Трябва ли да се бият децата..

[golemiq_korab_minava]

На такива родители им пожелавам да се разболеят от рак и бавно, но мъчително да умрат съвсем сами без никой да им помогне.

Не!
Прости им Боже!
Прости им, те не разбират какво правят, слепи са, тъпи са!
Няма как да научиш някой и нечия душа на нещо правилно, без да разберат те самите, защо.

[galaxy29]

ще цитирам едно хубаво размишление от любимите ми "антон и точица":
"ЧЕТИРИНАДЕСЕТОТО РАЗМИШЛЕНИЕ СЕ ОТНАСЯ ДО УВАЖЕНИЕТО
В предишната глава има едно изречение, което заслужава да се спрем още веднъж на него. Там се казваше за госпожа Поге така: „Тя никога не бе уважавала много мъжа си, защото той беше прекалено добър към нея“. Може ли изобщо човек да бъде прекалено добър към някого? Смятам, че да. Там, гдето съм роден аз, казват: „Добър до глупост.“ От много любезност и добрина човек може да стане чак глупав. А не бива така. Децата първи подушват, когато някой е прекалено добър към тях Когато са направили някоя пакост, заради която самите те смятат, че заслужават наказание, и наказанието не последва, те се чудят. А повтори ли се това, те малко по малко изгубват всяко уважение към съответния човек.
Уважението е нещо много важно. Някои деца от само себе си постъпват почти винаги правилно, но повечето трябва най-напред да се научат. И затова им трябва барометър. Трябва винаги да чувствуват: „Олеле, това което току-що сторих, не беше правилно. Заслужавам наказание!“
Но ако не последва наказание или урок, ако децата получат шоколад заради това, че са били лоши, може би ще си кажат: „Ще бъда лош и занапред нали ми дават шоколад!“
Уважението е необходимо. Необходими са и достойни за уважение личности дотогава, докато децата, пък изобщо и ние, хората, сме несъвършени."
а зверски бой, разбира се, че е изключено



майка ми казва, че като съвсем мънички със сестра ми не сме яли шамари, не са ни и наказвали, не сме били толкоз неразбрани, пък и аз нямам спомени
обяснявано ни е, карали са ни се и туй

обаче в пубертета сме имали нужда и то наказания и от шамари, но за съжаление, не сме ги получили... единствено някакви шамари, които не мисля, че са били на място и въобще връзката между родител и дете се беше изгубила
така ми се иска да съм била шамарена и наказвана за лошите неща, които съм правила или по-скоро предпазена от тях
и сестра ми също е трябвало, защото уважението доста и се губи
но специално аз и сама доста съм се поучила и самонаказвала и знам, че и на сестра ми ще и светне лампичката
но не виня майка ми, защото, след като сме изгубили баща ни, тя едва е смогвала да ни осигури нужните грижи и да ни даде всичко, че да не се чувстваме лишени и се е справила, справя се и до ден днешен
просто това явно не е успяла да усъвършенства тогава
но пък не е изгубена кауза, защото в последно време общуването ни и въобще възпитанието ни, се подобриха и се подобряват разбира се
пагубно е когато няма напредък и развитието върви наобратно