синя, моя сладка палачке
със детски невинни очи.
Устните ти събрали са вкус на толкова много сълзи,
колената са олющени, дивото у тебе още гори.
В ръката твоя нежна се сбира цялото небе,
чиста е душата на малкото дете.
Дяволитото във погледа личи,
но вземи сега и се позагърни!
Бял човек съм вече,
вярно - не слаб и изнемогващ,
но имай малко срама, ти мръснице малка,
лисица си жалка ...
Крадеш ти от любовта на издъхващ поет!
Заслужаваш бесило, заслужаваш сигурна смърт!
Хайде, лягай да спиш,
но утре сутрин ще си вървиш!
Ноща бе красива и съмна се рано,
тя стана, лицето си бледо от сълзите изми.
Цяла нощ не бе спала, устните и трепереха жално
и сини бяха станали от мъка по мене.
По възрастният дядо белобрад
бе хлътнала, хлапачката низка!
Тихо отвори вратата, в ръка със багажа,
аз я чух, защото също не спах.
На излизане се обърна и ме погледна,
а аз не издържах и извиках
“Стой тука още ден поне,
слънчево мое дете!”
----------------------------------------------
Времето тече
А времето скоростно минава,
дните бързо си летят
и във сърцето мъничко остава
споменът едничък, адски скъп.
И скоро може да не те огрява
вече мойта тиха нежна светлина.
Защото ... аз Човек съм, ХА!
Умирам и се раждам
само за секунди, само
за да вдишам грешен въздух.
Моя жизнен път е кратък, знаеш го,
дните са ми вече преброени,
малко са ми глъките небрежни.
Някой тих часовник горе
тъпо секундите ми на земята
шеметно изяжда и оставам само
спомена за мен, само звездна светлина.
И напразно са целувките омайни,
напразно е и тихата прегръдка.
tori, "Свобода" e много ценно. Съветвам те да го запазиш. Вдъхнови ме да го анализирам сричка по сричка. Кога го написа? Какво те вдъхнови да го напишеш? И защо по дяволите, защо е било забравено досега?
Експериментирах, не мога да преценя дали се е получило.
Странник в нощта,
под пълна луна,
крача към мрачния замък.
Писък в нощта,
шум от крила,
сенките милват черния камък.
Красива жена,
с черна коса,
кожата бяла, очите й - пламък.
Болка в врата,
непрогледна тъма,
падам безжизнен на черния камък.
Студена ръка,
отпивам кръвта,
ще летя и аз, скоро, над мрачния замък.
!Първоначално написано от Makenzi97
Много черно в душата ти.
Моренце проклето
Спускам се дълбоко, дълбоко в морето.
Макар и жестоко, без страх влизам там.
Макар че това е местото, което
отне моя татко, отне го без срам.
Вълните му тежки видях да заливат
и майка, и кака, и родния брат,
секунда преди от света да си идат,
заключени в просторна синя необят.
Отне ми семейство, отне ми приятел,
отне ми и моята първа любов,
уби в мен живеещия малък мечтател,
отне ми желанието за живот!
С туй теб те запомних, моренце проклето.
Море, ти превърна живота ми в ад!
Превърна ме мене във просяче клето,
принуден да ровя по кофите бях.
Дотегна ми вече! С какво го заслужих?
Какво ти направих поне ми кажи!
От всичко за теб едно нещо научих -
все с лошо наказваш семейства добри...
Сега съм във тебе, моренце убиец,
потъвъм надолу със камък в ръка.
пътувам към общосемейната участ.
Ах, сладка била е смъртта...
Последно редактирано от dimitar., : 03-02-2013 на 15:53
dimitar,прекрасно ти е стихотворението..много чувствено..докосна ме,браво!
Ето и моето,но няма заглавие
Надали ще кажа някога,че съжалявам.
Виж,повярвай ми,опитвала съм много.
Не моля за прошка,нито прощавам.
Не,че не искам,а просто не мога..
Чувствам се слаба и е непоносимо
понеже често бях преди играчка.
Сърцето ми свикна да е лесно ранимо,
чуждите думи все още ме мачкат..
Но взех мерки,за да няма вече белези.
Беше ми писнало да ми се присмиват.
За това отблъсквах хората от себе си,
а после ги мразех,защото си отиват.
Знам,нечестно е,но какво можех да сторя?!
Тогава,човече,бях на 8 години точно,
а трябваше сама срещу всички да се боря.
Бях безпомощна,когато всичко започна..
Но нещо се обърка с плана да се отдалеча.
Мисля,че заключих вярата в чекмеджето си.
Без да искам по пътя загубих ключа
и просто спрях да допускам хора в сърцето си..
Не беше нарочно,нещо в мен се промени.
Съмнението вървеше с мен неотлъчно.
Някакси болката с..нищо се замени.
Не исках да стане така и сега ми е мъчно..
Какво да кажа,ако питат "Какво ти има"?
"Не ми се говори" или "Ще се оправя"?
Може би ме е страх да бъда уязвима,
защото криенето е всичко,което правя..
Какво да отвърна,ако ми каже "Обичам те"?
Да се усмихна ли,или да кажа "Добре"?
Може би тогава интересът му ще замре,
когато му кажа,че още съм разбито сърце..
Най-вероятно и той ще си тръгне,
ще започна сама да се наранявам.
Но дори и сърцето ми да изтръгне,
надали ще кажа някога,че съжалявам..
Последно редактирано от did4yty : 03-05-2013 на 07:26
С интерес изчетох стихотворенията ви,има някои който наистина са прекрасни ..Ето нещо и от мен,не е нищо особено, от време на време понаписвам по нещо ^^
Спусна се мрак,
обгърна я тишина
Пред нея отноново беше най-големия й страх,
наречен самота.
Присви очи,бавно спусна се сълза,
как й се искаше всичко отново да бъде игра.
Къде сбърка,какво се промени,
необходимо ли беше да останат само спомени?
Погледът,душата,изпълнени с разочарование,
значеше ли нещо нейното желание?
Без да има на кого да се довери,
липсвайки й някой с когото да сподели.
Тя отново се чувстваше толкова сама,
а всичко около нея сякаш бе просто лъжа.
До вчера се усмихваше,днес избяга на далече.
Не искам да повярвам,че няма да се върнеш вече.
И няма да те видя,да докосна топла ръката ти,
нито да разрошиш на шега косата ми..
Закъснявам за училище,стани и ме закарай!
Излях вода,счупих чиния,стани и ми се скарай!
Направи нещо,моля те,не можеш само така да стоиш..
Сънувах кошмар,къде си?Трябва да ме успокоиш.
Още имам нужда от теб,защо спря да живееш?
Сега ще се събудя,ще ти разкажа това,а ти ще се смееш.
И ще кажеш,че никъде няма да ходиш,да.
Аз съм твоето малко момиче,винаги ще е така!
Стаята мирише на теб,дрехите ти са в гардероба.
Твърде рано е за мен да ти стоя на гроба..
Кажи ми след това,как спокойно да заспя?
Имам нужда отново да ти чуя смеха..
Отново да видя сутрин с упражнения да се разтягаш.
Отново да чуя:"Стана късно,хайде да си лягаш!"..
Никой не ми обяснява защо..Мъката ми е толкова голяма..
Как един ден си тук,а следващият просто те няма?!...
Последно редактирано от did4yty : 03-08-2013 на 19:18
Изсъхва цветето в ръката ми,
превръща се на прах,
тресе се под тежки стъпки земята,
учудващо - не чувствам страх.
Зная какво ще се случи,
такава ми била съдбата.
Аз си избрах този път
и аз ще платя цената.
Зная, че днес ще умра,
моето време изтече.
Обръщам се бавно, поглеждам назад,
поглеждам, но късно е вече.
Последно редактирано от Makenzi97 : 03-08-2013 на 13:06
добре, ще пусна 2 реда, които не са нови, но са най-кратката форма на любовна поезия, излизала от мен.
//и на която предното поколение форумни поети усилено се забавлява напоследък:Д
излизаме от театъра
и вече сме Волтрони
ти краката
аз главата
ще се пипаме
и ще говорим
май но
--------
и това, защото виждам, че предпочитате по-класическите форми:
al niente
кресчендото в гласа ти чупи
перилата на хипоталамуса
тик-так на мъжката душа
вибрира камертон в устата ти
кажи го
кажи кажи кажи кажи го
2, 3, 1, 2, 3, 3, 3, 1, 2, 3,
боцкаш се с окситоцин
дали помага
танцуваш валс и пак си ти
напред назад сега тогава
Правила за публикуване
2001 - 2025 Всички права запазени.
Реклама |
Портфолио |
Контакти |
Условия за ползване |
Поверителност |
Карта на сайта
2001 - 2025 All rights reserved.
Contact us |
Advertising |
Portfolio |
Лични данни |
Отговори с цитат
