Грешиш, че теологията се занимава с логичното за Господ, въпреки че да, теологията може да бъде логична, вярата може да бъде приведена към аргументация, но не това е нейната апликация, тя трябва да бъде отвъд аргументативното, за да бъде над разумното изобщо. Вярата няма потребност да бъде рационализирана, когато тя служи за прескачането на рационалното.
Теология идва от теос и логос, които значат Бог и Слово, неслучайно в България тази дисциплина се нарича Богословие.

Аргументативното на вярата е, че тя бива изискана от човека, за да действа изобщо, но тази вяра не е задължително християнска, всички вършим каквото вършим чрез вярата, но това, което Бог изисква е да поставим Вярата у него.
Ако човек върши спрямо това, което вярва, то той или би бил послушен на Господ, или етичен, или верен на себе си, но защо тогава Господ би изпитвал човека?
Защото Бог изисква оная вяра, която единствено по силата на абсурда може да бъде рационализирана, както Аврам би бил просто убиец, убиец за всички хора и чудовище за себе си, ако не вярваше, че едновременно убивайки сина си, той ще го спаси завинаги и ще го има отново. Тук Аврам придобива Божествена осенка, защото за него може да се твърди, че е едновременно и убиец, и спасител.

Ако не се обръщахме към Господ за нравствена подкрепа, то това би значело, че сами бихме били убедени в своята правота и морал, чрез това, което наричаме етичното, но именно падежът на етичното е в телеологичното - всяко действие може да бъде възприето като необходимо за стигането на един край, но това действие може да се осъди само според края, а човешкото въображение, мозък и мисъл не могат да предсказват бъдещето.
Тоест, един войник може да бъде убеден по силата на общото, етичното, човешката горделивост, че той върши добро - той все пак отказва себе си, жертва се, с идеята, че общото е повече, сиреч, малко или много, той вярва като един християнин, но не в Бога, а в човека, ето там и се проваля неговото дело - защото историята изобилства от намерения и цели с грешна реализация, спрямо Бога, човекът винаги е грешен и както казах, не притежава този поглед във вечното, но илюзията на сегашното, крайното.

Ако Аврам действа според абсурда, то и човекът, който си мисли, че е етичен, поставя същата вяра във възможността това, което върши, утре да не бъде погрешно, това, за което се бори, утре да не му коства душата, и го прави активно всеки ден, но преди всичко - Той вярва, той не поставя вярата си у човека, той е човекът, той съставлява общото като едно, той има всичкия разум да действа така и това го изпълва с гордост, сиреч той не е абсурден, но смехотворен в това, че е слепец за собствената си неволя.
Аврам в едно действие печели целия свят и цялата вяра, не за общото, не за себе си, но отвъд тези категории на етичното и естетичното - той печели Божията любов.

Сега, ако бях ясен, то ще разберем какво качество има вярата пред етичното и естетичното, тоест, ако някой ми повярва, колкото може да се вярва на такова нещо, то той би дефинирал сам за себе си действието, независимо от Аврам или някой войник, но като такова изискващо вяра, вяра в правотата, но по-важно - качеството на вярата в Господ, което я отделя от вярата в себе си, естетичното, или вярата в общото, етичното.
Най-просто човек би разбрал, че дори правейки нещо, той е в схватка с идеята, че животът е безсмислен, когато всичко сочи, че той, животът, е - дали ще слуша музика за удоволствие, ще пълни стомаха си, или ще води война за страната си - той вярва, че това ще запълни бездната, която е той - удоволствието ще победи отегчението; идеалът ще победи неудовлетвореността от изкуствата, нуждата от смисъл;

Е, логически или не, дотук можем да аргументираме нуждата от вяра, натам вече трябва да действаме като Аврам, което е безкрайно трудно, затова и животът е безкрайно труден.

Това е за; Неопознаваемото, търсенето на причина и аргумента за Бог, а и природата също.

За Трансценденцията:
Тя няма как да бъде плод на въображението, защото тя е излизането от мисълта, която мисъл ако е качество на опита, е точно обратното на трансценденцията. Когато казвам, че Бог е трансцендентен, казвам, че е неопознаваем от мисълта, за нас, които мислим.
Дори Бог да беше измислен, неговата трансценденция не може да бъде помислена, сиреч този аргумент е безцелен защото въображаеми могат да бъдат само качества измислени за него, а не качеството да бъде невъображаем и без-качества, защото това просто ще го обезличи, а ние вярваме именно в неговата трансцендентност и не го правим спрямо опита, тоест, вярата ни не може да бъде измислена и преподадена, ако нещо не пробуди първо нуждата от нея, така както не можем да бъдем привлечени към Господа като нещо друго, освен като трансцендентна фигура.
Ние сме вярващи според нас самите, проблемът с привичката, институционализацията на вярата, е друго.