Здравейте! Не знам дали тук ще намеря хора, които да ме разберат, но нека все пак споделя какво ме мъчи. На 21 съм. Чувствам се като едно нищо, като ненужна, с невероятно ниско самочувствие съм и се притеснявам да общувам с хора, затова рядко приемам покана за излизане. А ако изляза, ще съм под постоянно напрежение, ще мисля какво трябва да кажа, какво ще си помислят за мен, как изглеждам. Нека да спомена, че в детската градина и в училище чак до 12 клас много са ми се смяли, бъзикали са ме за външния ми вид (който сега няма нищо общо, дори постоянно ми казват колко съм хубава, сладка и т.н. , но травмата от преди си остава и не мога да се приема като такава). Може и да изглеждам добре, но забелязвам как други хора хармонията в душата им ги прави красиви. А при мен това липсва, а е дори по-важно. Самата аз се чувствам некомфортно и това се предава и на другите. Толкова съм несигурна, че дори когато започна да говоря нещо, всеки се обръща на другаде и губи интерес да ме слуша. Правя се, че нищо не е станало, но ... вечер се прибирам и плача. И пия. Пия много. Често излизам пияна, за да не ми пука толкова от мнението на другите. Приятели мога да кажа, че нямам. Имам една. Тя е пълно мое копие и я чувствам като себе си, но в друго тяло. С нея постоянно се караме, било е така 4 години и ще продължава да е така. Тя е далеч. На 700 километра. Когато говоря с нея, зациклям още повече пред компютъра. От 5 месеца имам и човек до себе си, когото обичам. Също на 700 километра. Но не съм му споделява за това как се чувствам... все още. Тук имам няколко човека, които се водят мои приятели, но аз никога не съм ги смятала за такива, защото освен да излезем да пием, друго не правим. Никога не сме си споделяли. Дори пред тях се чувствам некомфортно.
Искам да поговоря с някой. Искам някой да ме разбира, може би ще е някой в моята ситуация и няма да ме съди.
Знам ли ... Едва ли вие можете да ми разрешите проблема, но все пак ако на някой му се говори, е добре дошъл.