Едвам дочака да си легне вечерта , за да сложи с трескави движения маската. Трябваше ѝ известно време, докато се успокои и когато това стана, тя отново започна да си представя идеалния свят. Този път си фантазираше за класа и училището. В нейните мечти, всичките ѝ съученици бяха готини и разбрани, а тя беше приятелка с повечето от тях. Класът им беше задружен, не се делеше на групи, а почивните дни, често излизаха заедно. Ходеха в клубовете по центъра, на кино или просто се разхождаха по улиците. Редовно си организираха излети до морето, което не беше далеч. Анабел усети докосването на слънцето и осъзна, че все повече се отдалечава от мрачната си стая. В главата ѝ нахлуваха спомени от събития, които усещаше толкова реални, макар и никога да не се бяха случвали. Беше привързана към хора, които не познаваше и места, които не беше виждала. Имаше много ясен спомен, как е ходила с приятелите си на почивка в красива долина, заобиколена от високи планини. Вечерите спяха в бунгала пръснати наоколо, а през деня се разхождаха към планините или слизаха до малка река. Чувстваше се щастлива и свободна в тези фалшиви спомени. Учителите в нейното въображаемо училище естествено не бяха същите злобари, както в действителност. Тя все пак реши да вложи известен реализъм във фантазиите си и си представи двама-трима, които бяха с повече изисквания. Върна се към класа си. И там се намираха няколко човека, които не бяха от най-свестните…Те обаче не се занимаваха с нея.. и по точно …опитаха да се заядат…тя обаче не им позволи, защото не беше толкова мекушава. В момента, когато в главата и се появи тази мисъл, веднага си спомни за предупреждението на Амелия, за това какво не бива да си фантазира. Мисълта беше толкова силна, че я събуди и върна отново в мрачната реалност. Изпита особен страх, който я накара да свали маската. Този път почти не успя да мигне до сутринта.
На другия ден в училище нямаше интересни събития. Виктория обаче забеляза, че нещо не е наред:
- Вярно, че си беличка, но днес направо ми приличаш на призрак. – отбеляза тя.
- Не спя много. – лаконично отбеляза Анабел. – Исках да дойдеш до нас, да ти покажа нещо, ако имаш време.
- Днес се надявах да си направя героя 43ти левел, но… - Виктория се усети, че не е уместно да говори за игри и добави - .. добре..ще дойда..
Малко по-късно тя въртеше маската в ръце и я разглеждаше, сякаш се чуди дали продават същите сувенири на морето.
- Дали разбрах правилно… слагаш си я на лицето, мечтаеш си и след това, каквото си фантазирала, наистина трябва да се случи.. – тя се усмихна, а сините ѝ очи заблестяха. – Абе..това няма и 3 defence, махай го.
Анабел обаче не се засмя, погледът ѝ отново стана отнесен.
Виктория леко я хвана за раменете:
- Ако всичко е, защото още си нямаш гадже… не знам дали си забелязала, но Алекс си е пада по теб и то от доста време. Ако знаеш как му светна лицето, като те видя вчера.
- Алекс ли? – Анабел изглеждаше изненадана. Това беше едно от момчетата в класа им. Бяха разговаряли няколко пъти, но той никога не я гледаше в очите и тя остана с трайното впечатление, че му е неприятна.
- Голям симпатяга е, само че малко се притеснява…Утре пробвай да го заговориш, ще видиш, че усетиш, че съм права..
Анабел се усмихна, а Виктория си тръгна малко по-късно, за да продължи с героичните мисии от домашния си компютър.
С падането на нощта обаче в нея отново нахлуха мрачни мисли и съмнения. Приятелката ѝ беше казала това за Алекс, само за да я успокои. Не вярваше, че той наистина я харесва…Тя хвърли поглед към маската, която стоеше небрежно облегната на библиотечката. Мразеше се, за това, че е толкова слаба и податлива, но не можеше да устои на изкушението. Реши тази вечер да я сложи за последно и ако утре наистина се окажеше, че Виктория е права за Алекс, я връщаше обратно на Амелия, господин Стивънс или който и да е там от тяхната фамилия.
Този път дори не усети хлад, когато постави маската. Сякаш предварително беше затоплена. Мислите веднага се превърнаха в образи – по-ярки и по-живи, откогато и да е било. Тя си представи своя приятел – човекът, който я обичаше повече от всичко. Беше със светлокафяви очи, слабичък и малко по-висок от нея. Когато се усмихваше, по бузите му се появяваха тръпчинки, които го правеха особено лъчезарен. Запознаха се на частните уроци по биология. Една вечер той ѝ се обади уж да я попита, по какво трябва да учат за следващия път, но някак си успя да я покани на среща. Излязоха на разходка и тя се убеди, колко много го харесва. Не спряха да говорят и да се смеят, а сбогуване, се целунаха. Анабел усети, че не иска да се събуди отново…Появиха се спомени затова как са заедно от месеци, а тя наистина беше щастлива с него. Момчето се казваше Тео. Можеха да си говорят почти за всичко – като се започне от книгите за древни загадки, които и двамата обожаваха и се стигне до философски идеи и други странни неща, които не можеш да обсъждаш с всеки. Обичаха да слушат поостарели рок песни и ходеха заедно на филми на ужасите. Той беше една идея, която придобиваше все по-голяма плътност, докато накрая Анабел започна да усеща ръцете му, които я бяха прегърнали в тъмнината. Тогава се появи предателската мисъл:
„Как би харесал такава слабачка? Не повече от няколко месеца и ще ме зареже…” Анабел се уплаши и веднага загуби чувството, че той е с нея, а всичко отново се превърна в обикновена фантазия. Страхът я подтикна да наруши предупреждението на Амелия. Представи си себе си…но различна. Тя беше силна, по-уверена и с достатъчно голямо самочувствие, за да не ѝ пука за нищо. Никой не можеше да ѝ посегне, защото от малка тренираше айкидо и знаеше как да се защитава. Рядко се разстройваше или обезсърчаваше. Излъчваше оптимизъм, който привличаше останалите хора и така не можеше да се оплаче от липса на приятели. Тези качества, нямаше да ѝ позволят да загуби Тео.. Анабел отново усети докосването му и в този момент чу глас…неговият глас:
- Тази вечер си много неспокойна Ани.
Тя се стресна и скочи от леглото, включвайки осветлението. Момчето, за което си беше мечтала, лежеше, гледайки я сънено и объркано, след което се засмя:
- Да не се опитваш да ме стреснеш с това чудо на лицето ти. Ще трябва повечко да се постараеш.
Анабел свали маската, оставяйки я да падне на пода и се хвърли в обятията му.
- Ти си истински! Истински, истински, истински! – говореше тя объркано и го целуваше.
- Не, че не ми харесва, но си малко странна. – Тео се опита да каже още нещо, след което се отказа и я прегърна.


***

Странно безпокойство изтръгна Ани от съня и тя се събуди, осъзнавайки колко тъмна и мрачна е стаята ѝ. Нещо не беше наред…трябваха ѝ няколко секунди, за да го осъзнае, но след това разбра. Тео го нямаше! Приятелят ѝ, с който ходеха от няколко месеца си беше легнал до нея вечерта, а сега беше потънал вдън земя. Тя постоя малко объркана в тъмното, преди да се засмее. Човекът не можеше да отиде сам и до тоалетната, без тя да разбере. Ани почака малко, но от коридора не се чу нито звук. Мина повече от час, без да се случи нищо. Момичето стана и обиколи апартамента и разбра, че наистина го няма! Влезе решително в стаята на родителите си и светна лампите.
– Тео е изчезнал. – заяви тя с привидно спокойствие в гласа си.
Майка ѝ и баща ѝ я гледаха зяпнали в продължение на 20 секунди, след което казаха в един глас:
- КАКЪВ ТЕО?
Ани усети как ѝ се вие свят. Не беше сънувала кошмар като този.