"По дяволите!"
Алексис пак закъсняваше. "По дяволите" - помисли си отново тя, докато нахлуваше раздърпаната жълта тениска. Припряно грабна телефона си, ръцете и' трепереха. След като вдигна буйната си кестенява коса ( "По дяволите, мразя я тая коса!") на висок рошав кок, пръсна си малко от скъпия парфюм на майка си, трясна вратата и се затича по коридора към ансансьора. Нервно натисна копчето. Безброй шарени гривнички изтракаха по ръцете й.
"Най-сетне"- помисли си Алексис, докато излизаше тичайки от входа. Отпред я чакаше смугъл младеж. Зениците на големите му топли очи мигновено се разшириха.
- Алексис! - извика и се усмихна някак сковано.
- Даниел. Хей! - тя също се усмихна и обви ръце около топлото му тяло. - Кажи ми, че си успял! - почти изкрещя момичето и отметна слушалките в морскосиньо заплели се в сребърните висящи обеци.
Няколко кичура коса бяха паднали от така или иначе хлабавия рошав кок. Даниел внимателно ги отмести, като не откъсваше поглед от големите й , изпълнени с надежда влажни очи, проблясващи в тъмни оттенъци на зеленото.
- Виж... Трябваше да те предупредя по-рано... мисля, че няма да се получи...
- Моля? Мислех, че знаеш колко е важно това за мен... - Алексис тръсна глава, сякаш за да пропъди мислите, нахлули току-що в главата й.
И наистина, в момента в главата й беше истинска каша. Той не беше успял. А толкова й се искаше да замине за Лондон. Тази събота. Но разбира се Даниел беше провалил всичко.
"По дяволите" - това изречение сякаш се въртеше в мислите й през целия ден.
- Тези картини са целият ми живот, Даниел! За пръв път си помислих, че наистина съм постигнала нещо... И знаеш ли, наистина исках да го направим, Дан! Да зарежем всичко и да избягаме в Лондон. Ти, аз, картините ... Наистина ти повярвах... Уау!
- Виж, Алексис, нищо още не е сигурно... Казаха, че ще го обмислят... Не искам да спираш да рисуваш! - говореше, а погледът му бе забит в обувките й. - Аз тръгвам сега. Утре ще мина да те взема към 5. И не се отчайвай.
Даниел нервно я потупа по рамото, без дори да я прегърне. Погледна припряно телефона си и се зае да пише съобщение, докато вървеше към лъскавия автомобил на паркинга. Явно баща му бе дошъл да го закара до университета.
Алексис обаче беше отчаяна. Вече й бе трудно да вярва на която и да било от думите му. Забърза към близкия Starbucks.
Докато вървеше по обратния път към къщи, стискайки голямата картонена чаша ароматно кафе, усещаше как сълзите се стичат по горящите й бузи. раката й трепереха. Тя бавно натисна копчето на ансансьора и зачака...

Това е засега. Очаквам критика и съвети