Здравейте! Това е новата ми история, или да кажа поредната нова история. Никога досега не съм завършвала предишните си истории, но ще се постарaя с тази да е различно. Дано ви хареса!

Нощта спускаше черните си воали над града. Наоколо беше тихо, всичко бе заглъхнало. Всяко животинче вече спеше, а хората сигурно вече бяха на втория си сън. Беше може би към 02:30 ч., краят на август. Усещаше се хладният дъх на наближаващата есен. Листата бяха почнали малко по малко да се обличат в златисто-кафявите премени.
Седях на една пейка. Запалих цигара. Обичах да стоя на тази пейка, когато навън няма никой друг. Тишината ме обгръщаше, изпиваше всеки възможен звук. Сливаше се с тъмнината в една перфектна хармония. Чувствах се спокойна, уютно, като у дома.
Издишах гъстия дим. Той прие някаква форма за част от секундата и се разнесе във въздуха. Вятърът мина през мен и ме накара да потрепна. Чуха се стъпки. Някоя котка може би. Не, тези бяха по-настойчиви, по-тежки. Надигнах се леко и се огледах, но единственото, което виждах, бяха едвам мъждукащите светлини на уличните лампи.
С всяка изминала секунда стъпките се чуваха все по-ясно. Тогава видях силует точно пред мен. Той спря. Знаех, че ме гледа. Помислих, че пак ще е някой полицай, проверяващ деца, нарушаващи вечерния час. Силуетът се приближи с още една крачка напред. Вече можех да усетя силната миризма на борови клонки, смола и афтършейв. Той седна на пейката до мен. Усетих как извърна глава към мен, но въпреки това нямах смелостта да се обърна. Чух как издиша тежко. По това разбрах, че беше мъж. Мръднах встрани почти незабелязано.
- Прекрасна вечер, а? - каза той, преглъщайки шумно слюнката си.
Не отговорих нищо, което го насърчи да продължи да говори.
- Имаш ли огънче? Трябва да запаля една.
С периферното си зрение видях как маха голямо листо от рамото си и го хвърля пред себе си.

Харесва ли ви? Да пускам ли следващата част?