Усещам как се съсипвам,
заобиколена от бетонни постройки и забързани хора.
Чувствам се напрегната, нервна и си го изкарвам на хора, които не го заслужават.
Без да искам е,
съжалявам.
Имам нужда просто да хвана палатката,
да натъпча най-необходимото в раница и да тръгна.
Не знам накъде.
Не ме и интересува.
Просто да тръгна.
Дали ще е
поляна,
гора,
плаж
или
планина,
няма значение.
Просто имам нужда от спокойствие.
Да чувам птиците,
шумоленето на листата/морето
и най-вече- тишината.
Да я слушам
и да си говорим,
само двете.
Да ми разказва случки
от нейното вековно съществуване.
Да се оплаче,
че в този век на mp3, скандали и политика,
никой не я иска вече.
Аз ще я успокоя,
че винаги има някой като мен,
който има нужда от нея.
Ще се замисля.
Значи винаги има някой,
който има
нужда
от
мен?