В един момент спира да ти пука за всички и за всичко. Не, не защото се интересуваш само от себе си. Дори обратното-защото се интересуваш само и единствено от Него. От него като личност, от него като сродна душа, от него като човек, на който можеш да разчиташ. От него...

Беше края на лятото. Или началото на есента. Вие решете. Всичко започна тук, в този форум. Дори и в този раздел. Искане на негова снимка от моя страна, размяна на няколко лични съобщения иии...привличането. Привличането на двама ни един към друг. Всъщност точно тогава и двамата имахме човек до себе си...илии не точно. Но привличането го имаше. Личеше си.

След кратък застой той ме помоли в една от темите да му пиша съобщение. В отговор на моето събщение той поиска скайпа ми. Дадох му го без никакво колебание. Последваха денонощни чатове с всякакви сладинки и милинки нещица. Не можех да отлепя очи от екрана.

Около половин месец по-късно отидох до София, където той учи иии...се видяхме. Още помня погледа му в момента, в който отлепих устните си от неговите. Толкова топъл иии...страстен. Изпълнен с любов. Всъщност помня всяка, дори и малка, подробност от тези 2 часа, които прекарахме заедно тогава.

В този ден той ми каза нещо, което ме размекна и което ме накара да изрека думи, които не съм казвала на никой друг до сега. "Искаш ли да те уплаша малко? Ще ти кажа нещо, което казвам само, ако наистина го чувствам. Обичам те.". Целувката след тези думи е момент, който ще помня винаги.

А раздялата...беше тежка. И двамата знаехме, че ще се видим пак чак след 2 месеца. Не искахме да се пускаме. Не можехме. Искахме момента да продължи вечно. Но не можеше...

Днес с човечето сме заедно,щастливи сме един с друг и се обичаме въпреки разстоянието, което ни дели. Пожелавам на всеки един от вас да намери толкова прекрасно същество като него, а щом го намери, да го държи здраво до себе си и да не му дава да си тръгне никога!