Разчупвайки метафората нежно,
като струящ от бял елмаз син цвят,
пристъпвам към любовните си драми.
Спокойно, бавно, важно, тежко,
аз пак съм тук и пак поднасям се
към стари висоти и нови измерения.
Изнурен съм от бившите и тръгвам пак напред
и нещо се забавям, но защо ли?
Попаднал май съм в хватката
на стария приятел - огледалото,
което ме научи
да бъда някой друг - не себе си,
и личност да захвърля.
Защо ли пак оглеждам се
през призмата на вчерашния свят?