За мен това ясно означаваше, че съм скъсан. Взех си вестника на града, за да мога да потърся други места за работа и се отправих към „Ретрото”, понеже знаех, че приятелите ми са там в момента. Влязох вътре, седнах при тях с клюмнала главата над вестника, което да им подскаже, че не съм взет на работа и да не ме закачат, докато търся нещо подходящо за мен из обявите. Всички, катко и най-добрият ми приятел, са от заможни семейства, затова те не мислеха въобще за такива неща. Всичко им се даваше, пари, коли, а другото се постигаше лесно, но при мен случаят не беше такъв. Трябваше да си намеря работа, за да мога да изкарам пари за книжка, а след време и за кола. Мислех за съвсем нормални неща, като всяко друго момче момче на моята възраст. Мина около половин час от както започнах да се ровя из вестника и да звъня насам-натам за работа, а покрай мен не се спираше със хиленето от страна на приятелите ми и разните техни глупости. Но както си продължавах да ровя из вестника, изведнъж стана доста тихо. Това ме учуди затова отплепих глава от него и погледнах към тях, за да видя какво става. Всички гледаха към нещо зад мен. Обърнах се и аз и пред мен стояха две жени, но не бяха обикновени жени. Бяха с дълги бели коси, тъмно сив цвят на кожата и черни очи, сякаш изваяни от самият мрак. Бяха наистина красиви, но същото време, и плашещи.
Мамка му! Мамка му! Мамка му! – прошепнах на глас.
Това са те! Това е извънземната раса – „Вийнс”, за която Едуард ми говореше. Повторих си наум още няколко пъти „мамка му”. Не знаех какво да правя. И двете вийнки просто си стоеха пред мен и ме гледаха, а всички от около нас, включително и мен, гледаха право в тях. Но аз знаех поне какво са те, и заради кой най-вероятно са тук. Нямаше как досега да кажа на останалите за това. Не исках да ги замесвам. Не исках да замесвам никой в това.
Знаеш вече кои сме. – отговори едната от тях.
Вашият свят от днес ще разбере също. – отговори и другата. – Време е да дойдеш този път с нас в съзнание и да изпълниш ролята, която ти е дадена от нас – допълни и другата.
В съзнание? – отговорих зачудено.
Тогава едната от тях си дигна ръкава на сякаш копринения екип, който носеше и ми показа същата гривна, която и аз имам на ръката си. Същата тъмно лилава кривна с златисти йероглифи.
Ти си моят „език” – ми отговори. – Тази гривна те свърза само и единствено с мен. Не можеш да бъдеш на никого, освен на мен. Моят език е издълбан върху нея, което те прави мой. – отговори също.
Загледах се в двете гривни и видях, че имат единтични йероглифи. Ето, че ги срещнах, както Едуард ми каза. Не очаквах да се появят по този начин. В интерес на истината, очаквах да бъда отвлечен отново и захвърлен някъде из пустияняка , като миналият ми път. Станах от стола и просто се доближих до тях.
Да тръгваме тогава. – им отговорих.
Приятелите ми започнаха да питат какво става тук, но не им отговорих нищо. Просто излязох заедно с вийнките от заведението и пред мен видях огромно бело-кристално нещо, което се носеше на 4-5 метра над земята, без да издава и грам шум. Беше триъгълно и голямо колкото един автобус. Най-вероятно беше техният кораб. Гледката беше невероятна. Двете вийнки отидоха под него, като очаквах и и аз да застана до тях. Направих и останалите стъпки, които щяха да ме отделят може би завинаги от тази планета и застанах до тях. След около 10-тина секунди дори не осъзнах , кога вече бях обкръжен от прозрачни огледала. Бях вече на борда му, без дори да разбера, кога съм успял да се кача. Стана за миг. Всичко беше прозрачно и празно наоколо. Сякаш се намирах в една огромна прозрачна стая, без никакви столове или каквито и да е виждащи се извънземни технологии. Не се чуваше нищо вътре, но виждах как всичко се отдалечаваше, което означаваше, че корабът се движи нагоре. Почти бяхме достигнали облаците. Най-вероятно щяхме да излезем с това нещо в космоса и там щяхме да влезем в кораб-майка, или нещо от сорта си. Но с приближаването ни до облаците изведнъж нещо заблещука над нас. Със всеки метър нагоре пред мен се октриваше огромен огромен-кристален кораб, през който сякаш слънчевите лъчи просто преминаваха. С приближаването ни до към него, той ставаше все по-ясен. Изглеждаше сякаш корабите им бяха уловими от човешко око само когато се намираш в близост до тях, а от разстояние просто се сливаха с небето. Тогава нашият триъгълен кораб просто се вдяна в тяхнят, като сякаш бяхме липсваща част от един огромен пъзел. Моментално след прикачването ни, стъклена врата, почти неуоловима за окото, се отвори от кораба ни.
Намираш се на вийнския кораб „Вирин” - отговори една от вийнките, които бяха с мен в кораба, - като е нужно да си подбираш думите, когато срещнеш „тъмно лилавите”.
Тъмно лилавите ? – запитах учудено.
Това са падналите „Велс”, които „вие” хората най-вероятно ще заместите за в бъдеще.
Като избрани от вас ще станат Езикът за определен Вийнс. – ми споменаха още.
Нямах представа какво точно означава да си Език за някой Вийнс. Явно беше някакъв техен си ритуал за избиране на мъже. Дори не земята има подобни неща, затова не бях толкова изненадан. Когато излязохме от малкият кораб, отвътре по-големият не се различаваше въобще. Беше една огромна лъскава зала, в която буклвано те сякаш ходеха по въздуха. Но не беше така всъщност. Целият под беше от стъкло и можех да видя етажите надолу и как хоратата под мен работят с технологии, които с едно движение криеха във самият въздух. Виждах хора и над мен. Нямаше никакви груби технологии. Всичко беше божествено. Една от придружителките ми се отправи нанякъде, като се каза нещо на неразбираем език за мен на другата.
Знам, че имаш доста въпроси към мен. – отговори вийнса останал с мен – Затова кои сме и какво възнамеряваме да правим с вас, но преди това е нужно да ме последваш , за да ти се направят последни тестове на кръвта.
Направих точно това, което ми каза. Последвах я, за да мога да получа отговори след това. Докато вървяхме през почти непроменящата се огромна зала, забелязах, че тя се различава от останалите. Не само, че държеше лилавата гривна, която аз също имам, но също така шарките в облеклото и бяха различни от останалите, както и от другият „вийнс”, който беше по-рано с нас. Предположих, че е някакъв по-висок ранг от тях. Поне така е на Земята. Винаги може да различиш войник от генерал, след като генералът е най-изтупано облечен. След около двеминутно ходене достигнахме някакъв асансьор, който се състоеше от двуметрова основа и нищо друго. Знаех, че е асаньор, понеже наоколо виждах как останалите се придвижват - нагоре, надолу с това нещо. Качихме се на него, след което тя изкара някаква холограма с непознати букви за мен, може би бяха и числа, и асансьорът потегли като образува нещо като капсула около нас, която явно трябваше да ни предпазва. Движейки се надолу, не виждах нищо различно между етажите в кораба. Всичките бяха еднообразни с по няколко „вийнса” в тях, които си вършеха работата, явно. Когато асансьорът спря, вече не можех да кажа, че етажът ни си приличаше с останалите. Етажът гъмжеше от вийнси и голи хора, които се носеха във въздуха, държани от нещо като бели пипала, които се простираха по цялото им тяло, и закриваха анатомията им.
Всеки един „вийнс” седи при своят Език, докато тестовете върху развитието му преминат - ми отговори тя, - и когато те са успешни, той ще бъде длъжен да последва „вийнса”, който го е избрал.
Когато се загледах добре, видях, че всеки човек се намираше в една от онези невероятно гладки и прозрачни стъклени стаи и в стаята седеше по един женски „вийнс”, който се взираше в тях. Ние продължихме напред , като забелязах, че всички останали мъже имаха тъносиви гривни, за разлика от мен. Не знаех защо съм само аз с различна, но единственият ми начин да разбера, изглежда беше да премина техният тест и да питам самият източник, който ми е сложил гривната. Не след дълго стигнахме до една празна стъклена стая и влязохме вътре.
Съблечи се чисто – отговори вийнса с мен.
Гол? – отговорих аз.
Да. За да може да се провери от векторите развитието на тялото ти, кръвта , ... , е необходимо да си чисто гол, - каза тя – като няма да усетиш нищо по време на процедурата.

Но досега нищо необичайно не е ставало с мен – отговорих – за какво развитие въобще ще бъда тестван?

Всички човеци тук вече са завършили развитието си в подобие „Велс” - ми отговори тя - , като ти също вече си го завършил, но се различаваш с това от другите, че си в най-близка форма до оригиналът.

В най-близка форма до оригиналът – се зачудих? – Какво имаш предвид?

Това е последната процедура преди да сме сигурни в развитието ви. – Каза тя. - Застани между кръгът на пода и тавана и след един ден ще получиш отговорите си.

Въобще не обръщаше внимание на думите ми. Беше истинска егоистка. Явно всички от тази раса бяха такива, въпреки че ние бяхме жертвите в случаят. Съблякох се гол и застнаха над кръгът на пода и се врязах в другият над мен. След миг цялото ми тяло беше покрито в онези пипала, като ме задържаха във въздуха, като останалите. Чувството беше като от мокри парцали, които са сложени навсякъде по тялото ти. Не усещах никаква болка или бодежи от игли, но се чувствах доста отпаднал, сякаш ми изпиваха енергията и не след дълго вече затварях очи, като последният образ беше лицето на вийнса с мен...